Димитър Бочев: На 24 май празнуваме собственото си оскотяване

Немислими са днес онези мили, отколешни времена, в които като деца заспивахме всяка вечер с томче под възглавницата, споделя навръх 24 май писателят Димитър Бочев. Денят, в който празнуваме своята писменост и култура, за Бочев се родее с Възкресението и с Рождество Христово, обединени от духовното начало – защото „тъкмо то ни е изправило от четири на два крака“ и изпитваме особен трепет, когато запеем: „Върви, народе, възродени…“.

В „Несъгласни думи“, новата си книга с есета, Бочев сравнява съдбата на писателя с мисията на Богочовека – да прекрачва с мъчителни усилия граници, да руши регламенти, осъзнавайки при това немощта на словото пред действителността. Посвещава и думи на някои забележителни личности, които изгубихме в близкото и недалечно минало – Георги Марков, Асен Игнатов, Тончо Жечев, Атанас Славов, Христо Огнянов, Желю Желев.

Поканихме Димитър Бочев на 24 май, за да поговорим за културата, за творците и за езика – свещен за едни, оръжие за други, за трети – патерица.

– Образованите днес не са ценени от средния българин, културата е държана от властта в ъгъла – какво всъщност празнуваме на 24 май?

– Не само от средния – много често и в ценностната скала на елитния българин културата никаква я няма. Стремежът да се добереш до елита и да се впишеш в него е естествен стремеж, природно присъщ на всички поколения и епохи. Всяко ново поколение обаче расте в сянката на собствени дървета, водено е от собствени, често несъвместими с традиционните ценности цели и каузи. Целите и каузите на нашето време стъписват с бездуховността си. За подрастващите академизмът не е, казано на техния убог език, вървежен, изкуството и културата са демоде, архаична е и онази благородна възторженост, с която бе пропит най-светлият ни празник. Две са водещите екзистенциални ориентири за подрастващите днес: парите и престижът. Онези мили, отколешни времена, в които като деца заспивахме всяка вечер с томче под възглавницата, днес са немислими. Преди Дон Кихот, както установи един велик писател, бе само смешен – днес е и жалък. Така че на 24 май всички ние празнуваме собственото си оскотяване. Друго за празнуване не остана, а все нещо трябва да празнува човек, за да се противопостави на убийствената сивота на делника.

– Това може би е единственият празник, който не се върти около храната – какво ни спира да се „наядем” и в този ден?

– По своя генезис и останалите, Христовите празници не се въртят около храната – ние ги завъртяхме натам. Нищо, нищичко не ни спира да се наядем (кавичките са печално излишни) в този ден – ще видите, че ще го сторим с ентусиазъм. 24 май се родее с Възкресението и с Рождество Христово – обединява ги духовното начало. Тъкмо то ни е изправило от четири на два крака – не мирогледната маймуна на Енгелс. От тази свята родственост днес и помен не остана – за милиони българи всички тези символи на очовечаването ни не са нищо повече от поредица почивни дни, от повод за блюда, от които масите се гънат, и за купонясване. Не чак толкова отдавна Гогол стигна до окрилящия извод, че човекът е единственото същество под слънцето, което се сродява не по кръв, а по дух. А когато духовната спойка между хората се материализира, когато свалките заменят любовта, а кариерата – еволюцията, нещата стават такива, каквито са в момента. Тази пошла обстановка едва ли щеше да ме вълнува така неукротимо, ако по необходимост не се превърна и в моя биосреда, в която трябва ден след ден да битувам – по липса на по-добра. Спомням си в тази връзка едно депремиращо четиристишие на един блестящ поет – наш съвременник:

Обратната страна на стиховете
е гладка като мозък на глупак.
И на това му викат бит, поете,
и ти си вътре в него – няма как…

Наистина няма как…

– На 24 май обичаме да пеем с пълно гърло. Вървим, наистина, но възродени за какво?

