Добрия филм търсете в малките кина

По това време на година сме свикнали да излизат филми-кандидати за „Оскар“, но сред премиерите тази седмица такива не се забелязват. Три филма предизвикват интереса ни – два американски, единият от които не оправдава съвсем очакванията, а другият още повече. Без уговорки можем да препоръчаме само европейското заглавие.

Ще се видим там горе

Историята в този френски филм започва през ноември 1918 г., когато вече всички са наясно, че Войната свършва и нито французите, нито германците имат намерение да се бият. Да умреш в последния ден на войната е по-лошо дори от това да умреш в първия ѝ ден. Но избухва битка и Едуар Перикур, талантлив художник, спасява живота на Албер Маяр, бивш счетоводител, като самият той остава жестоко обезобразен. Двамата мъже нямат нищо общо помежду си, но след края на войната са принудени да се борят заедно – този път с мира и с един лейтенант, с когото имат неуредени сметки…

Режисьор, съсценарист и изпълнител на главната роля е Албер Дюпонтел, в останалите образи участват Лоран Лафит, Мелани Тиери, Нахуел Перес Бискаяр, Нилс Арструп.

В „Ще се видим там горе“ има герои, които пребиват военноинвалиди, за да им откраднат лекарствата и забогатяват, като мамят роднините на загинали войници. Това са положителните герои – представете си какви са отрицателните! Но въпреки ужасите, „Ще се видим там горе“ няма нищо общо с хорър-киното – просто войните и последиците им наистина са ужасни и никаква примирие не може да ги излекува.

Филмът е по-скоро трагикомедия, изпълнена със страдание и състрадание, жестокост и нежност, лекота, хуманност и въображение. Има пет отличия „Сезар“ и голямата награда на кино-литературния фестивал „Синелибри“. Освен това е и екранизация по едноименния роман на Пиер Льометр, получил „Гонкур“ през 2013 г.

Европейското кино обикновено губи състезанието с Холивуд за зрителското внимание поради бедност, понякога поради леко презрение към простия увлекателен разказ и липсата на световни звезди. „Ще се видим там горе“ няма първите два проблема. Зрелищността също е налице, а началната военна сцена напомня с динамизма си за незабравимите кадри от десанта на плажа в „Спасяването на редник Райън“, макар и без най-натуралистичните моменти. Първата световна война е особено брутална, а последните битки са напълно безсмислени, защото примирието вече е уговорено.

Бихме казали, че „Ще се видим там горе“ е най-доброто предложение от премиерите тази седмица, но има и един малък проблем – няма да го откриете в големите салони, а само в обичайните малки кина – „Евро синема“, G-8, „Влайкова“, Дома на киното и „Одеон“.

Смъртоносни машини

Около стотина години след нас Земята е преживяла краткораен глобален конфликт, наречен 60-минутната война, след който от нашата цивилизация не е останал камък върху камък. Използваното по време на войната квантово оръжие е предизвикало тектонически размествания, а покрай тях — земетресения и вулканични изригвания. За да се спасят от неминуема гибел, останките от човечеството са поставили своите градове на колела, съоръжили са ги с гигантски двигатели и обикалят планетата в търсене на ресурси. По правилата на новия градски дарвинизъм по-големите градове поглъщат по-малките, а за да се защитят, те си изработват нови и нови защитни механизми.

Хищният град Лондон е гигантска конструкция, по-голяма от самолетоносач, но сухоземен (и увенчан с купола на катедралата „Св. Павел“), който снове из пресъхналото дъно на някогашното Северно море в търсене на плячка – по-малки градове. Тадеуш Валънтайн (Хюго Уийвинг) е Главният историк на Лондон, на когото веднага му личи, че е коварен злодей, с планове за световно господство. Срещу него се борят участниците в Съпротивата, към които се насочват и главните герои: отмъстително момиче-беглец с белег на лицето (Хера Хилър) и разочарован младеж от простолюдието (Робърт Шийн).

