Добрият филм и порциите в българското кино

След промените българското кино беше клошар, който не знае какво да прави със свободата си

„Възвишение“ на режисьора Виктор Божинов е от малкото пълнометражни български филми след промените, чийто бюджет (2,3 млн. лв.) е видим и на екрана. - Добрият филм и порциите в българското кино

„Възвишение“ на режисьора Виктор Божинов е от малкото пълнометражни български филми след промените, чийто бюджет (2,3 млн. лв.) е видим и на екрана.

Днес е Денят на българското кино. Датата е избрана, защото точно на 13 януари 1915 г., 20 години след създаването на киното от братя Люмиер, е прожекцията на първия български филм „Българан е галант“ на Васил Гендов. И оттогава все не успяваме да наваксаме тия двайсет години…

Няма да ви преразказвам историята на българското кино, която следва извивките на цялостното ни историческо развитие. Няколко пъти, също като България, българското кино е умирало и възкръсвало, контролирано от идеологически норми и естетически лутания. И защото толкова дълго е било основно част от пропагандната машина на социализма, вече три десетилетия то не знае какво да прави със свободата си, която – както се случва и в живота – най-често е придружена от безпаричие.

След промените, по време на прехода, през цялото последно десетилетие на ХХ век, българското кино беше клошар по принуда. Скъпо изкуство, което може да оцелее само при платежоспособна публика, не може да вирее в бедни и алчни времена. И почти цяло десетилетие киното бе изхвърлено на улицата, където оцеля на ръба. Това е пропаст, лишила цяло едно поколение кинаджии от възможност за адекватна реализация. Поредното сриване преди очакваното от новия век прераждане.

Както казах обаче, историята на българското кино, дори най-новата, е толкова противоречива и тъжна, че не би трябвало да се разглежда в кратки публицистични форми. Моментната снимка на родната киноиндустрия е не по-малко странна и страшна, защото вече не става дума само за пари. Ако продължим метафората за киното като клошаря на изкуствата у нас, виждаме как все още отхвърленото седмо изкуство се опитва да преодолее навиците, изградени в изгнанието.

На първо място изниква ненаситността. Лишени дълго от възможности за снимане, режисьори и продуценти влизат в епични, но и тайни битки, за да получат заветната субсидия. За неизкушените извън гилдията не е съвсем ясно какво се случва. А кинодейците си пазят добре тайните, защото не се знае кой колега ще получи през следващия сезон пръчката с моркова. Вредно е за творческото здраве да се опълчиш срещу гилдията, защото дори идеята да проговориш е рискова – в следващата комисия в Националния филмов център може да седне врагът ти и тогава проектът ти ще бъде отхвърлен. Всъщност, той ще бъде отхвърлен със сигурност, ако не си заформил ключови приятелства и не си обещал подкрепа, когато дойде твоят ред да взимаш решения.

Финансирането на българското кино става така, както е редно при малък пазар – с държавен бюджет. Нямаме предприемачи, които да жертват милиони, за да създадат филм – защото няма шанс да си ги върне. А няма шанс, защото първо, става дума за филм на български език (никой зрител на огромните западни пазари не обича субтитрите); второ, тематиката обичайно не е световна, а на огромните западни пазари зрителите искат да гледат нещо, в което могат да се припознаят, травмите от соца са им скучни; трето, защото нямаме звезди, а на огромните западни пазари зрителите ходят на кино, за да видят звезди или поне малки астероидчета. Това, между другото, е най-голямото постижение на Мария Бакалова – тя е първата звездичка от България, поставила малката ни киноиндустрия в ъгъла на сцената на световното кино.

И така, кинаджиите разчитат на около един милион лева, за да създадат голям български филм. Излишно е да се споменава, че при този бюджет и най-големият български филм ще бъде джудже в сравнение със средния западен филм. Дори продуцентът да се окаже най-себеотверженият на света и да инвестира всичко, което получи като субсидия, във филма, парите пак ще са недостатъчно, за да се настигне световното кино. Проблемът обаче идва и от факта, че един филм се снима за 2-3 години. Продуцентът и режисьорът са хора, които трябва да се хранят и да живеят. За разлика от писателите, те не могат да се хванат някъде на заплата и да правят филм в свободното си време, ангажиментите им са от съвсем различен характер. За да не се превърнат в клошари самите те, доходите им трябва да са достойни – киното не е изкуство за прегладнели самотници. Затова субсидията трябва да предвиди и адекватно заплащане за творците. И чергичката се оказва твърде къса, за да покрие всички и всичко, а и да прикрие неудобството от недотам качествения резултат.

Има го и проблемът с кликите. За никого в киногилдията не е тайна, че съществуват приятелски кръгове, които са ясно сепарирани и няма никакъв шанс човек на едната клика да подкрепи творец от другата. Кликите настаняват свои хора в комисиите, надцакват се със занижени или завишени оценки за определени лица, опитват се да играят задкулисно като законотворци (и успяват). Ако не си в някоя от кликите, нямаш шанс да се реализираш изобщо. Средно положение е невъзможно. Това е най-съсипващото и най-деморализиращото в това изкуство, защото важи дори за дебютантите режисьори, които уж разчитат на отделен бюджет. Само че зад тях стоят продуценти, които са част от различните групички. И отново се завърта порочният кръг…

На фона на световните тенденции в киното, българското му малко братче все още има да расте не само финансово, но и идейно. С малки изключения то все още е фокусирано основно върху травмите на миналото, без обаче да ги вади от контекста на родната действителност. Дори когато във филмите няма соц, той присъства като подтекст, като мотивация на героите, дори като среда. А това вече на никого не му се гледа, не само по света, а и у нас. Дори смяната на поколенията режисьори не помогна особено. Докато не излезем от тази тематика, силно наподобяваща темата за „робството“, няма шанс да се покажем пред света достойно. Защото дори филмите, в които млади автори, работили навън, се опитват да разглеждат световни проблеми през българска призма, опират до строго регионалното, до абсолютно неразбираемия за света роден контекст.

Българското кино, закъсняващо от раждането си с двайсет години, в момента се опитва да си стъпи на краката. Но няма време и сили да реши творческите си проблеми, защото е ангажирано и с административни неуредици. Нефелен закон, приет набързо. Неработещ и несправедлив правилник за прилагането му, приет непрозрачно. Липса на административен капацитет в Националния филмов център, където работят само десетина души и издъхват от недостиг на хора. Липса на яснота по отношение на финансите. Риск от нулеви години, когато кинаджиите и семействата им остават без прехрана. Толкова много са проблемите, че клошарят е готов отново да се върне под моста, където поне си познава кашона.

Този тъжен текст за българското кино трябва да завърши обнадеждаващо, мисля си. Но надеждата всъщност е видимата част – факт е, че през последните години все повече хора гледат отново българско кино, познават повече имена на режисьори и актьори от родната киноиндустрия, коментират и съчувстват повече. Българските филми излязоха и навън, появиха се на световни фестивали отново, бележат успехи, макар и не гръмки, но достатъчни, за да вдъхнат вяра в способностите на родните творци. Затова е време да си признаем кривините, да нарушим омертите, да излезем извън махленските си спорове и пристрастия. Тогава изведнъж ще стане ясно, че българското кино е фениксът, а не клошарят на изкуствата.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах