Димитър Николов: Не е достатъчно да си високо платен и да играеш непрекъснато

Този месец ще гледаме младия актьор в два нови игрални български филма - „Засукан свят“ на Мариус Куркински и „Доза щастие“ на Яна Титова (видео)

„В България никога не е имало добра киношкола... Първите ти опити реално са когато получиш роля“, казва актьорът Димитър Николов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Димитър Николов: Не е достатъчно да си високо платен и да играеш непрекъснато

„В България никога не е имало добра киношкола... Първите ти опити реално са когато получиш роля“, казва актьорът Димитър Николов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Редица фактори за успех са заложени в „Засукан свят“, новия филм на Мариус Куркински: история по класик – Николай Хайтов, патриотична тема – патриархалният бит на българското село, популярни актьори – Мариус Куркински и Камен Донев от театъра, Димитър Рачков от телевизията… Резултата ще видим на 14 ноември, когато филмът бъде показан премиерно на „Киномания“.

„Засукан свят“ е познат на българската театрална публика – сюжетът бе част от моноспектакъла на Куркински „Сътресение“. Сценарият на филма е на Емил Бонев. Оператор и продуцент е Иван Тонев. Във филма участват още Ана Пападопулу, Виктория Колева, Вяра Коларова, Велислав Павлов, София Бобчева и Димитър Николов.

На 27 години Димитър Николов има впечатляващ бекграунд от роли в киното. Зрителите го познават от игралните филми „Христо“ на режисьорите Григор Лефтеров и Тодор Мацанов, за който Николов печели някои отличия – за най-добра мъжка роля на Българската киноакадемия, за главна мъжка роля на „Златна роза“ и на Международния фестивал „Turin Cine Fest“, Италия, „Безкрайната градина“ на Галин Стоев, „Живи комини“ на Радослав Спасов, „Далеч от брега“ на Костадин Банев, от късометражните „Преди да заспя“ на Николай Тодоров, „Дрехи“ на Веселин Бойдев и „Стопанинът на къщата“ на Галина Георгиева.

На 8 ноември по екраните тръгва още един филм с участието на Димитър Николов: „Доза щастие“.

– В „Засукан свят“, новия филм на Мариус Куркински, сте Ангелачко, син на главния герой, в чиято роля ще видим самия Куркински. Познаваме разказа на Хайтов, какъв е Вашият персонаж във версията на Мариус Куркински?

– Нямахме кой знае колко време да говорим по тази тема с Мариус. Чухме се по телефона, видяхме се на живо, аз си припомних разказа, той ми прати драматизацията, но общо взето решихме, че трябва да почна по-леко и после образът да се насити. Защото реално това са последните минути на филма, Ангелачко се появява активно в последните страници на разказа. Задачата беше трудна от гледна точка на това, че с много кратка поява трябваше да се случат доста интензивно някакви неща, които като цяло да преместят филма и разказа нанякъде.

– Колко време се снима тази Ваша кратка поява?

– Много малко. За самия филм не мога да Ви кажа с точност, защото не съм присъствал на целия процес. Предполагам, че снимките са били някъде около месец. Аз лично имах 4 или 5 снимачни дни.

Киномания

– За един месец е сниман целият филм?

– Повечето филми в България ги снимат горе-долу за толкова. Четири снимачни седмици е стандартният период, но тъй като е трудно да се създаде филм за толкова кратък снимачен период, се прави сериозна предподготовка.

– На 27 сте, а вече имате немалък опит пред камерата…

– Опит… не знам. Към всеки филм подхождам с любопитство, като за първи път ми е, имам тотална несигурност какво ще правим. Хубаво е, че се получава все повече и повече. Преди ми правеше впечатление, че хората като че ли нямаха достатъчно време за предподготовка и репетиции. Докато сега вече не е така. Например за „Безкрайната градина” на Галин Стоев правихме репетиции на маса като за театрално представление. Всички актьори минавахме целия сценарий. Това е много ценно, защото като отидеш на снимки, вече имаш някаква натрупана база. Въпросите на снимачната площадка са по-малко, а реалното време за опитване на различни варианти – повече.

