Дино Будзати и бавното спускане към смъртта

Дино Будзати живее бурно и умира тихо. Шестдесет и пет години редуване на спокойни и прозаични дни със задъхани и опасни приключения. Понякога за дълго върши рутинна и скучна работа, а след това внезапно заминава на фронта и участва в някои от най-страшните морски битки по време на Втората световна война. Друг път пътят му го отвежда на екзотични места като Етиопия например. Но той се чувства уютно и в родния си град Милано. Заниманията и интересите му са многостранни – Будзати е журналист, писател, поет, драматург, либретист, сценограф, художник и графичен дизайнер. Казвал, че възприема себе си като художник, който работи като журналист. Невъзможно е да бъде описан с една, две и дори с повече думи. Това, за което можем да сме категорични обаче, е, че е един от най-важните писатели в световната литература.

Корица: Кирил Златков

Когато на 30 април 1939 година Дино Будзати пристига в Адис Абеба като специален пратеник на вестник „Кoриере дела сера”, той вече знае, че най-важният роман в живота му – „Татарската пустиня”, ще бъде издаден. Оставил е ръкописа си в ръцете на Лео Лонганеси, който е настоял да променят първоначалното заглавие „Крепостта”. До излизането на книгата Будзати така и не се завръща в Италия. Неговата задача в Етиопия е да напише поредица от статии за обичаите на местното население, климата, животните… Работата му обаче го забърква в битка срещу група бунтовници, което му носи номинация за сребърен медал за храброст. През февруари 1940 година се разболява от тиф и е хоспитализиран. Чак след това му дават отпуск за възстановяване в Италия.

В това време работата по романа му e завършена и през юни 1940 година книгата излиза. Будзати има намерение да се върне в Етиопия, но Италия се включва във Втората световна война и той заминава да отразява военноморските операции в Средиземно море. Участва в битката при нос Теулада край Триест през ноември, а няколко месеца по-късно рискува живота си в спасителната операция при потъването на крайцера „Пола“. Статиите му понякога не преминават през цензурата – той е не само хроникьор на онова, което се случва на бойното поле, но и разказва за живота на моряците, страховете и мечтите им.

Докато следва крайцерите в Средиземно море, Будзати получава нова задача – да подготви книга за маневрите на италианския флот. За да работи по нея, той се установява в Месина и се влюбва за пръв път. Така и не завършва книгата си, но след края на войната любимата му тръгва с него към Милано. Тя е вдъхновението му за някои от неговите разкази, но въпреки силната страст двамата се разделят през 1950 г.

След излизането на „Татарската пустиня” през годините Будзати издава сборници с разкази, пиеси, които се играят с променлив успех, рисува, пише и илюстрира „Чутовното нашествие на мечките в Сицилия” (на български излиза в превод на Нева Мичева за издателство „Точица”), напуска „Кориере дела сера” и заедно със свои колеги създава новия вестник на умерените либерали „Кориере Ломбардо”.
През ноември 1946 г. той обаче се връща в „Кориере дела сера”, където продължава да описва войни, убийства и трагедии до края на живота си. През 1948 г. „Татарската пустиня” е публикувана във Франция. Оттам започва световната слава на Дино Будзати.

А началото е типично буржоазно. Дино се ражда във вилата на семейство Будзати в Белуно, в подножието на Доломитите, през 1906 година. Живее с родителите и братята си в Милано и прекарва ваканциите си в планинската вила. Затова и бъдещият писател обиква Алпите за цял живот. Майка му произхожда от патрицианско семейство със седем върховни магистрати. Баща му, професор по международно право в престижен университет в Павия, е от старо белунеско семейство. Той умира от рак на панкреаса, когато Дино Будзати е на четиринайсет години.

