Днес всички сме жители на Припят, но има време да изключим реактора

Излиза нова книга на Дейвид Атънбъро за най-голямата грешка на човечеството и вариантите за поправянето ѝ (откъс)

Сър Дейвид Атънбъро на срещата COP26. Той бе сред най-очакваните гости на събитието на ООН за климата в Глазгоу. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Днес всички сме жители на Припят, но има време да изключим реактора

Сър Дейвид Атънбъро на срещата COP26. Той бе сред най-очакваните гости на събитието на ООН за климата в Глазгоу. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Посланието на сър Дейвид Атънбъро за по-отговорно отношение на човечеството към единствената планета, която имаме, ще стигне и до българските читатели с най-новата книга на естествоизпитателя. На 16 ноември на родния книжен пазар излиза „Живот на нашата планета“ (изд. „Хермес“) – „свидетелски показания и визия за бъдещето“ на Атънбъро.

Атънбъро днес е на 94 години – роден е преди краха на „Уолстрийт“ и заснема първия си документален филм в Сиера Леоне, когато страната все още е колония на Великобритания. Това е човекът, видял може би най-голяма част от природата на Земята заради работата си. Години наред той обикаля различни кътчета на планетата с телевизионните си предавания, които целят да покажат не само красивото, но и унищожителния ефект на човечеството върху него.

Заглавието на книгата вероятно веднага ще предизвика паралели с едноименния документален филм на Атънбъро за „Нетфликс“. Пътешествието и в книгата започва от призрачния град Припят в Украйна, изоставен след инцидента в чернобилската атомна електроцентрала. И докато на страниците на книгата липсват кадри с повалени гигантски дървета; на орангутани, чийто хабитат бавно бива изсечен, и на кървав китолов, посланието е същото и е ясно: човечеството е родено като част от природата, но днес е твърде далеч от нея.

„Когато снимах първите си филми, мислех, че се намирам сред дивата природа и бродя из девствени земи, но това е било илюзия – споделя Атънбъро. – Трагедията на нашето време се е случвала около нас почти незабележимо с всеки изминал ден – прогресивният упадък на биологичното разнообразие на нашата планета и загубата на дива природа.“

Естествоизпитателят се определя като „свидетел на този упадък“ и в „Живот на нашата планета“ той разказва от първо лице за случилото се на Земята в последния почти век.

„Това е историята на най-голямата ни грешка и как стигнахме дотук – и как, ако вземем мерки сега, все още можем да я поправим. Имаме последна възможност да построим стабилен дом за себе си и да възстановим богатия и прекрасен свят, който сме наследили от предците си. Всичко, от което се нуждаем, е воля“, казва Атънбъро, все пак оставяйки поле за надеждата.

„Нашата планета“, цяла тв поредица на Атънбъро, достъпна в „Нетфликс“, е сред най-популярните продукции на платформата. Книгата, която след няколко дни ще стигне и до български читатели, е носител на читателска награда от платформата на „Гудрийдс“ в категорията „Наука и технологии“.

Предлагаме ви откъс от главата „Най-голямата ни грешка“ в превод на Цветелина Лакова.

48 Софийски международен панаир на книгата

Най-голямата ни грешка

Украинският град Припят не прилича на никое място, на което съм бил. Там цари пълно отчаяние.

На пръв поглед изглежда като много приятен град с булеварди, хотели, площад, болница, паркове с атракциони, централна пощенска служба, железопътна гара. Има няколко училища и плувни басейни, кафенета и барове, ресторант край реката, магазини, супермаркети и фризьорски салони, театър и кино, зала за танци, спортни зали и футболен стадион с атлетическа писта. Градът разполага с всички удобства, които ние, хората, сме създали, за да си осигурим приятен и комфортен живот – всички елементи на нашия собственоръчно изграден хабитат.

Около културния и търговски център на града са разположени жилищните сгради – 160 блока, построени под определен ъгъл спрямо добре проектирана пътна мрежа. Всеки апартамент има балкон. Всеки блок има обществена пералня. Най-високите блокове са почти на 20 етажа и всеки от тях е увенчан с огромната емблема на основателите на града, изобразяваща сърп и чук.

Припят е изграден в Съветския съюз в период на бурно строителство през 70-те години на ХХ век. Бил замислен като идеален дом за почти 50 000 души, модернистична утопия, която да приюти най-добрите млади инженери и учени от Източния блок заедно със семействата им. Любителски филм от началото на 80-те години на ХХ век ги показва как се усмихват, общуват и бутат детски колички по широките булеварди, вземат уроци по балет, плуват в басейна с олимпийски размери и се разхождат с лодки по реката.

Днес обаче никой не живее в Припят. Стените се рушат. Прозорците са изпочупени, а щурцовете им пропадат. Трябва да внимавам къде стъпвам, докато разглеждам мрачните празни сгради. Във фризьорските салони столовете лежат по земята сред прашни ролки за коса и счупени огледала. Флуоресцентни тръби висят от тавана на супермаркета. Паркетът на кметството е изкъртен и пръснат по голямото мраморно стълбище. В училищата подовете на класните стаи са осеяни с тетрадки, по чиито страници се редят кирилски букви, прилежно изписани със синьо мастило. Басейните са празни. Седалките на диваните в жилищата са пропаднали до пода. Леглата са изгнили. Почти всичко е неподвижно, застинало. Сепвам се, ако повей на вятъра предизвика движение.