– Докато, подвластни на една престъпна тоталитарна партия, десетилетия наред вървяхме, водени от злото и грозното, от безправието, терора и идеологизираната бездуховност, днес ни води и предвожда една друга, деидеологизирана и материализирана бездуховност. Съзнавам, че бездуховността не е решение, но от двете бездуховности аз предпочитам несъмнено днешната – ако не за друго, то защото ми дава правото на свободен съзнателен избор във всяка стъпка от биографичния ми път. Правото на алтернатива е висше благо и днес аз разполагам реално с него. Ето, и да не получа хонорар за това си интервю, двама с Вас няма да треперим, че утре други двама с меки шапки и с шлифери, за които Георги Марков казваше, че ще ги познаеш още от гарата, ще дойдат, ще ни щракнат белезниците и ще ни поведат по етапите към Белене или Ловеч, откъдето няма връщане. И косъм няма да падне от главите ни – най-много да станем нелицеприятни на една или друга политическа сила, но това са бели кахъри. Днес всеки може да избира сам пътя си и сам да реши с каква песен или с какво проклятие на уста ще го върви. Дори когато този път е бездуховен, дори когато е път не от бита към битието, а в обратната, в деструктивната посока, той е твой собствен избор, твоя автентична самоличност, ти самият. Днес никоя държавна власт не е в състояние да те подмени с някой друг, угоден на целите й, никой не може да те лиши от себебиография, освен ако не решиш да се самолишиш, да се себепревърнеш в нечия опция, във функция на една или друга конюнктура. Но това вече си е твое дело и твоя отговорност.

– „Език свещен на моите деди!” – гласи друг стих, посветен на българския език. Езикът днес основно е на омразата и се превърна в оръжие за саморазправа в интернет. Как приемате тази „свобода”?

– Като всяка друга, лишена от отговорност свобода, като път към варваризиране. За съжаление свободата не предпазва от варварството – напротив, свободата значи свобода и да напуснеш еволюцията и да избереш да дееволюираш. Що се отнася до езика, той е човекът. Неслучайно и самият генезис, цялото битие започва със словото. Запитан от един свой ученик какво би направил, ако имаше неограничена власт, Конфуций отговаря, че ще възстанови първоначалното значение на думите. Защото думите са същности, казването е и правене. Но най-малко интернет носи вина за текущите словесни извращения. Макар и изрядко, като светците между хората, в интернет могат да се прочетат и благородни слова. Ако все пак там господства омразата, то е не защото интернет така е разпоредил, а защото душите ни са вкоравени от омраза.

– Като беглец как мислите – защо българите не ценят свободата, която имат?

– В условията на свободното пазарно стопанство и изобилието, което то предлага, и свободата се котира по принципа на стоковата борса – колкото по-изобилно е предлагането, толкова по-стремглаво пада цената. Робството е най-достоверният учител по свободолюбие, в деспотичните системи свободата е най-дефицитна и затова – най-скъпа. Онези родни дисиденти, които години наред живееха в една смразяваща вътрешна емиграция, платиха най-висока цена за свободата си и затова тяхната свобода бе най-ценна. Хиляди емигранти пък бяха разстреляни по западните ни и южни граници от злодеите на режима. Те платиха още по-висока цена, Христовата цена, на кръвта цената. В този смисъл те надвишават екзистенциално и днешните си потомци у нас, и милионите квартални бакали в най-проспериращите държави, които гъмжат от технократични роби, макар и под егидата на една същинска демокрация.

– За 27 години успяхте ли да изтръгнете жилото, останало у вас от тоталитарно време?

– Не 27 години – и 27 вечности не стигат за целта. Комунизмът, който за моите американски и западногермански директори от българоезичните задгранични радиостанции бе политологичен феномен, обект на изследване, който те наблюдаваха само от луксозните си кабинети в Кьолн, Лондон и Мюнхен, се разписа с най-острия си писец върху собствената ми кожа. И то още в първа младост. Оттогава набирам, все набирам и набирам сили аз да простя на собствените си палачи и на палачите на моите родители и близки. Съзнавам, че само силният прощава, а слабият възмездява, но за подобна прошка са необходими свръхчовешки сили – аз не познавам човек, който да ги притежава. Кажете ми кое великодушие би простило на полковник Коцев от Държавна сигурност-Русе, който пребива (физически, с юмруци – не с идейни аргументи) възрастната ми майка, защото не иска да се откаже публично от мене? Съзнавам, че след като се себеразбирам като православен християнин, трябва да простя и най-непростимото злодейство, но е дяволски трудно.

