Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Добчев и капанът на Коен

Защо Коен получи глобуса, а Бакалова – не

Руди Джулиани в трогателния си опит да вдъхне кураж и да накара да се отпусне чупещата пръсти източноевропейска журналистка с broken English (Мария Бакалова), преди тя да го замъкне в спалнята. Снимка: „Борат 2“ - Добчев и капанът на Коен

Руди Джулиани в трогателния си опит да вдъхне кураж и да накара да се отпусне чупещата пръсти източноевропейска журналистка с broken English (Мария Бакалова), преди тя да го замъкне в спалнята. Снимка: „Борат 2“

– Марийке, дай да тъ тъковам!
– Ме Too тънък ти е, Иванчо, намекът.
Не е кът на Коен…

По стар детски виц

Жалко, че Бакалова не спечели глобуса, а Коен и филмът му задигнаха своите. Защо ли така се получи?

В едно от зачестилите преди глобусите интервюта водещата пита Бакалова дали правилно произнася името ѝ Bakalòva. А нашето момиче отговаря, без да му мигне окото: „It’s correct!“. Така е, правилно е!

Борат, баща на героинята ѝ Тутар във филма, се опитва да пробута на двама върли QАnon републиканци своите женомразски тъпотии. Макар да са убедени, че демократите са по-лоши от ковида, тиквениците в един глас разобличават конспиративната му теория за жените и възмутено я отхвърлят.

В прословутата сцена с интервюто Джулиани за пръв и последен път се показва като симпатичен в трогателния си опит да вдъхне кураж и да накара да се отпусне чупещата пръсти източноевропейска журналистка с broken English, преди тя да го замъкне в спалнята…

В може би най-повдигащата вежди сцена героинята на Бакалова изпълнява на бал на дебютантките – млади момичета, въвеждани в обществото – нещо, пробутвано за дивашки туземен танц на фертилността, в който гвоздеят е в оголването на кървящите, хлабаво превързани с парцал гениталии. По-забележителна е обаче реакцията на присъстващите: върху лицата на всички е изписана неловкост, примесена с неверие, че това действително им се случва.

Според Тръмп новият филм на Коен бил безвкусен. И не бил смешен. Като благодарил за рекламата, Коен забелязал, че и той не намира Тръмп за смешен.

Никога не съм бил по-съгласен и с двамата. Погнусата си от Тръмп съм изразявал в притеснителен брой текстове. Първият Борат ми понесе десетина минути. Вторият изгледах на две части. И го довърших единствено заради Мария Бакалова. Или по-точно заради дебата, който се разгоря по повод на злополучното Иван-Добчево интервю за „Площад Славейков“.

Върху нищо неподозиращата глава на Добчев се изля целият справедлив гняв на народа; или поне на по-образованата му част. Няма да повтарям целия спектър от разобличения – от мачизъм, сексизъм, обратен ейджизъм и професорско високомерие през балканска комплексарщина и родна завист до обвиненията в откровена глупост и бездарие – която безчетът разчете в оскъдна като Боратовото рекламно одеяние извадка от казаното от Добчев относно номинациите и наградите на Бакалова. Тържествуващите разкрития не изобилстваха на попадения и прозрения. Те системно пропускаха ясно и многократно изразената, ако и нелека и изстрадана подкрепа за артистичното постижение на Бакалова в кинотворба, която е явно етически нетърпима и естетически отблъскваща за Добчев.

За да разберем какво казва Добчев и защо, трябва да съпоставим казаното от него с казаното от филма, да сравним неговото отношение към филма с начина, по който Коен третира протагонистите си и по-специално героинята на Бакалова, и с начина, по който (е накарана да) играе Мария Бакалова ролята си.

На онези, които ще възразят, че да се сравнява интервю с художествена творба е като да се приравняват пепел и диамант, ще обърна внимание, че изкуството на Коен е в жанра mockumentary, т.е. документално кино, което подвежда и подхлъзва неподозиращи манипулацията хора с цел да си свалят гарда, да отхвърлят култивираната автоцензура и да реагират „автентично“, т.е. в съгласие със своите митове, долници и предубеждения на расисти, ксенофоби, антисемити, женомразци… Централният трик тук е именно манипулираното интервю, чиито жертви са провокирани посредством абсурдните политически некоректни изявления на интервюиращия.

И сякаш пъклената квази-интервю стратегия на Коен в подхлъзването на невинни хора е проработила и върху Добчев: подобно на Джулиани, и той се е вързал на филма като покана за разговор и покрай похвалите и подкрепата за Бакалова е реагирал срещу етиката и естетиката на филма и в частност срещу начина, по който е подходила или е била подведена да подходи Бакалова.