Изглежда оскароносното трио (Питър Джаксън, Франсис Уолш и Филипа Бойенс) зад „Властелинът на пръстените“ си е намерило нов фентъзи епос от четири книги, върху който да работи през следващите 10-12 години. Но Филип Рийвс не е Джон Р. Р. Толкин, а нито пък „Смъртоносни машини“ има потенциала на книгите за Средната земя. И все пак имахме по-големи очаквания от „Смъртоносни машини“ – заради епичното приключение от литературния първоизточник на Филип Рийв и името на Питър Джаксън в рекламите.

Режисьорът дебютант Крисчън Ривърс се справил добре с дизайна и прилично с екшъна, но драмата е толкова ефективна, колкото кораб на сухо. Филмът предлага впечатляващи пейзажи и невиждано зрелище – най-вече преследването между градове (или гъсенични вериги) в първите 20-30 минути. Личи си, че по създаването на този впечатляващ нов свят са работили специалистите с опит от „Властелинът на пръстените“ и „Хобит“.

Ако използваме кулинарни метафори, филмът прилича на тюрлю гювеч без месо и с претоплен зарзават, останал от други манджи. Усещат се следи от истории и сюжетни линии от поне няколко популярни поредици като „Междузвездни войни“, „Аватар“, Терминатор“… Единствено благодарение на визуалното му великолепие, „Смъртоносни машини“ се издига малко над стандартна тийнейджърска дистопия.

Робин Худ: Началото

Ако харесвате Робин Худ, пропуснете „Робин Худ: Началото“. Този филм има много малко общо с легендата за благородника крадец, който живее в Шерудската гора с компания весели разбойници и прави за смях шерифа на Нотингам. Тази история е разказвана многократно с различен успех, но никога толкова глупаво.
Опити за осъвременяване на стари сюжети за правени и друг път – спомняме си „Ромео и ЖУлиета“ (на Баз Лурман от 1996 г.), „Като рицарите“ (от 2001-а с Хийт Леджър), в които също се вкарваха разнообразни съвременни елементи с цел привличане на младата публика, но това бяха прилични филми, които оставаха верни на духа на историята си.

Режисьорът дебютант разказва доста различен сюжет. Неговият Робин от Локсли (Тейрън Еджъртън от „Кингсмен: Тайните служби“) върти любов с конекрадката Мери и си живее живота, когато шерифът на Нотингам обявява военна мобилизация и го праща в Арабия като кръстоносец. Там английските кръстоносци изглеждат точно като британски войници в Ирак или Афганистан. Така са облечни и макар да са въоръжени с лъкове, стрелите им свирят като куршуми.

В Арабия Робин преживява интифада, убива десетки араби, а един от тях на име Яхия ибн Умар (Джейми Фокс) едва не убива него, но е пленен от англичаните. Ядосан от лошото отношение към пленниците Робин му помага да избяга, за което заслужава военен съд, но тъй като е благородник, само го уволняват без почести и го пращат обратно на Острова.

Там го чакат неприятни новини – обявен е за убит, имението му е секвестирано от шерифа, който е изключителен злодей и за да нямаме никкаво съмнение в политическата му ориентация, облича черен кожен шлифер като есесовски офицер. Но и той е жертва, като дете, расло в църковно сиропиталище, бил редовно възпитаван от отци-педофили с дръжката на метла (но не са го били с нея). А Мери (дъщерята на Боно Ив Хюсън) си е намерила друг, изгряващ политик-популист.

Актьорите се включват с почти пародийни преигравания, особено шерифа (Бен Менделсон) и архизлодея кардинал (Ф. Мори Ейбрахам), но в абсурдисткия сюжет това е най-уместния им ход.

Ако сте в състояние да понесете Робин Худ – младеж с шушляк на баклавички, организитор на улични протести в стил „жълти жилетки“, строител барикади по улиците на Нотингам, замерящ полицаите с коктейли Молотов, това е вашият филм. На мен тази смес от градски популизъм, младежки радикализъм и евтина революционна политпроганда ми се видя нелепа. А и не само на мен – общата оценка на филма в сайта „Метакритик“ на базата 111 ревюта е 32 от 100 точки – една от най-ниските за филм с широко разпространение през годината.