– Имахте ли такова време в „Засукан свят“?

– Време имахме да поговорим, да се срещнем с Мариус, но самият той бе затрупан със страшно много работа. Да търсиш локации в тези селца и въобще да снимаш в планината – знам го покрай опита си в „Дяволското гърло“ – е изключително изтощително, много трудоемко. Смяната на локации, докато си в планината адски много скъсява снимачния ден. Смятам, че имахме достатъчно време, но винаги може повече. Правих по 3-4 дубъла, Мариус работеше много деликатно и когато нещо му харесаше, не го правеше наново.

„Към всеки филм подхождам с любопитство, като за първи път ми е, имам тотална несигурност какво ще правим.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Вие гледахте ли вече филма?

– Не, само трейлъра.

– Може изцяло да Ви няма във филма…

– Не е изключено (смях).

– Има редица такива случаи на български актьори в чужди филми – снимали са се, отиват на премиера и се оказва, че ги няма във филма. Шегувам се, разбира се, Вашият герой е съществена част от разказа. Най-малкото основната поука в разказа на Хайтов е свързана с Вашата поява. Различава ли се идеята на Мариус Куркински от тази на Хайтов?

– Сложен въпрос, не мога да отговоря в едно изречение. За мен беше повече любопитно има ли някаква приемственост при Хайтов, както и при Елин Пелин – за нуждата от повече човещинка, от повече добрина. Как, когато не си посял доброто, по някакъв начин „жънеш бури“. Точно този момент при Хайтов на мен много ми харесва – да се намери човешкото, въпреки неправдата, въпреки всички злини, през което минаваш. В това отношение моят герой за мен е отвратителен. Не го харесвам. Има нещо реваншистко в него. Има мъст. А тя до нищо не води. С Мариус си говорихме, че и на сцената, и в киното – независимо колко тежка е темата, важна е крайната посока – да има някаква прошка. От кого, кога, закъсняла или не, но да можеш да простиш – това е ключово за мен.

– Има няколко теми в тази история, но основната – според Хайтов – е, че никога не знаеш като правиш едно нещо, добро ли ще произтече от него, или зло. При четири снимачни дни в българското кино, ситуацията е подобна: не знаеш ще излезе ли нещо добро – притиснат от липсата на средства да действаш правиш максимално бързо, неуспявайки да вложиш всичко от себе си. Междувременно ходиш да се снимаш и другаде, играеш в спектакли, репетираш нови…

– Мисля, че много зависи от проекта – кой участва, кой стои зад него. В началото като че ли имах късмет да попадам само на хубави проекти, но от известно време насам вече, без да се опитвам да бъда груб, се стремя да подбирам – и не заплащането или субсидията са най-важни. Не мисля, че финансовите параметри определят качеството на един филм, защото 90% от съвременните филми у нас са нискобюджетни. Да не говорим, че на фона на Европа и на други държави, те сигурно са в някаква пета или десета категория. За сметка на това виждам какъв е приемът на тези филми в чужбина – последно „Бащата“, преди това „Ирина“, десетки са примерите за успех в последните 3-4 години.

Естествено, винаги го има и рискът да участваш във филм, който не е ок по една или друга причина. За мен в българското кино и телевизия проблемът е по-скоро с качеството на сценариите. Много зрители се оплакват и от актьорите: „Ама той играе супер театрално“. Но в България никога не е имало добра киношкола – тази в Академията е бошлаф, както казват хората, колкото да се запознаем с камерата, но как се играе пред камера? Първите ти опити реално са когато получиш роля.

