Диригентът Павел Балев: Сам създаваш света, в който да живееш

Големият диригент Павел Балев ще изпълни за пръв път в кариерата си „Хофманови разкази“ от Жак Офенбах с оркестъра на Държавна опера – Варна. Премиерата на спектакъла ще бъде на 14 юли в Летния театър на морския град, в рамките на фестивала „Варненско лято“.

Поканихме маестрото, за да разговаряме за сложния пъзел на сюжета и драматургията, фрагментарността и бързата смяна на темпа, персонажи и ситуации; за страстта, гъкавостта и убедителността на тенора Иван Момиров в главната роля, на поета Хофман; за механичната кукла Олимпия, мистичността, горчивината и притегателната сила на вселените Хофман и Офенбах; за любовта като движеща сила на твореца и, разбира се, за магията на прочутата Баркарола.

– За „Хофманови разкази“ от Жак Офенбах се твърди, че е много трудно за изпълнение произведение. Каква е спецификата на неговата трудност, маестро?

– „Хофманови разкази“, като сюжет и драматургия, е много сложен пъзел, отличаващ се с особена фрагментарност. За кратко време се появяват образи, които бързо изчезват, което не пречи те да бъдат подплатени със силна артистична и звукова характеристика. Постоянно се преплитат герои и сюжетни линии и цялата тази разпокъсаност изисква изключителна дисциплина от оркестъра и диригента. Слава богу, оркестърът на Държавна опера – Варна е много добре подготвен, добре подбран е и артистичният състав, хорът е чудесен. Всички участват с желание в интересната инсценировка на Урсула Хорнер, така че ще се справим. Отказвал съм това трудно заглавие, когато бях млад диригент, защото смятах, че не съм готов за него.

– Очевидно не само оперните певци, но и диригентите трябва да се съобразяват и да преценяват кога и какви произведения да подбират в репертоара си…

– Определено. Първо, „Хофманови разкази“ изисква безупречна техника на дирижиране, детайлно познаване на либретото и гъвкава реакция. Тази фрагментарност, която споменах, не позволява на човек да се отпусне и да се остави на потока на музиката, какъвто тук почти не съществува. Срещат се нахвърляни красиви фрази, за арии трудно може да се говори, в най-добрия случай за някакъв романс или шансон, но не и за ария. Самият оркестър няма сложни задачи, но за сметка на това му се налага непрекъснато да влиза в нови предизвикателства – смяна на темпа, персонажи, ситуации. Случва се дадена солистична сцена да трае само няколко такта и след това веднага се отива на друго място. Техническият подход е много сложен, осъзнах го още на 30 години и определено не съм сбъркал, че тогава отказах „Хофманови разкази“.

– Радваме се, че именно във Варна поставяте за пръв път „Хофманови разкази“, на етап от кариерата Ви, когато сте преценили, че вече притежавате опита, мъдростта и желанието за среща с тази емблематична опера на Офенбах.

– Когато обсъждахме с г-жа Димова на какво премиерно заглавие да се спрем, тя ми предложи „Хофманови разкази“, като идея на тенора Иван Момиров да отбележи точно с тази опера 25-годишната си творческа дейност. Казах си, че е време и аз да се заема с „Хофманови разкази“ и приех предложението. Като слушам Иван Момиров на репетициите, мога да си представя, че „Хофманови разкази“ наистина ще бъде голям успех за него и за Варненската опера. Той е много добре подготвен, много навътре е проникнал в образа, навлязъл е дълбоко в цялото произведение и неговото изграждане. Играе със страхотна страст, изключително гъвкав е в игра и в пеене, прави всичко с огромна мотивация и отдаденост. Това е хубаво, но още по-хубаво е, ако артистът може да убеждава със своята интерпретация. Това Иван Момиров го може, той може да убеждава и според мен ще бъде много силен Хофман.

– В операта поетът Хофман разказва, преживява, въобразява си краха на три любовни истории. Механичната кукла Олимпия, в която Хофман се влюбва, защото я смята за жива, и роботът андроид Alias, писателят Томас Мелле от нашумялата в цял свят постановка на Мюнхнер Камершпиле „Зловещата долина“, показана в МТФ „Варненско лято“ тези дни, са персонажи от един и същ порядък. Стъписването пред робота, който уподобява до съвършенство човека… Зловещо ли е това или е просто игра на въображението, как трябва да го възприемаме?

– За мен е зловещо. Самият Е. Т. А. Хофман е зловещ като експресия. Чете се трудно, на немски го чета и по няколко пъти се връщам, за да препрочитам отделни места. Познавачите на Хофман също твърдят, че той трябва да се препрочита, за да можеш да навлезеш в неговия свят и да осъзнаеш всичко. Хофман притежава развихрена фантазия и странно въображение, които някак те хващат за гърлото. Те въздействат както със своята мистичност, така и със заложената в тях особена горчивина, усещаш ги в сюжетите и в начина на поднасянето им. С Хофман читателят навлиза в сфери, които са интересни, но в тях – как да кажа, не се чувстваш комфортно. Хофман е бил много модерен в Париж точно с тази си мистичност. Неслучайно авторите, които са направили най-напред театралната постановка „Хофманови разкази“, след това написват и либретото за едноименната опера на Жак Офенбах.

