„Дневникът“ на Нина Димитрова в голямата режисура

В елитната режисьорска петица на българската режисура тази седмица влезе нова фигура. В този предимно мъжки свят от иноватори в театъра, чието крехко равновесие се крепи подобно на Света на диска – на гърба на слонове и корубата на костенурка – се вмъкна жена, която показа силата си да вълнува. И досущ като в пъзел на Пратчет, всяка дребна песъчинка от нейното изкуство има тъкан от значения. 

Нина Димитрова, която познавахме от две заглавия, с които като пилигрим обиколи театралния свят, сега заяви себе си и като режисьор. Направи го със замах на античен мислител и фантаст от бъдещето. Като един модерен Пигмалион, Димитрова извая своя жива статуя – представлението „Дневникът на един луд“ по Гогол.

Ако познавате произведението, на сцената на Театър „199“ ще видите друго, създадено от Нина. Тя е взела част от „Дневника“, за да напише свой драматургичен „дневник“ и да опише лудостта като извечната човешка мечта за признание от обществото. Попришчин е дребен чиновник, чиято неудовлетвореност го докарва до психиатрията. Сцена в театъра отключва лудостта му – защото театърът е територия на оправданата лудост. Театърът като място светло и светско, където светят хиляди свещи…

Още със самото начало разбираме, че ние сме лудите, а лудницата е театърът, в който заемаме местата си. Звуковите сигнали, с които театралите ни приканват за влезем в салона и да изключим мобилните си телефони, са със заплашителния глас на санитаря. На сцената излиза озаптеният Попришчин и заедно с него публиката заживява поне в две паралелни пространства – в света на фантазията в килията и в света на лудницата около нея. А историята за лудостта на героя минава през миналото и приключва с финала на представлението.

Стелиян Радев – лудият в „Дневника“.

Декорите отпращат Попришчин и зрителите във фантазията, а звуците около килията ни връщат в действителността, в лудницата. Ръкавите на усмирителната му риза са измислени от Димитрова като рицарски пики, с които лудият излиза на война срещу света, за да бъде разбран и оценен като личност. Килията на Попришчин е като заешката дупка в „Алиса“, в която има всичко. Помещението е изобретено от Нина от велкро – лепящи се едно за друго парчета, които се превръщат в доспехи, кралска мантия, фрак, палитра, портрет, тояга, оръжие, врата… Подвиг е да бъдат запомнени всички творения, заложени от режисьорката в декора – всяко едно от тях задава различно съдържание на метафорите в текста.

Лудият в спектакъла е Стелиан Радев. Забележителната драматургия и режисура на Нина е голям дар за млад и талантлив актьор като него. Стенли е на 23 години, но вече е наясно какво е да бъдеш герой в подобен спектакъл – той със сигурност ще стане писта в неговата кариера. След „Шинел“ това е втората му роля на професионалната сцена след завършването на НАТФИЗ и той успява да задържи вниманието на публиката до края на спектакъла и на финала истински да я развълнува. Голямо попадение в режисурата, изпълнено прекрасно от Радев, е един епизод, в който актьорът играе с избити от железен прът зъби. Той задържа този ефект 40 минути!

Безкрайно е удоволствието да гледаш на сцената актьор, чиито качества могат да бъдат развити така още в началото на неговия път в театъра. Изключително е да видиш как една звезда създава супернова! Димитрова очевидно е пътеводителят на един нов галактически стопаджия към голямото изкуство.

„Дневникът на един луд“ е едно от събитията в българския театър. Събитие, което вероятно ще има шанса да покори и света.