През 1924 г. Дино се записва в Юридическия факултет на Милано, тъй като братята му избират различни професии от бащината, а се очаква, че все някой трябва да продължи традицията. Още преди дипломирането обаче той започва работа в „Кориере дела сера” и повече не се връща към правото. Будзати издава пет романа, девет сборника с разкази и поезия и много театрални и радиопиеси. Има четири либрета за опери. Негови картини и рисунки са включвани в много изложби. На 8 декември 1971 г. Будзати напуска дома си, за да отиде в болницата. С диагнозата и изхода е наясно още когато баща му умира от рак – Дино е убеден, че и той ще си отиде от същата болест. Затова в този зимен ден прави последна обиколка на стаите, а в кабинета си взима лист хартия и молив и скицира на празното си кресло.

Писателят не е религиозен и дори на смъртния си одър той не иска да се види със свещеник. Край него бдят само медицинска сестра и монахиня, която го запомня като тих, непретенциозен пациент, който нито веднъж не ги повиква да облекчат страданията му.

Към края Будзати казва на монахинята: „Имате късмет, защото имате вярата си”, а тя му отвръща: „Вие имате стремежа, а това е началото на вярата”. И тогава, в началото на 1972 година, идва смъртта, за която той пише цял живот. На нея посвещава най-важната си книга – „Татарската пустиня”.

За пръв път тя излиза на български през 1981 г. в превод на Хубан Стойнов. Сега, 35 години по-късно, новото издание на „Татарската пустиня” е със същия превод, но след сериозна редакция.

Разказва историята на млад офицер, изпратен да служи в отдалечен планински гарнизон с изглед към обширна северна пустиня. В началото Джовани Дрого отчаяно търси начин да избяга и да се върне към удоволствията на нормалния живот, но постепенно се оказва обсебен от магията на мястото – и прекарва следващите трийсет години там, поддържан от напразната надежда, че един ден атакуващият враг ще му предложи миг на слава и удовлетворение.

„Навярно всичко се роди в редакцията на „Кориере деле сера”. От 1933 до 1939 година тук всяка нощ вършех тежка и еднообразна работа. Минаваха дни, месеци, години и аз се питах дали и занапред животът ми ще продължи все така, дали надеждите, младежките мечти полека-лека ще атрофират, дали ще дойде очакваният голям случай, или не. А край себе си виждах хора – някои млади като мен, други по-възрастни – носени от същата мудна река, и се питах дали и аз един ден ще се озова в положението на моите колеги с побелели коси, вече пред пенсиониране – мрачни, незабележими труженици, обречени да оставят след себе си само блед спомен”, разказва Будзати в едно интервю.

Той е убеден, че капанът на еднообразието и трудността да излезеш от него е универсална тема – и може би е най-силно изразена при военните в отдалечените гарнизони, където дисциплината, караулите създават монотонност, която приспива, свикваш с ритъма и е почти невъзможно да се измъкнеш от удобната рутина на повтарящите се действия. Така измисля и своя герой – лейтенант Джовани Дрого, напуснал пълния със забавления град, за да поеме първата си служба.

Темата за мрачното спускане към смъртта не е нова за Будзати. С първата си книга „Барнабо от планините”, която излиза през 1933 година, той разказва сюрреалистична, символистична и абсурдистка история. В поемата Poema a fumetti, издадена като комикс години по-късно, той отново говори за физическия край, похотта, отчуждението и необяснимите обрати на съдбата. Бавно натрупваната безнадеждност и примирение в книгите му напомнят за Франц Кафка, с чийто роман „Замъкът” критиците сравняват „Татарската пустиня”.

Будзати ни поставя в най-важния ден за своя герой още на първата страница – това е моментът, който Дрого е чакал от рождението си, подготвял се е за него – моментът, когато битието му ще направи рязък завой и той ще поеме към своя реален живот – да служи. Следващите страници ще разказват за разочарованието, което Джовани Дрого крие зад грижливо отглеждана и подхранвана с дребни проблясъци от действителност илюзия. Тази история може да се случи по всяко време, на всяко място и с всеки човек. И все пак мизансценът, който е и герой в книгата, напомня на родното място на Будзати – разположения в подножието на величествените Доломити град Белуно в северна Италия. В живота на Дрого няма драми, сътресения, обрати, а бавно спускане към края, минута по минута, отмервани от капещата в цистерната вода, отекваща в стаята му.

Бурният живот на Дино Будзати няма нищо общо с това.