– Има ли бъдеще сюрреалистичната демокрация, в която живеем?

– За разлика от диктатурата, демокрацията е наше собствено творение – наш е и сюрреализмът й. Докато режимът ни моделираше такива, каквито искаха да ни видят деспотите, демокрацията ни ни съдържа автентично – съдържаме я и ние. Така че ако не ни харесва образа ни в нейното огледало, трябва на себе си да се сърдим. Психологически най-трудно е обаче човек на себе си да се разсърди. Демокрация все още не значи култура и цивилизованост, а да я култивираме и цивилизоваме можем само ние – собственоръчно. В този смисъл непрекъснато си припомням думите на Шоу, че и най-съвършената демокрация не може да надхвърли равнището на собствените си избиратели.

– Какво е Вашето обяснение за носталгията по Живков, за преклонението по близкото минало и опитите да се подмени ролята на някои хора по онова време?

– Повсеместността на тази безутешна носталгия говори, че сме незрели граждански, че ни е грабнал един социален инфантилизъм, от който няма оттърване. Както писах в едно от есетата си, социалните практики на тоталитаризма са възможни само в патерналистични, етатически общества, в които държавата е набъбнала и се е изродила до свръхдържава, която мачка хората като гниди и доминира пълновластно и над политика, и над култура, и над всяка личност. Осиновил насилствено цял един народ и превърнал гражданите му в обезправени поданици, модерният цезаропапизъм, наречен от кумова срама реален социализъм, гледа на хората с надмеността на суров и авторитарен баща, хората пък се отнасят към него раболепно, със сервилността на тотално доминирани безпомощни и безропотни деца. Както виждате, става дума за един деструктивен садомазохистичен социален модел, който е присъщ на всяко деспотично общество – присъщ бе и на нашата страна. Колкото и убийствена да е, днешната носталгия по него е психологически обяснима.

В „Психология на комунизма” Асен Игнатов коментира онова неутолимо желание човек да захвърли от плещите си пъстрите одежди на цивилизацията и да се хвърли с мазохистична наслада в обятията на един или друг тиранин. Така той се себеосвобождава от тежката морална отговорност, която придружава неотлъчно всяка свобода, но на цената на обезчовечаването.

Носталгията по Живков и живковизма говори само, че не сме пораснали екзистенциално, че сме се справили с външното робство, но не и с робството в душите си. Тъкмо затова и националната ни култура копнее и новата, демократична държава да стане неин ментор, да я приюти и осинови. Почувствали интуитивно това, новите ни държавници се стремят да бъдат добрия Тодор Живков, един щедър и отърсил се от деспотизма Тато. Такъв хибрид обаче не съществува, така симбиоза е принципно невъзможна. Кокетират, кокетират и новите ни властелини с творците, а творците услужливо забравят, че подобно заиграване с държавната власт и нейните облаги има една-единствена цена и тя е гибелна: творческото кредо. Забравят, с други думи, че една държава, която е в състояние всичко да ти даде, е в състояние и всичко да ти отнеме. И го прави пред очите ни – ако съвсем, съвсем изрядко се срещат отделни безкористни държавници, безкористни държави не се срещат изобщо.

В едно от писмата си до мен Георги Марков си спомня престоя си при брат си Никола в Болоня с думите:

„Живея в дома на брат си и пиша усилено. Изцяло съм на издръжката на брат си, както някога ме издържаше Партията. За разлика от Партията обаче, брат ми не иска от мен да го възпявам, за да ме издържа.”

Ето, това е истината, цялата истина с всичката й безпощадност, но и с всичкия й оптимизъм. Тази истина помни и тачи завета на троянския жрец Лаокоон:

„Страхувам се от данайците, дори когато носят дарове.”

