Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Динозавърът пред НДК е мъртъв. Да изринем тленните му останки!

България е в невъзможност да се грижи за всичките си паметници, трябва да решим кои да запазим, кои да разрушим

Да възстановим паметника пред НДК? Тоест  посредствеността му, претенциозността и людмиложивковата мистика за сметка на хиляди други паметници с безспорни качества! Снимка: Румен Добрев - Динозавърът пред НДК е мъртъв. Да изринем тленните му останки!

Да възстановим паметника пред НДК? Тоест посредствеността му, претенциозността и людмиложивковата мистика за сметка на хиляди други паметници с безспорни качества! Снимка: Румен Добрев

Нека бъдем 100% наясно – България е бедна държава с огромно количество недвижими паметници на културата (40 000!), за които трябва да се грижи. Държавата не разполага, а и не е ясно дали изобщо в бъдеще ще разполага с достатъчно средства, за да спаси цялото си архитектурно–историческо наследство, което й е поверено по силата на историческите случайности. Това включва обекти от почти цялата история на архитектурата – от тракийските гробници от преди новата ера до произведения на модерната архитектура от втората половина на 20 век.

Искаме или не, като общество ще трябва да вземем решение – кои от тези паметници да запазим, кои да разрушим и кои да оставим на произвола на съдбата. Не бързайте да реагирате. Подобно решение може да ни се струва немислимо, но то всъщност се прави всекидневно – с избора за какво да се отделят пари и за какво да не се отделят. И рано или късно ще бъдем принудени да разрушаваме от съображения за сигурност.

Политиката, която тече в момента, може да бъде наречена скандална, ако някой въобще се скандализираше от такива работи. Съотношението е следното – през последните години 80 милиона лева са отишли за „възстановяване“ на крепости, а годишният бюджет за всичко останало е 500 000 лева.

А сега да се върнем пред НДК.

Радвам се, че политическото ръководство на общината намери сили в себе си и през декември гласува частичното преместване на паметника „1300 години България“ в Южния парк и възстановяване на мястото му на съборените през 1980 г. паметни плочи на загиналите през войните военнослужещи от Първи и Шести пехотни полкове.

Не се радвам особено, че авторът Валентин Старчев, който преди 7 години заяви, че би приел всякакво решение на Общинския съвет, в момента упорства и в качеството си на автор съди общината, блокирайки по този начин процедурата.

За един творец това е унизително поведение и, надявам се, достатъчна причина за съда да отхвърли иска му. Също така се съмнявам, че има право на такива претенции, но ще се радвам ако някой с юридическа подготовка ми обясни доколко Старчев има основание за такива действия.

Най–същественият аргумент на защитниците на конструкцията е, че това е произведение на изкуството, а едно произведение на изкуството (независимо от неговите художествени качества, в конкретния случай според мен дълбоко посредствени и безпомощни) трябва да бъде спасено с парите на цялото общество.

Сега ще ви припомня числата – годишният бюджет за поддръжка на подобни паметници е 500 000 лева.

Не, няма грешка в нулите и запетайките!

Така че сме поставени пред следния избор – да заплатим ли за „възстановяването“ на една рушаща се посредствена мегаломанска конструкция в центъра на София, а и на множество из страната, които биха глътнали целия бюджет за опазване на паметници на културата за години наред, или все пак да обърнем внимание на десетките хиляди къщи, обществени сгради, мостове, гробници, площади, хижи, дори вестникарски будки и т.н., които постепенно се саморазрушават.

Решението е просто, ако го погледнем откъм следните три аспекта:

– важността на тези обекти за световното културно-историческо наследство;

– знаците на коя епоха искаме да спасим за бъдещите поколения;

– за какво да похарчим с най-добър ефект тези десетки милиони левове, които със сигурност няма да стигнат за всичко, а сигурно няма да стигнат дори за половината.

Проблематичността на недвижимото наследство на тоталитарния режим се подсилва от още два фактора –

1. Мегаломанските му размери;

2. Лошото конструктивно изпълнение, съмнителните художествени качества и отчайващата му нефункционалност.

Всъщност, страната ни е препълнена с материални паметници от времето на тоталитарния режим и в огромното си мнозинство те представляват бомби със закъснител, които ние лекомислено оставяме на следващите поколения.

Възстановяването и реконструкцията на голяма част от тях ще се наложи, така или иначе, защото събарянето им и построяването им наново няма да е по силите на обществото, освен ако не уцелим някакъв геоложки джакпот – примерно открием гигантски находища на диаманти или на редки метали под Витоша. Вероятността за такова чудо е пренебрежимо малка, но задължението да санираме, преустроим и ремонтираме мостовете, панелките, административните сгради и т.н. никъде няма да избяга, а дори се утежнява с всеки изминал ден.

Както в случая с конструкцията пред НДК, ремонтът и „възстановяването“ на тези материални остатъци в 99% от случаите означава те да бъдат приведени в състояние, в което не са били дори в момента на построяването си. А въпросната конструкция пред НДК няма дори и акт 16, което означава, че сега ако бъде „възстановена“, то на практика трябва да бъде за пръв път построена на цената на огромна част от бюджета за опазване на недвижимото културно наследство.

Тоест да възстановим посредствеността й, претенциозността й и людмиложивковата мистика за сметка на хиляди други паметници с безспорни качества, както и да опростим безхаберието и цинизма на неговите защитници, които неведнъж бяха на власт след 1990 г. и които, ако желаеха, можеха да се погрижат за състоянието му с много по-скромни средства?

Често за пример се дават египетските пирамиди и други подобни антични паметници, които са доживели до наши дни.

Да, но египетските пирамиди, за разлика от конструкцията пред НДК и дори от самото НДК, са чудо на инженерните технологии. Това, което днес виждаме от тях е само техният скелет, оцелял след стихии, завоеватели, вандали и правителства. Облицовката от варовик и всичко вътре отдавна вече го няма.

Дава се за пример и Айфеловата кула в Париж, която след издигането си е била ненавиждана от съвременниците си, а се е превърнала в символ на Париж и на Франция.

Да, но и Айфеловата кула, освен че е чудо на строителните технологии, е и притегателен център за всички гости на Париж. По ненавистта на съвременниците наистина си прилича с конструкцията пред НДК, но първо не съм забелязал мощен поток туристи, които желаят да снимат нашата спирала или да се снимат с нея и второ, след още 30 години това чудо на българските строителни технологии може би ще се срути от самосебе си.

Символ на София?

И ако сега някой седне да се тръшка, че София така и не се сдоби със символ, който да привлича хора и да се превръща в притегателен център на туристическия поток, включително и радващ се на интереса на българските граждани, учтиво ще припомня, че такъв символ имаше – това беше западния барелеф на Паметника на съветската армия, когато той беше оцветен през 2011 г. и титулован „В крак с времето“.

В момента там има само още една язва в градското пространство, която също трябва да бъде излекувана.

Възможният момент на спасение отдавна е отминал. Трябва да съберем сили да констатираме смъртта на този динозавър пред НДК, да изринем тленните му останки и да възстановим паметника на Първи и шести пехотни полкове на същото място.


 

Източник: Клуб Z

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах