Софийски международен панаир на книгата

Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Димо от P.I.F.: Всеки от нас е г-н Никой

Група P.I.F. реално е всичко друго, но не и песента „Колело“, твърди вокалистът на групата, която ще излезе на сцената на Театър „Азарян“ с въпроса „Кой прибира сутрин звездите?“

„Аз съм един нормален, обикновен човек като Вас, като всички. Просто моята работа беше свързана с това да се показвам по телевизията. Иначе съм господин Никой“, твърди Димо от група P.I.F. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Димо от P.I.F.: Всеки от нас е г-н Никой

„Аз съм един нормален, обикновен човек като Вас, като всички. Просто моята работа беше свързана с това да се показвам по телевизията. Иначе съм господин Никой“, твърди Димо от група P.I.F. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– А защо НАТФИЗ?

– Аз съм на сцената от дете – още от баща ми тръгва цялата тази схема, но най-вероятно с майка ми, лека ѝ пръст, са се запознали там. Баба ми е била гардеробиер в театъра, домакин се казваше едно време. И така аз съм там, един ден има изпит в „Щурче“ и ми казват: „Димо, искаш ли?“, аз казвам: „Да, окей“, няма нищо насила. Там излизам на изпит, който е равносилен на този във ВИТИЗ. Просто всеки като направи годините за кандидатстване в НАТФИЗ, кандидатства и влиза. Във ВИТИЗ лъжеха, че не са били в „Щурче“, защото не ги обичаха, ние бяхме много силна школа. Братя Райкови са художник и учител по физическо, които правят театър и счупват абсолютна всякаква представа за куклено изкуство тогава. Аз учих кукли при Николина Георгиева, тя беше моята професорка, основател на куклена катедра в България. Тоест, тя решава да се преподава това нещо в България, а същевременно аз идвам от място, където някакви хора правят театър и се спукват да обикалят света. Всяка година ходиха по четири-пет пъти на фестивали – беше фурор!

На 18 години, на възраст да кандидатствам във ВИТИЗ, вече свирех в група, и всичко това с народа във Варна се случва около нас. Обаче в същото време идва и казарма и единственото място, където мога да кандидатствам, за да пропусна казармата, беше НАТФИЗ. И аз си казвам: „О, това е най-лесното“, защото ако не ме бяха приели, щях да избягам в Унгария и да седна да уча по география. Обаче аз пък взех, че влязох във ВИТИЗ втори в списъка. Аз не очаквах, че ще е такъв изпитът. Беше изключително лесен за мен, защото това, което изпитваха, ние го играехме всеки ден в театъра. Аз съм бил подготвен подсъзнателно за този изпит, те от теб искат единствено да си лек, ефирен, да няма тежест и притеснение на сцената, да не се самонаблюдаваш и да няма болна амбиция.

Аз съм изключително благодарен на моите професори. Много години след като завърших, се чувахме. Поканих ги на представлението, защото съм научил много от тях. Преди 15 години, или малко повече, осъзнах как разполагам с всичко, от което се нуждая – музикант, актьор, електротехник съм (това е средното ми образование), разбирам от звук, имам студио. Какъв ми е проблемът, аз нямам проблем.

– А как Ви хрумна въобще този въпрос?

– Като излезе първия албум на P.I.F., тогава дойде крахът. Излезе албумът на страшните звезди и дойде синдромът на втория албум. Защото ние сме на по 22, 23 години. Това, което са преживели Фреди Меркюри и Кийт Ричардс, това замайване – при нас беше същото, само че ние сме в България и мащабите са много по-различни. Крахът беше много сериозен, но слава богу тогава се появиха „разклащанията“, няма случайни неща. С Иван сме били винаги заедно.

– И не се намразихте през годините, не сте близки единствено заради бизнеса?

– Не, ние сме толкова близки, че няма накъде. Но трябва да видите как се караме на репетиции. Дотам сме стигнали, че нашите скандали протичат в цитати. Аз съм фен на Чехов, той – на Достоевски, и се караме с цитати. „Защо липсва вратичката към Бога при Чехов? Достоевски това е имал предвид, затова не го е харесвал“… това са вечните ни спорове. За хората може да звучи интелектуално, но за нас това е пътят на търсене, защото ние с това се занимаваме – от това черпим информация и енергия, за да излезе тя пред хората. Постоянно трябва да се провокираш.

КАМЕРЕН ОРКЕСТЪР НА ТЕАТЪР ЛА СКАЛА – МИЛАНО (CAMERISTI DELLA SCALA)

„Преди 15 години, или малко повече, осъзнах, че разполагам с всичко, от което се нуждая – музикант, актьор, електротехник съм (това е средното ми образование), разбирам от звук, имам студио. Какъв ми е проблемът, аз нямам проблем.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Това за Чехов и Достоевски ще го разкажете ли в спектакъла?

– Не, няма да го има.

– Е, имате материал за още един спектакъл. Започнахме с Фреди Меркюри, да завършим с Дейвид Боуи. Имаше сега едно предаване по Би Би Си 2 за най-великия човек на ХХ в. За артист беше избран Дейвид Боуи, който не е голям певец, но е най-великият артист. Какво е Вашето обяснение?

– Дейвид Боуи за мен наистина е много голям, емблема. Ако търсиш нещо извън рамките, в които живеем, при това говорим за Великобритания – една от най-консервативните страни, именно там се раждат най-счупените неща. Под „счупено“ имам предвид различно, което разбива стереотипите. Той просто е роден счупен. Кой човек си прави последния албум, съзнавайки, че когато хората го слушат, той вече ще е умрял?

– Боуи не е починал внезапно, знаел е, че е болен.

– Да, но слушаш албума и знаеш, че няма друг такъв.  Той прави този албум, приемайки предложение от един барабанист. От господин Никой – както казах, че всички сме господин Никой. Този господин Никой си казва: „Защо пък да не опитам“ и се обажда на Боуи. Той също не се имал за голяма работа. Най-големите хора, според мен, също се имат за Господин Никой. Това е най-важното – да се съхраниш, защото иначе ставаш смешен и нелеп. Никой не е по-голям от нищо друго, всички сме равни, еднакви и различни само в мислите си.

– „Кой прибира сутрин звездите“, имате ли отговор?

– Това е една фраза от песента ни „Кой си ти“. Ще Ви отговоря с цитат от един друг човек. Бяхме пуснали преди време във Фейсбук страницата ни задачка – майките да си снимат децата и да ги питат „Кой прибира сутрин звездите?“ и имаше всякакви отговори – например „Дядо Коледа“. Но едно детенце, което си играеше на някаква люлка вкъщи, даде най-интересния отговор на въпроса „Кой прибира сутрин звездите“ – то каза „Аз“.

Предишна страница 1 2 3