– Но композиторът не доживява премиерата…

– Да, за съжаление. Работи до последно върху своята опера, защото всъщност това е било целта на живота му – да бъде запомнен с тази творба като много голям оперен композитор. Именно оперен, а не оперетен. Макар и считан за майстор на оперетата, самият Офенбах не е искал да бъде причисляван към виенската оперета, откъдето произлиза този жанр. Дори неговите почитатели определяли творбите му не като оперети, а като офенбахиади. В това отношение се правело съвсем строго разграничение между Париж и Виена. Френската музика е имала самочувствието, че играе централна роля в развитието на музиката въобще и Париж не е искал да се подчини на вкуса на Виена. Френските композитори са държали да изграждат собствен музикален театър. Неслучайно Офенбах е написал своите „Хофманови разкази“ в пет действия, подобно на всички големи опери от ранга на т. нар. „grande opera“. Освен това в своите творби Офенбах е остро социален и критичен към политическите и обществени недъзи на своето време, което се вписва във френската традиция и го разграничава от повечето виенски оперети.

– И днес ли е различна рецепцията за Офенбах извън Франция?

– Не мога да кажа точно каква е разликата, но Офенбах е много популярен автор, а „Хофманови разкази“ е една от най-изпълняваните опери в съвременна Германия. Гаранция за успех, тя, естествено, се поставя на немски и този вариант е също толкова силен, колкото френският. Аз лично предпочитам френския оригинал, защото смятам, че всичко в постановката трябва да се подчини на авторовата мисъл и на фразировката, които са френски. В немския вариант се налагат редица промени, съобразени със спецификата на езика. Най-добрата илюстрация за това е, че на немски говорим за Хòфман, а на френски за Офмàн. Измества се ударението, което във френски винаги пада върху последната сричка, изменят се фразировката, кулминацията на фразите и т.н.

– Имате ли любима част в „Хофманови разкази“?

– Вероятно Баркаролата.

– Тази прочута Баркарола, защо е толкова харесвана?

– Защото е изключително красива, при нея текст и музика са съчетани в такова съвършенство, че няма как да не се насладиш на този шансон. Всъщност Баркаролата не е от „Хофманови разкази“, а от претърпялата неуспех опера на Офенбах „Рейнски русалки“. Композиторът съживява това музикално бижу, като го внедрява в „Хофманови разкази“, откъдето то придобива огромна популярност и често се изпълнява като самостоятелно произведение.

Знае се, че Офенбах замисля „Хофманови разкази“ с претенцията за изключително произведение, едва ли не най-доброто в света на операта. В същото време на отделни места се усеща влияние на Вагнер, така че Офенбах не е избягал съвсем от немския си произход.

– Макар че се приема за френски композитор.

– Да, защото е завършил Парижката консерватория и е живял във Франция. Но е роден в Кьолн, в семейството на немски евреи с потекло от град Офенбах, затова е записан като Якоб Офенбах. Якоб на френски се произнася Жакоб, оттам идва и Жак, името, с което композиторът влиза в историята на операта.

– Какво ще ни разкажат „Хофманови разкази“ днес?

– Ще ни разкажат, че хората на изкуството могат да бъдат притегателна сила, която с емоционалността, интелекта и познанието си привлича околните като магнит и ги води в един друг свят, към едно друго светоусещане. Такъв е Е. Т. А. Хофман, такъв е и Жак Офенбах. Артисти с необичайни възгледи и нестандартно мислене, те търсят в творчеството си непознати хоризонти, които пленяват въображението на публиката както тогава, така и днес.

Притегателната сила на операта тръгва от вселената Хофман и продължава във вселената Офенбах, за да стигне до нас с възхитата на един автор към друг автор. А ние имаме предимството да се насладим на непреходните образци на изкуството, завещани от двама велики творци.

Любовта също е водещо начало в „Хофманови разкази“. Без тези любовни преживявания поетът Хофман не би могъл да твори. Той черпи вдъхновението, творческата инвенция и силата си от любовта и ако спре да обича, ще се самоунищожи като творец. Любовта го държи буден като творец, тя му позволява да създава, да измисля, да импровизира, да изгражда живота си и това да рефлектира върху живота на другите.

– Дали творецът, а защо не и човекът въобще, живее повече в реалния свят или в света, който си измисля? Кой свят е по-истинският?

– Живееш в света, който сам можеш да си създадеш. Вярвам, че човек е способен да стои на кормилото на живота си и да направлява съдбата си, да изгражда сам себе си. Съдбата понякога също може да се подчини на човека. Аз поне искам да вярвам в това.