Но всяко зло за добро – независимо колко пари се отпускат, тук се снима все повече и това вече се забелязва, най-вече на европейските фестивали. За американските имам сериозни резерви, както и към киноиндустрията, нахлула в живота ни. Правим римейкове на едни и същи филми и гледаме 15 части на един и същ филм. Ако това е кино, то не е моето.

– Ако ви поканят за ролята на малкия Спайдърмен, ще откажете ли?

– Там трудно ще ме поканят. Аз съм фен на филмите на „Марвел“ и на Ди Си. Но съм съгласен и със Скорсезе, че филмите на „Марвел“ не са кино. Едното си е за консумация, пуканки и ко̀ла, другото е нещо, което може да седнеш и да го гледаш в киносалон. „Жокера“, например, е страхотен филм.

– Много актьори от „Отмъстителите“ отвърнаха, че има зрители, които не харесват филмите на Скорсезе…

– След като Дуейн Джонсън-Скалата е най-скъпоплатеният актьор в Холивуд, всичко е възможно.

„Аз съм фен на филмите на „Марвел“ и на Ди Си. Но съм съгласен и със Скорсезе, че филмите на „Марвел“ не са кино.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Дотук играете основно във филми за фестивали. Може би парите за кино в България стигат само за такъв тип продукции?

– Има нещо такова. Много се надявам, че първият филм с мое участие, който няма да е фестивален и ще се гледа, е „Засукан свят“. Също и „Доза щастие“ на Яна Титова, който е леко артхаус. Но може би темите, които вълнуват режисьорите в България, са предимно архаус. Според мен и това е много добре, защото така колеги стигат до копродукции с други държави. Наскоро се снимах в един късометражен проект в Амстердам, изцяло холандска продукция. Просто режисьорът беше гледал, ако не се лъжа, „Безкрайната градина“ на кинофестивала в Ротердам. И от там ме е харесал. Още не съм гледал филма, но мисля, че по тези фестивали се отварят много врати.

– България е малък кинопазар, има ли смисъл да се правят опити за касово кино, предназначено за масовата публика?

– По мое мнение, няма, след като филмът с най-високи приходи след промените продължава да е „Мисия Лондон“, излязъл 2010-а. Проблемът е, че тук всеки си сваля филмите от интернет. „Ама защо да ходя, като мога да го гледам вкъщи?“. Нагласата тук е такава и не мисля, че това някога ще се промени. У нас не е като в Чехия, където всеки втори ходи на кино. А и ние сме само 7 милиона, при това малък процент ходим на кино – за разлика от повечето държави, в които филмите си избиват разходите.

– Като че ли в „Засукан свят“ са заложени предварително фактори, за да се превърне в касов?

– Публиката действително страшно много обича Мариус, както и Камен Донев. А и филм на българска тематика би трябвало да се гледа – особено по този автор. Дай боже да е станал филмът! Но не мисля, че Мариус е събрал хората с идеята да има гледаемост – това са негови колеги, с Камен са учили в един клас, с Вяра Коларова са приятели от години. Повечето хора в този проект са събрани по линия на това колко са близки до Мариус като човек. И той разчита на тях, и те на него.

– Малко преди „Засукан свят“ излиза още един филм с Ваше участие – „Доза щастие“, за „щастието”, което се приема венозно. Като градско момче, тази тема ви е като че ли по-близка?

– И в книгата си Весела, светла ѝ памет, казва, че хероинът е бил голямата ѝ любов. Но основната тема на филма не е хероинът, а въпросът за избора. Какво решение взимаш – да се оставиш на тоталната безизходица или да опиташ да се издърпаш, да се откажеш от дрогата, както тя прави. Появата на дъщеря ѝ Валя в живота ѝ е един от основните фактори да успее да се отскубне. Факт е, че тя се пристрастява, когато Валя е на 4 години, но мисля, че ако нямаше дете, никога нямаше да напише книгата, защото отдавна нямаше да е сред живите. Говорил съм с Весела Тотева неколкократно, консултирала ни е преди снимките, разказвала ни е за героите. За мен филмът е за волята, за жаждата за живот.