С всяка следваща врата, през която влизам, липсата на хора става все по-натрапчива. Отсъствието им е най-явната истина. Посещавал съм и други обезлюдени градове – Помпей, Ангкор Ват и Мачу Пикчу, но тук нормалността на мястото привлича вниманието върху ненормалността на изоставянето му. Сградите и вещите са твърде познати и човек си дава сметка, че се рушат не само от хода на времето. В Припят цари пълно отчаяние, защото всичко тук – от таблата за обяви, които никой вече не гледа, през пръснатите сметачни линийки в кабинета по естествени науки, до счупеното пиано в кафенето – е монумент на способността на човечеството да погуби всичко, от което има нужда и което цени. Ние, хората, единствени на земята сме достатъчно могъщи, за да създаваме светове, а след това да ги разрушаваме.

На 26 април 1986 г. избухва реактор № 4 на близката атомна електрическа централа „Владимир Илич Ленин“, днес известна на всички като „Чернобил“. Експлозията е резултат от лошо планиране и човешки грешки. Чернобилските реактори имали конструктивни недостатъци. Служителите не са били наясно с това, а на всичко отгоре са действали небрежно. Чернобилската авария се дължи на грешки – това е възможно най-човешкото обяснение.

Силните ветрове разнасят над голяма част от Европа 400 пъти повече радиоактивен материал в сравнение с бомбите в Хирошима и Нагасаки, взети заедно. Той пада от небето под формата на дъждовни капки и снежинки, просмуква се в почвата и водоемите на много страни. Накрая прониква в хранителната верига. Броят на преждевременните смъртни случаи, причинени от инцидента, все още е предмет на спорове, но става въпрос за стотици хиляди. Мнозина наричат чернобилската авария „най-скъпоструващата екологична катастрофа в историята“.

За жалост, това не е вярно. През по-голямата част на миналия век нещо друго се случваше почти незабележимо всеки ден, навсякъде, по цялото земно кълбо. То също е резултат от лошо планиране и човешки грешки. Не говорим за нещастен инцидент, а за пагубна безотговорност и некомпетентност, които засягат всички сфери на живота ни. Всичко това не е започнало с една експлозия. Започнало е тихо, без някой да си даде сметка, в резултат на разнообразни, глобални и комплексни причини. Развитието му не може да бъде измерено с един инструмент. Нужни бяха стотици проучвания по цял свят, за да се потвърди, че изобщо се случва. Ефектът от него ще бъде много по-сериозен от замърсяването на почвите и водите на няколко злополучни държави – в крайна сметка то може да доведе до дестабилизацията и рухването на всичко, на което разчитаме.

Това е истинската трагедия на нашето време: прогресивният упадък на биологичното разнообразие на нашата планета. За да процъфтява животът на Земята, е необходимо огромно биологично разнообразие. Планетата може да функционира ефективно само ако милиарди различни индивидуални организми се възползват максимално от всички ресурси и възможности, до които имат достъп, а милиони видове живеят свързано, така че да се поддържат взаимно. Колкото по-голямо е биологичното разнообразие, толкова по-безопасен ще бъде всеки живот на Земята, в това число и нашият. Начинът, по който ние, хората, живеем днес на планетата обаче, води до намаляване на биоразнообразието.

Всички ние имаме пръст в това, но е редно да се каже, че вината за това не е наша. Едва през последните няколко десетилетия започнахме да разбираме, че всеки от нас е роден в човешки свят, който винаги е бил неустойчив по своята същност. Сега обаче, когато знаем това, трябва да направим избор. Можем да продължим да живеем щастливо, да се грижим за семействата си, да преследваме заветните цели на съвременното общество, което сме изградили, и да не обръщаме внимание на бедствието, което чука на вратата ни. А можем и да се променим.

Този избор съвсем не е прост. В крайна сметка хората се вкопчваме в това, което ни е познато, и гледаме с недоверие или страх на непознатото. Всяка сутрин първото нещо, което жителите на Припят са виждали, след като са дръпнели завесите в домовете си, е била огромната атомна електрическа централа, която един ден щяла да съсипе живота им. Повечето от тях работели в нея. Останалите разчитали на тях, за да изкарват прехраната си. Мнозина са съзнавали, че е опасно да живеят толкова близо до централата, но се съмнявам, че някой от тези хора би предпочел да изключи реакторите. „Чернобил“ им давал онази ценна придобивка, наречена комфортен живот.

Днес всички сме жители на Припят. Живеем комфортно в навечерието на бедствие, което сами сме предизвикали. Причината за това бедствие са същите онези неща, които ни позволяват да живеем комфортно. И е съвсем естествено да продължаваме по този начин, докато не се появи убедителна причина да спрем да го правим и много добър алтернативен план. Затова написах тази книга.

Природата загива. Доказателствата за това са навсякъде. Това се случи в рамките на моя живот. Видях го със собствените си очи. Това ще доведе унищожението ни.

Все още обаче имаме време да изключим реактора. Има добра алтернатива.

Тази книга разказва как сме направили най-голямата си грешка и как, ако действаме веднага, все още можем да я поправим.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах