Доброто кино и простотата на Каурисмаки

БЕРЛИН, специално за „Площад Славейков“

Изглежда светът се е стреснал от наклона, по който се свлича неудържимо надолу и най-чувствителните кинематографисти тревожно призовават за разум, човеколюбие и солидарност. Или поне декларират своята загриженост пред растящата несигурност и бушуващо напрежение, които засягат все повече хора, социални групи и религиозни общности от цялата планета.

Финландският режисьор Аки Каурисмаки (роден 1957-а) не е от най-продуктивните европейски кинематографисти. Дори можем да кажем, че дълго е търсил себе си, докато прави късометражни и документални филми с брат си Мика Каурисмаки (роден 1955-а) или ексцентирични комедии („Ленинградските каубои отиват в Америка”, 1988; „Мръсни ръце”, 1988; „Ленинградските каубои срещат Мойсей”, 1994). Но той категорично намери своя почерк през 2002 година с изключително впечатляващия филм „Мъжът без минало”, отличен с редица фестивални награди и авторитетни номинации.

Още тогава Каурисмаки се заяви като автор с подчертано хуманистично мислене, преодолял външно-ефектните кинематографични хватки от по-ранните му филми, решен да снима в натрапчив „ретро” стил като киното от 50-те и 60-те години. Защото тогава разказът категорично доминира над формата, а водещи са конфликтните взаимоотношения между персонажите и тяхното простичко, но убедително мотивиране като характери (по класическото правило „биография на образа и логика на постъпките”). Тъкмо върху такъв фундамент той построи силната човеколюбива драма „Мъжът без минало”, който си остава негова авторска емблема. Девет години по-късно направи в същия стил втория си шедьовър „Хавър” (2011), селектиран веднага за фестивала в Кан.

Каурисмаки обича да разказва в бавен, спокоен и изчерпателен наратив, да спазва всички „препинателни знаци” на класическия екранен монтаж. Изображението му също е подчинено на „законите” на старата операторска школа: силно подчертано, дори театрализирано осветление, статични гледни точки и почти никакво движение на камерата, внимателна работа със светлината, която не само създава пространството в кадъра, но и акцентира сюжетно значимите елементи и особено грижливо – лицата на персонажите. Те пък говорят като в ранните години на звуковото кино, с доловима „рецитаторска” дикция и почти „видими” психологически акценти. Така още от първите кадри на който и да е негов филм, зрителите неволно и неусетно се пренасят в пространството на конкретния сюжет и във времето на неговите събитийни подробности. А за да бъде напълно верен на ретро стилистиката си, Каурисмаки продължава да снима по класическата технология на 35-милиметрова лента. Така сега на Берлинале новият му филм „Другата страна на надеждата” се оказа единствен, заснет по този начин, докато всички останали са дигитални.

Сюжетът на по-ранния „Хавър” (по името на френския град – пристанище) е за драматичната съдба на чернокож африкански мигрант от Габон и опита му да се промъкне нелегално в Европа. Спасява го и му помага обикновен човек, бивш художник, изпаднал до обущар, който го приютява в дома си. Но тогава това все още бе, може да се каже, нормална инцидентна миграция; все още Арабската пролет (април 2011-а) не бе подгонила хиляди несретници през водите на Средиземно море; войната в Сирия все още не бе пламнала с пълна сила.

Сега Аки Каурисмаки прави почти римейк на самия себе си и така е построил сюжета в „Другата страна на надеждата”. Пак разработва темата за миграцията, но тя вече е експлозивно актуализирана с новата драматична ситуация и огромната мигрантска вълна в Европа от последните години, която без съмнение е най-сложното изпитание за Стария континент в новата му история. Бежанецът вече е от Сирия, пак се промъква в трюма на кораб с въглища, спасява го и му помага дребен собственик на малък ресторант в Хелзинки. Но и в двата филма доминираща е темата за човеколюбието, състраданието и солидарността на малките обикновени хора, които са невинни страдалци от користните интереси на голямата политика.

Така поднесен, тезисът на филма звучи малко наивно и дори старомодно. Ала нали има прости истини, които както и да се опаковат в дълбокомислени идейни нюанси или да се маскират зад сложни формални решения, в крайна сметка трябва да изпратят до зрителите разбираемо и четливо послание, незамърсено от излишни натруфени естетизации или от претоварени постмодерни нюанси. Каурисмаки очевидно е оценил умората на милионите зрители от подобни експерименти и смело залага на умишлено декларираната опростена чистота, която винаги е „модерна” и публиката периодично изпитва потребност да я види неподправена и разказана като приказка за възрастни с щастлив край. Та нали още Еренбург казваше, че „киното е фабрика за сънища”, а за щастливите сънища билетите свършват най-бързо.

Ето защо Каурисмаки е решил да направи „втора серия” на „Хавър” и да пусне на екран „Другата страна на надеждата” за онези, които преди 6 години са останали без билет. А може би имат нужда от нова надежда, че доброто кино, както и добрината, човеколюбието и солидарността не са напълно изчезнали.