Защото е факт, че Бакалова с подозрителна спонтанност и непосредственост се вживява в ролята на Тутар, леко дебилната дъщеря на дебилния ѝ баща, превърнал я в еманация на патриархален сексизъм и мизогинност, уж вездесъщи за света, от който уж идват. А този свят, важно е да забележим, не е „Казахстан“. Този свят е неясното бяло поле върху менталната география на средния американец, съвпадащо с целокупното постсъветстко пространство, с Източна Европа и азиатските републики на СССР. Коен и Бакалова играят една последователно циганизирана Евразия като ориенталисткия фантазъм и имагинерната културна география, уж владеещи в главите на средния американец, но подозрително напомнящи тези на други големи манипулатори на Балканите – Кустурица и Брегович.

Добчев по същество казва, че начинът, по който Бакалова е третирана от Коен, е сексистки, расистки и ксенофобски; и че Коен без съмнение се е възползвал от умението ѝ да се слага на мъже (в сцената с Джулиани) и на публики посредством тази подозрителна натуралност на превъплъщението ѝ. Добчев просто е видял как Коен е разпознал у Бакалова способността ѝ да играе себе си и е злоупотребил – Коен, не Добчев – с нея по най-безскрупулния сексистки, мизогинен и ксенофобски начин. Бакалова, въплътена в Тутар, няма втори план, не излъчва другост, не внушава никаква отвъдност оттатък вмененото ѝ пределно самосъвпадане с миазмичната клоака на патриархата някъде на Изток.

И още нещо. Жанрът mockumentary не желае да има обичайните защити на изкуството като фикционална условност, наративна измислица, фигуративна образност и висока организираност. Това е вид провокация, която извлича от обезоръжените спотайвани или несъзнавани форми на нетолерантност, расизъм, антисемитизъм, ориентализъм, мизогинност и пр. Това „изкуство“ почива на принципа „Gotcha!“ и безсърдечно и всъщност безчовечно се опитва да разтовари жертвите си от техните културни, социални и цивилизационни дрехи. Това „изкуство“ разчита на разголването – на телата и на истината; на истината като неумолимо телесна. Това „изкуство“ всъщност е лишено от каквато и да е позиция отвъд вярата, че всички са маскари, заслужаващи да бъдат демаскирани и разголени. Всъщност американците са доста по-симпатични от „пришълците“, но кой ти гледа: като не спират да се разголват, протагонистите не спират да оголват крайната цел – тази на разголването на жертвите им. В този смисъл това „изкуство“ е по-скоро културен, социален и политически експеримент: то цели разкриването на истината, сведена до телесна и духовна задръстена долница, до нагони и щения, до неизходени митове и предразсъдъци.

И ако Коен получи глобуса, а Бакалова – не, то обяснението може да бъде само едно: при него става дума за игра, при нея – за разкриване. Коен всъщност я изигра.

Ясно е също така, че филмът печели подкрепата на Холивуд с едничкото си достойнство – с гаврата, с присмехулната раздяла с Тръмп и епохата му. Проблемът е, че политическата естетика на филма е всъщност парадигмално тъждествена с тази на самия Доналд Тръмп. Аз вече съм описвал защо рецептата Тръмп проработи: защото той изговори цялата инхибирана политнекоректна долница на средния американец и ѝ върна достойнството; защото успя да изиграе ролята на автентичния, самосъвпадащия човек на върха, за разлика от всички в играта на демокрацията и политическото; защото превърна пределната си посредственост и бездарие, липсата на остроумие, хумор, въображение и езикова сръчност в условие за идентификация на низовия, посредствения, неумелия, смотания с него самия, т.е. с истината за достойнството на човешкото, разсъблечено от всякакви културни привидности, социални съобразявания и политически правилности.

Финтън О’Tуул в статията си „The Trump Inheritance“ в „New York Review of Books“ ярко показва еволюцията на Тръмп от толерантен либерал през 2000 г. до мракобесен президент през 2016-20 г. И при Тръмп, и при Коен целта е една алтернативна истина за човека като жалък и низмен. Коен може и да осмива последователите на Тръмп във филма си, но и двамата правят с хората едно и също – изкарват на показ долницата им посредством симулация на автентика, докато промотират бездарието на истината пред изкуството като иносказателност, като казване на нещо друго и повече. Видяхме докъде ни докара политическата естетика на Тръмп, пък и нейната песен като да не е доизпята. Както казва Джон Дефор в „Холивуд Рипортър“, „най-лесният отговор е, че ерата на Джордж Буш имаше нужда от Борат, а годините на Тръмп го превръщат в болезнено излишество на същото“ (painfully redundant).

Нима наистина имаме нужда от Коен днес? Дали не ни идва малко в повече от все същото?

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg