Добър апетит! Как балерините от Болшой убиха и изядоха мъжете в трупата

В Болшой театър бяха представени две премиери: в едната момичетата от балета убиват и изяждат мъжете, а другата е поставена от хореограф, изяден от собствената му трупа. Новите постановки в афиша на водещия театър в Русия са „Клетка“ на Джеръм Робинс по музика на Игор Стравински и „Етюди“ на Харолд Ландер по музика на Карл Черни – пише Анна Гордеева в лента.ру.

Над сцената — геометрична рисунка на паяжина, на сцената — дванадесет момичета в трика. Косите им стърчат разчорлени, по светлите трика се вие черен орнамент, те нагло кълчат бедра с ръце на кръста — и нямат нищо общо с неземните създания, които очаква да види в балета обичайният зрител. Макар че те, разбира се, са нечовешки създания — персонажите не са хора, а насекоми. Някаква женска общност от неопределен вид (пчели? водни кончета? самки на богомолка?), които посрещат излюпилата се от обвивката на пашкула новодошла (Анастасия Сташкевич), нелюбезно отвеждат привлечените от нея самци и с удоволствие ги изяждат.

Този балетен спектакъл е на 66 години, за първи път го играе „Ню Йорк Сити Балей“ през 1951 г., но днес в него не се усеща и капка архаичност, а все същото насмешливо предизвикателство. В момента, когато танцьорките на сцената вдъхновено ритат и тъпчат с крака самеца, почтените дами в залата шептят: „Ужас!“, за миг прикриват очи и веднага отново впиват поглед в сцената, за да не изтърват и секунда от зрелището.

Авторът на този балет Джеръм Робинс (известен в цял свят преди всичко като хореограф на „Уестсайдска история“ и „Цигулар на покрива“) нежно обичал балерините и театъра. Извън работата жените не го интересували — заради което в годините на маккартизма му се наложило да издава имената на колеги-артисти, свързани с Американската компартия, пред Комисията, разследваща антиамериканска дейност (той дълго време отказвал и се предал едва когато от Комисията започнали да го шантажират, че ще обявят публично сексуалната му ориентация). Но именно отсъствието на плътски интерес му позволявало да дружи с балерините, да им се възхищава като на хора на изкуството и да им се надсмива приятелски, без да ги обижда.

В балета „Концерт“, фрагмент от който може да се намери в YouTube, има не само една сцена с неуспяващата да влезе в ритъма на оставалите танцьорка от кордебалета, събрала над 4 милиона гледания, там е и сцената с пристигането на балерини на концерт за пиано. Една от тях е така потънала в музиката, че когато измъкват стола й изпод нея, остава „седнала“ във въздуха. Балетните екзалтации, легенди и шеги — и превръщането им в изкуство от най-висока класа – ето това винаги е интересувало Робинс най-силно. Но също и обратните трансформации – пародиите.

В „Клетка“ (по музика на Стравински) той се възползва от легендата на легендите, светинята на светините — второто, „бяло“ действие на „Жизел“. Това, в което умрялата от любов селска девойка вече е станала привидение и измъкнала се от гроба си, танцува под Луната заедно с останалите моми, загинали заради безотговорни кавалери. Бившият любим на героинята се появява разкаял се на гробището и трябва да срещне смъртта от ръцете на безмилостните привидения вилиси — но главната героиня го спасява. Цялата „Клетка“ е насмешлив преразказ на същото това действие: включително „романтичното“ адажио с един от посетителите, агресивните танци на женския кордебалет и злобно-величествените жестове на Кралицата (Янина Париенко). Да, там има и Кралица — значи все пак сме в кошер? Няма отговор. Насекоми — това е всичко, което съобщава хореографът. Първоначално той се готвел да остави балет за амазонки (те изглежда също умъртвявали неканените гости), но после избрал насекомите (защото амазонките все пак не са изяждали жертвите си).

Трупата на Болшой театър се хвърля в тази игра с наслаждение. Същите момичета, които в класическия „Жизел“ са напълно убедителни в ролите на печални, полупрозрачни привидения, в „Клетка“ се превръщат в хазартни ловци, в които има толкова живот и веселие, че залата по неволя се радва заедно с тях — дори когато тълпата танцьорки затрупват с телата си вече задушения гост и го ядат. Те ходят на четири крака, ту с извити надолу, ту с изпънати гърбове — нечовешка, страшна, възхитителна пластика. Удушават първия проникнал в това женско царство танцьор, държейки главата си между острите си колене – с лекота. Завличат трупа му зад кулисите – с удоволствие. Създават илюзията, че с втория е възможен някакъв друг финал, крият го в обятията си, излитат във високите му подръжки, но на края все пак го изяждат – без проблем.