„Филмът„Доза щастие“ е за волята, за жаждата за живот.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Имате доста по-голям опит в киното в сравнение с Вашите връстници. На какво го отдавате?

– Първо, още преди НАТФИЗ започнах в школите „Монтфиз“, после в Академията имах шанса да работя непрекъснато, като студент натрупах практика. Предполагам, че освен късметът, е помогнало и огромното ми желание за работа. Аз се встрастявам в това, което правя, влагам много енергия и време.

– Остава ли Ви време да ходите на театър, покрай толкова много филми?

– Да, наскоро гледах „Чамкория“ на Явор Гърдев, много ми хареса. Гледах го чак сега, защото няма билети. А и съвпадаше с представления или снимки.

– Много от актьорите в един момент спират да ходят на театър. Как си го обяснявате?

– Причините вероятно са строго индивидуални. Или са се уморили, или имат прекалено много ангажименти. Разбирам ги – имал съм периоди с по 10, 15 представления на месец… и моето дори не е много на фона на други хора, които играят всяка вечер. Надали първото нещо, което ще искаш да направиш в свободния си ден, е да отидеш пак на театър. Това, разбира се, не означава, че не се интересуват – просто имат нужда от почивка и нещо различно.

– Споменахте Дуейн Джонсън като най-високо платения в киното. Изпитвате ли някаква форма на яд или завист, че човек, който не е точно актьор, се радва на подобен успех?

– Ни най-малко. Това е човек, който започна кариерата си с кеч. Когато се занимаваш с тази професия, в случая с кино или театър, трябва да имаш някакво послание. Какво е неговото, „правете пари“ ли?

– Какво е посланието на спектакъла „Синята птица“ в Народния театър, където имате главна роля?

– Посланието е да търсим щастието вътре в нас, да не се разпиляваме и да запазим детското у себе си. Не случайно Метерлинк разказва историята през съня на две деца в навечерието на Бъдни вечер, когато стават чудеса. Сега репетираме едно независимо представление и темата му е чудото, ако мога да я формулирам в една дума. От другата страна стои приятелят на моя герой, който твърди, че всичко си има причина и следствие. Ако всичко е причина и следствие, значи живеем в много скучен свят. Няма го това вълнение. Затова по никакъв начин не мога да завидя на Дуейн Джонсън. Да, вероятно е изключителен професионалист, трениран, с възможности, нямам никакви забележки към външния му вид, но когато не виждам посланието… не виждам същинската душа и това, за което той се бори. Това, че си високо платен и че участваш във всеки втори филм, освен популярност и пари, какво друго ти носи?

– Как си представяте успеха във Вашия живот?

– Като методично търсене на баланс, на смисъл и, надявам се, с цената на по-малко компромиси. Невъзможно без компромиси – ако някой каже обратното, ще излъже. Но от компромис до компромис има огромна разлика. В моите представи все още стои едно идеалистично чувство, което се надявам да не бъде убито от средата. Усилието да съхраняваш и да съзидаваш все повече се забравя на фона на консумация и на пускане по леката писта.

– За какво мечтаете – за роли, филми, театър, някакво специално преживяване?

– Иска ми се да има повече копродукции с други държави както в театъра, така и в киното, въпреки че те се случват. Да може повече хора да работят навън – тези фестивали в последно време, особено европейските, доказват, че нивото на българските проекти – кино или театрални, е високо. Единствено финансово те са слабо подплатени от държавна страна. Безумно е да си мислиш, че тук може да направиш филм с частно финансиране. Впрочем, в това успя Яна Титова с „Доза щастие“. Доколкото знам, Националният филмов център не одобри този проект, създаден беше изцяло с частни субсидии.

Мечтая също и да пътувам. Да отида някъде, да видя музей, да се разходя из града, да седна, да изпия една бира – просто да видя малко свят.

ДС