Добромир Манев на крачка от 80: Животът е пълна абстракция

Хората от новото хилядолетие познават Добромир Манев като живописеца MANU, защото през последния четвърт век се подписва предимно с четка. По-възрастните обаче го помнят и като актьор от златното време на българското кино и от трупата на Младежкия театър. На крачка преди да влезе в своите осемдесет години той подреди ретроспективна изложба във Фестивалния и конгресен център във Варна. Тя продължава до 7 септември, а в негова чест фестивалът „Любовта е лудост“, който в тече в момента, включи в програмата си един от първите му филми – „Мъже“, по сценарий на Георги Марков, с режисьор Васил Мирчев и музика на Милчо Левиев.

Добромир Манев, който е по-малък брат на покойния художник Никола Манев, не е дал заглавие на експозицията си, но условно в себе си я нарича „Пътят“ – за да отброи крачките и картините, натрупани в борбата му с овладяването на живописта.
Експозицията включва 19 творби – пейзажи, натюрморти и абстракции. Шест от тях са рисувани през последния месец, а най-ранната картина е от 1997-8, родена в САЩ, откъдето официално тръгва биографията му като художник след победа в конкурс.

Вижте още: ВИДЕНИЯТА НА ДОБРИ(Я) МАНУ

Картината „Пътят“, избрана от художника за плаката на експозицията. Снимка: Личен архив

Недокументираната част от пътя е десетилетия по-рано – някъде през 50-те години на миналия век, в прогимназията, под погледа и съветите на Рафаел Михайлов, тачен днес като голям български живописец.

„Той беше първият ми учител. Много интересен художник, но тогава не го признаваха изобщо и ни преподаваше рисуване в училище „Васил Априлов“. Беше чешит и ако нещо не му хареса, ни замерваше с тебешир, гонеше ни с пръчки. Не ни биеше, колкото да въведе ред. Често повтаряше: „Картината трябва да бъде свободна, картината трябва да диша“. Когато ни преподаваше акварел, казваше: „Има една кофа с вода, нарисувайте нещо, после го пуснете в нея, вдигнете картината, тя сама ще си придобие формата и съдържанието“.

Говорел с особен апломб и любопитна подробност от онова време е, че като бъдещ художник виждал Добромир, а не Никола.

„Действително до седми клас на Кольо не му се удаваше много рисуването. Учителят мен ме хвалеше повече. А брат ми прорисува изведнъж – баща ми го записа в Руската гимназия, той учи една година там, в един момент прорисува и после отиде в Художествената“, връща лентата Добромир.

Докато се сбъдне прогнозата на Рафаел Михайлов за реализацията му в изобразителното изкуство обаче изтекла доста вода, понеже в седми клас Добри се записал в драмсъстава.

„Започнах да играя в много „интересни“ пиеси – едните герои бяха добрите, а другите – лошите, бяха диверсанти, кулаци. И ние в детския театър ги осмивахме. Първата пиеса, която играхме в кино „Влайкова“ на голяма сцена, беше „Грешката на Альоша П.“. Алексей Потапов се казваше героят – бил много недисциплиниран и лош, но Комсомола го оправя и той става едно много добро момче.

Помня и друга пиеса, пак съветска, но за американския расизъм. Това вече бях в драмсъстава в 34-а гимназия на ул. „Аксаков“ и „Шишман“ (сегашното 133-то училище – бел. ред). Играех лошо момче, което биеше едно негърче съученичка.“

Когато не е на сцена, а в час, Добромир продължава да рисува, но по кориците и последните страници на тетрадките си, след това – за около трийсет години – всичко за него е театър и кино.

За войната трябва да се говори, иначе я приемаме просто като фон

– Г-н Манев, какво си купихте с хонорара от първата продадена картина?

– Не помня за какво похарчих парите, но помня картината – беше шантава работа. Купи я една лекарка – българка, омъжена за американец. Картината струваше примерно 3700 долара и ми стана приятно, че тя беше готова да даде тези пари. Но ѝ казах „Все пак ти си българка, ще ти я дам на половин цена“. От което пък тя беше доволна.

Помня и как в първите години в Америка нямах статив, а ползвах голям стол. Подпирам платното на него и рисувам. Веднъж пристига една наша художничка да види картините ми, пита „Къде ти е стативът?“, а на мен ми беше неудобно да призная, че нямам и излъгах, че съм го прибрал, за да не пречи.

– Какво е да започнеш от нула, когато имаш добра реализация в съвсем друга професия?

– Опитах и в САЩ като актьор, не можа да стане. Трябваше да имам агент, а той искаше 10 000 долара, за да ме представя, защото моята биография и 70 филма не говорят нищо на американците. А и вече не бях млад, бях минал петдесетте. Та в онези години работех и като бояджия, но желанието да рисувам не ме е напускало. То е било като огън, който е тлеел. Разпалва се постепенно и започваш да изпитваш удоволствие и наслада да работиш с платното, четката, боите, да видиш как от бялото платно излиза нещо. Нямам академично образование, картините са ми спонтанни. Тръгвам от спонтанните си усещания за света, заобикалящите предмети, природата.

Когато спечелих конкурса в САЩ, за който едно приятелско семейство ме нави, постепенно ми тръгна самочувствието, намерих си галерия, започнах да правя много картини, хората започнаха да купуват.

– На 28 август се навършват 82 години от рождения ден на брат ви Никола Манев, който ни напусна преди 4 години…

– Да… Колкото повече време минава, толкова ми става по-тъпо без него. Не е вярно, че с времето болката минава. Когато някой е бил нещо в твоя живот, той липсва. Все повече. И си говорим, сънувам го…

– Митология, спомени, природа – това ли са нещата, които ви вдъхновяват?

– Тези дни се върнах от Гърция, много е красиво! И у нас имаме хубави места, но много се пренаселиха, а там има малки заливчета с маслинови горички, всичко е зелено. Гледам тези пейзажи и си казвам: „Защо не можеш да го вкусиш, да хапнеш от природата?“. Удоволствието е визуално. Природата винаги ме вдъхновява. Живеем на село и когато над Славейково има голяма луна, тя хвърля едни сенки… Неописуемо! А проядениете от морето и времето скали в Ситония? Най-големият художник и скулптор е природата. Ненадмината!

Другата ми постоянна тема е Вярата, Истината, която се проповядва за Христос. Независимо, че съм отрасъл в комунизма и не съм религиозен. Този вечен път ме впечатлява много – вечният път на човешкото съзнание, който се върти, върти, върти, върти и се връща назад. И как в днешните времена човек трябва да бъде по-смирен, да успява да взима и връща Доброто. Наясно съм, че омразата няма как да изчезне. И Богът, и Дяволът са в човека.

– Вие как постигате смирението?

– За съжаление не мога да кажа, че съм се смирил. Понякога се смирявам, отправям молитви към Господ да ми даде сили да го правя. Смирението е Божа благодат – да можеш да се смириш, да можеш да вярваш във вечните истини. Не бих казал, че съм се смирил, защото понякога изпадам в гняв, който вместо да ме освободи от напрежението, ми носи угризения. Изобщо не съм убеден, че човек става по-мъдър с годините, но житейският му опит позволява да приеме някои неща, а други – не.

– На фестивала „Любовта е лудост“ показват филма „Мъже“ с ваше участие. С какво око гледате старите си филми?

– Гледам, ако дадат по телевизията, иначе специално да седна да си ги пускам – не. Преди десетина дни по БНТ даваха филма „Снаха“ по романа на Георги Караславов. Но ранния Караславов, не комунистическия. Една драма, трагедия, написана много добре и много добре заснета.

Кадър от филма „Мъже“, в който Добромир Манев участва през 1966 г. Лентата на Васил Мирчев е в програмата на фестивала „Любовта е лудост“.

– Режисьорът Иван Андонов казваше за своите филми, че не иска да ги гледа, защото му изглеждат вехти…

– Възможно е. Някои може наистина напълно да са овехтели, но други да не са. Човек не може да промени онова, което е създал, но в него има много емоция, която свързва. Нещата не могат да бъдат равни, в изкуството няма „най-доброто“. За теб може да е най-доброто, но за мен да не е така. Наскоро четох един английски изкуствовед, който казва: „Еди-коя си картина е най-хубавият портрет, рисуван досега“. Стана ми смешно. Това не е състезание на сто метра, някой да ти отмери секундите и да отсече: „Това е най-доброто постижение“. Художници има безкрайно много, режисьори, артисти. Те си носят своята аура, своя смисъл и, слава Богу, всеки е различен. Не можеш да кажеш този е по-добър от другия и в това е смисълът на изкуството, то търси смисъла на този живот, който е една абстракция. Пълна абстракция! Независимо, че се сблъсква и с конкретни неща – глад, богатство, мизерия, болести…

– Война…

– Война! Това е отвратително! Не можеш да водиш война, независимо каква е причината. Това е безумие! Войната трябва да бъде спряна! Ако имаш двама съседи и единият нападне другия, убие му кучето или му нарани детето, въпросът е какво правиш ти. Може да си в добри отношения с насилника. Казваш: от него си купувам ябълки, дава ми много хубаво домашно олио, мляко и ще си купувам. А през това време какво се случва? Войната трябва да бъде спряна! И американците направиха големи грешки, но най-вече руснаците. Най-безумната крачка я направи Путин. Войната не носи победи, освен за онези, кото се гласят после да възстановяват съсипаното и унищоженото. За военнопромишления комплекс също е страхотна радост. Разговорът ни взе неочаквана посока, но за войната трябва да се говори. Иначе става просто фон, с който свикваме, а не бива.

Добромир Манев заедно със своята муза Любомира, заради която заминава за САЩ преди 26 години. Снимка: Елена Кръстева