Доброто момиче, вещицата

Много е мило да си добро момиче. Всички харесват добрите момичета – притежават една такава тиха кротост, правят всичко с нежно и ненатрапчиво усърдие, заемат се с неща, които не са им по силите и ги свършват на живот и смърт. На всичкото отгоре това цялото нещо е пакетирано в едно стоплящо душата очарование и мила наивност, дето… дето на повечето хора отвътре им идва да я смажат показно и да я унижат.

Аз много за малко бях такова момиче. Беше отдавна, а и не е важно аз дали съм била, важно е как така толкова много добри момичета в годините се превръщат в малки женски чудовища. Важно е как и защо става така и кой успява да трансформира спящата красавица във вещица. Най-важното обаче е, че в това временно или постоянно овещеряване има нещо страшно хубаво. Защото всъщност те, добрите момичета, винаги си остават такива, просто от време на време жестоко им писва и тогава…, ами тогава яхват метлите.

Сигурна съм, че трансформацията на невинното момиче в опърничава вещица в голяма степен е засегната още в класическите приказки, с които сме израснали. Вещицата, която дава отровната ябълка на Снежанка, всъщност по някакъв мистичен начин е нейна проекция в един огледален, зъл и неприветлив свят. Тя е всичко онова, което Снежанка не е, но именно тя й носи плода на знанието и мъдростта – ябълката. И Снежанка, въпреки всичките предупреждения на джуджетата, въпреки собствения си горчив опит с връвта през кръста, която аха да я задуши, наивно и с идеята, че помага на бедната бабка, доброволно приема нейното отровно познание. Когато после се събужда в стъкления ковчег (каква метафора само – наивността и добротата винаги е видима и прозрачна за всички) след целувката на принца (в някои версии и защото от друсането на ковчега отровното парче пада от устата й), може би помъдряла и защо не решена да отмъсти на коварното бабе, приказката услужливо свършва. Свършва, защото логично е да очакваш, че наивитетът и добротата няма да се превърнат в откровена глупост и че доброто момиче ще престане да е чак пък толкова добро. Да, де, ама приказките не ги обичат тия финали, затова оставят нещата от светлата страна на нещата.

И с Пепеляшка същата работа. Пъне се това мило момиче да чисти, да готви и да удовлетворява капризите на мащехата и доведените си сестри, търпи техния откровен терор, и в крайна сметка, когато е на път да стане принцеса, почти изпуска тази възможност, срамно натирена по кухни и килери. И тук приказката свършва, преди да възтържествува правдата! Няма как да разберем дали след това Пепеляшка не се е развихрила по женски и не е поставила на място и гадната си втора майка, и грозните си сестри. И понеже най-логично е да го е направила, и тази приказка не предоставя такъв финал. Всъщност не знам колко е логично, защото в живота си познавам много такива съвременни Пепеляшки, които позволиха кой ли не да им скача по главите, а след това не само не се възползваха от възможността да се противопоставят и да накажат поне с презрение, ами след кратко и безобидно овещеряване, се превърнаха отново в разплакани, добри момичета. И пак поеха отбор юнаци да им играят диви хора върху челата.

Животът на съвременната жена до голяма степен повтаря сюжетите от тези класически приказки. Раждаме се добри момичета в семейства, където ни отглеждат бивши добри момичета или помъдрели добри момичета под прикритие – нашите майки. Те ни учат да правим добри неща – да се грижим за хората, които обичаме, да готвим с любов, да бъдем прилежни, да разбираме и да прощаваме. Около нас, ако сме имали шанса да попаднем на добри бащи, винаги е имало цар – татко. Били сме неговата малка принцеса, растяща и възпитавана в нещо средно между универсална икономка-слугиня (от мама, която така и никога не става царица) и царска дъщеря (от татко, който така или иначе винаги си остава цар в нашите очи). В първите години на нашето женско съзряване живеем с наивността на Снежанка. Правим малки стъпки в предизвикването на интереса на един мъж (винаги принц с естествен потенциал да се превърне в цар), раздаваме добротата и красотата си и очакваме този истински благородник да я забележи през стъкления похлупак и да я събуди за себе си. Когато това се случи и вече сме двойка, заживяваме с добротата и отзивчивостта на Пепеляшка. Правим всичко, което си мислим, че може да удовлетвори капризите на бъдещия принц, грижим се за царственото му израстване и мълчаливо понасяме незабелязаните усилия, омаловажените жертви и засилващите се изисквания.