Страхувайте се, страхувайте се, поети! Този страх не е позорен – здравословен е. Страхувайте се, особено когато носят дарове! И особено когато даровете са държавнически!

– Има ли нещо от онова време, полезно за управлението на културата ни днес?

– Едно-единствено: скъпо платената поука как не бива да се управлява културата. За една национална култура няма нищо по-самоубийствено от това да се институционализира и да се превърне в слуга на една или друга политическа конюнктура. Това може да стане само на цената на независимостта й, а свободата, Санчо… Забравим ли повторените от Сервантес предупреждения на Лаокоон, не само мечки – и кентаври, и какви ли не модерни чудовища ще вкараме и в театрите, и в сюжетите. Единственото противодействие на днешната посредственост в националната ни култура е елитаризмът, съзнанието, че всяко масовизиране на културата ще я свали на равнището на масите, а масите, както знаем и от Бердяев, и от Ортега и Гасет са носители на злото и грозното – само индивидът е в състояние да култивира благородство и изящност. Но не само комерсилизирането на културните феномени – и комерсилизирането на междучовешките отношения изобщо е пагубно.

В немалкия си вече и пъстър като дамски гардероб живот съм срещал както щастливи бедняци, така и нещастни милионери. Свободата, разбира се, е всеобхватна категория и в тази си всеобхватност включва и свободата да се печелят пари. Но като индивид аз имам и свободата да не се възползвам от тази полагаща ми се свобода. За човек като мен, който е спал и в хотел „Риц”, и под мостовете на Темза и Сена, това е естествен изход от пошлостите на битието. Ако ме питате къде съм бил по-щастлив, ще отговоря: там, където съм се събуждал с любима жена до себе си – все едно дали е „Риц” или подмостие. Същественото не се купува – купува се само несъщественото. Любовта и екстазът нямат паричен еквивалент, никой в никаква валута не може ми плати живописната пролет, която пристъпва през прозореца на мансардата ми. За да си купиш бутилка вино, трябват, разбира се, пари, изживяването обаче, пиейки, е колкото безценно, толкова и безплатно. Не ме разбирайте криво – не съм аскет – декадентстващ хедонист съм, убеден, че насладата е най-могъщото противодействие на всеки екстремизъм. Нямам нищо против парите, но те никога не са ме вълнували особено – нито когато съм ги имал, нито когато съм ги нямал. Пък и великата дарба, съотносима към личното ни щастие, е дарбата да пилеем – не и дарбата да трупаме.

– Ние, българите, ценим най-вече мъртвите авторитети. Защо обаче помним единствено имената, а не делата?

– Защо сме некрофилен народ, народ на митичното, а не на аналитичното мислене? Не само мъртвите авторитети ценим повече ние, а и мъртвите автори. От Възраждането до ден-днешен най-стойностната ни литература е творена в изгнание, най-крупните ни писатели са били убивани, довеждани до самоубийство, заточавани в една смразяваща вътрешна емиграция, прогонвани в чужбина. Това прави на пух и прах легендата, че сме народ боголюбив и ученолюбив, който силно люби и тачи духовните си водачи. Тъкмо обратното е вярно – ненавижда ги, громи ги, дискриминира ги, трови живота им.

– Българите сме неисторични, но поради исторически обстоятелства често ни се налага да догонваме света. И в изкуството, и в морала, и всякак живеем като периферия, може би защото ни е хубаво?

– Не, не го догонваме – само го гоним, а да го догоним все не смогваме. Докато само на педя от нас европейският свят е творил век след век шедьоври, ние сме се халосвали в Ганковото кафене и сме въздишали по Многострадална Геновева и Изгубена Станка. Няма що – толкова е националният ни формат. Моят безценен приятел Атанас Славов казваше:

„Българският еквивалент на Цезаровото „Дойдох, видях, победих!” е „Влезе, пи кафе и излезе”.”

Тъжно, нали? Но и вярно…