Анастасия Сташкевич, на която се е паднала главната роля в този прекрасен трилър, е получила своя звезден час. Ако досега името й значеше нещо само за постоянните посетители в Болшой (а то значеше точност, акуратност, вродено чувство за стил, и винаги „втори“ роли, приятелки на главните героини, тихи добри красавици), сега то ще бъде запомнено от всички. В дръзка черна перука, с ефектна графична пластика, с щателно изработен образ на героинята, като въплъщение на инстинкта за преследване и победа — Сташкевич е една от главните причини за несъмнения успех на този балет.

Легендата „Етюди“

Сцена от спектакъла „Етюди“ на Болшой театър

Този, който по идея е трябвало само да подгрее вечерта – стана нейното главно събитие. Вторият номер в програмата са възобновените „Руски сезони“ на Алексей Ратмански по музика на Леонид Десятников — висококачествена неокласика, усвоена вече и от новото поколение в „Болшой“, а „Етюди“ на Харолд Ландер е спектакъл, легендарен в света на балета. Всъщност балетното началство на Болшой театър явно е залагало най-много на него, ангажирайки най-добрите в момента солисти на трупата.

Тези „Етюди“ са поставени от датския класик през 1948 г. в Копенхаген — по това време Ландер вече почти двайсет години управлява една от най-старите и почитани световни трупи. Балетът е по етюдите на Черни: всеки, който в детството си е ходил на уроци по пиано, си спомня поне един от неговите сборници, създадени в помощ на прогреса на ученика – от съвсем прости до много сложни композиции. Идеята на постановката е същата: сложността нараства както в музиката, така и в хореографията. От леко плие до трудни конструкции със скокове, въртене и заноските, с които се слави датската балетна школа. Като балетен урок, преминаващ в спектакъл: от елементарни упражнения на станока (при което прожекторите осветяват само краката, а всичко над талията остава скрито), после пърхат в средата на сцената и скоро преминават през нея с големи скокове и бравурни изпълнения.

„Етюдите“ стават декларация за абсолютното майсторство на датчаните, победен химн на Ландер, който скоро след поставянето им напуска поста художествен ръководител и родната си страна с голям скандал. Три години след гръмката премиера, солистите правят общо оплакване до началниците си и пресата, че художественият им ръководител се домогва до солистките на трупата, както и до ученички от горните класове на балетното училище. Все още живите участници в скандала и до днес не могат да стигнат до съгласие имало ли е в тези истории нещо криминално, или трупата просто е решила да се отърве от своя взискателен и неприятен в общуването си художествен ръководител. Ландер заминава за Париж — и благодарение на отпътуването му „Етюдите“ става достояние не само на датчаните, но влизат в репертоара на блатните театри във Виена, Хамбург, Токио, Ню Йорк, Милано, Рио де Жанейро, Пекин… В Русия „Етюдите“ с е появяват за първи път в Мариинския театър, когато там балетът е управляван от Махар Вазиев; сега той е в Болшой — и по негово настояване „Етюдите“ влязоха в репертоара.

https://youtu.be/g1HX-3qrT_0

Тази премиера може да се смята за нещо като пробна матура, от която учениците могат да осъзнаят какви са реалните им проблеми. А проблемите в балета на Болшой не са малко: като започнем от оркестъра, който ту гърмеше с духовите сякаш свири на погребението на Будьони, ту екстремно забавяше темпото (най-вероятно диригентът Игор Дронов правеше това по молба на артистите, неуспяващи да произнесат с крака балетния текст) – но но всичко си има граници. Не може музиката да звучи сякаш са я пуснали на по-бавна скорост. В редовете на кордебалета имаше доста пропуски; балерини не улучваха поантите, стъпваха на цяло стъпало; солистът, който трябваше да се върти като вретено във въздуха, периодически излиташе удачно, но се приземяваше както дойде. Вместо декларацията „ние можем всичко, балетът е нещо леко и слънчево“, спектакълът се превръщаше в заклинанието „ние много се стараем, ох, ох – само да не паднем“.

И все пак – и това е поразително: независимо от масата малки грешки и „нечисти“ изпълнения, „Етюдите“ наистина изглеждат като велик балет. А артистите на „Болшой“ имат право да се наричат първокласна трупа.