С течение на времето Снежанка и Пепеляшка у нас се събират в едно и неусетно се превръщаме в кротко, домашно същество, което прави всичко и иска малко, от време на време – малко красива връв, която да ни стегне през кръстчето до задушаване или парче опияняваща ябълка, която да ни помогне да преспим върху истината, вместо да я срещнем челно.

Повечето принцове само това и чакат. Яхват конете си, нарамват мечовете и хукват по полетата – къде бойни, къде с други потенциални принцеси. Вършеят, каквото вършеят, прибират се в опустелите ни общи замъци и очакват топлата си вечеря, запаления огън пред огнището, сварената супичка, от която никой друг да не е ял, и постланото легло, в което никой друг да не е лягал. Остават в замъците, колкото да стегнат възела на връвчицата около кръста и да метнат някой и друг плод на заблудата, навличат на сутринта изпраната до блясък нова риза, нахлузват лъснатата ризница и тръгват на нови походи за завладяване на каквото там има да се завладява – от територии до сърца. Тогава на нас, добрите момичета, понеже в класическите приказки никой не ни е дал варианти за това какво става по-нататък, не ни остава нищо друго, освен да скочим в друга приказка и да се превърнем в спящи красавици.

Така започваме да спим.

Приспиваме не само истината в прозрачните си ковчези, но и цели столетия от ежедневието си. Приспиваме чувството си за лично щастие и го сънуваме такова, каквото си го представяхме в детството. Приспиваме борбеността си и я оставяме на някой евентуален цар наоколо, който минавайки да я подхване и да се избори в наша полза. Царете обаче, особено тези във вид на татковци, са или много далеч от властта си, или отдавна са абдикирали, или пък царствено са се оттеглили в техните си замъци при остарелите им и полуспящи Пепеляшкоснежанки. Тогава приспиваме самооценката си и започваме да мислим за себе си като за отблъскващи приказни образи – нещо средно между грозното патенце, трите прасенца и доведените ужасни сестри на Пепеляшка. Мечтаем тихо в самотните си дворцови кухни да се превърнем в лебеди, които, ако не да отлетят, то поне да бъдат забелязани от наминаващия принц. Или пък някой гладен за нас вълк да вземе да издуха паянтовите ни къщички и каквото ще да става след това, все едно – важно е принцът да съжалява и да му е мъчно, когато ни загуби. Всяка самотна нощ в построените за нас восъчни кули от красиви обещания си мечтаем за онази единствена целувка, която ще ни събуди отново и благодарение на която целият замък, с все спящите артисти, музиканти, готвачи – целият живот, ще се събуди и ще продължи онова толкова хубаво „три дена яли, пили и се веселили, и аз бях там, и аз видях…“

Така, мили добри момичета, сега да се разберем нещо. Тези неща не стават в живота. Доказва го фактът, че както вече ви обърнах внимание, нито една класическа приказка не разказва какво се случва след добрия край. Защото разкаже ли го, трябва или грозно да излъже (пък лъжите в приказките не могат да са грозни) или така да отчая с откровена, реална жестокост надяващата се на чудеса аудитория, че никой, никога повече да не повярва в нито една приказка. Защото нали се сещате какво най-вероятно може да е станало след „… и заживели щастливо“?

Нека да видим. Снежанка, заобиколена от малките капризни многознайковци джуджетата, е заживяла в замъка на принца. На него много скоро му е писнало от наивната й дивна радост от всичко наоколо и постоянните коментари на седемте й спътника, и си е бил шута нанякъде. Междувременно злата мащеха си е купила ново огледало, което си я надъхва, че е най-хубавата на света, така че много скоро тя лично или пък нейна племенница, дъщеря или двойничка е завъртяла главата на принца. Той – нали е податлив на женски страдания, прескача ту там да се порадва на лошото момиче, ту обратно вкъщи да държи доброто под око. Накрая на Снежанка й остават два избора – или да вземе поредна доза отровна ябълка и да я глътне най-накрая, че да няма събуждане, или да си прибере благия характер, да проклетиса всичко дотук и да усвои някой и друг вещерски урок занапред.

Същото е и с Пепеляшка. Ще се подреди тя при принца, ще подхване там всичко, което се нуждае от женска ръка и сърце в замъка му, а то постепенно ще я затрупа. Стъклените пантофки ще събират прах в някое дъно на мухлясал сандък или пък принцът ще използва едната за пепелник. Грозните сестри ще се навъртат наоколо, тя ще им подарява по някоя и друга рокля и ще им прощава, а най-накрая по-грозната от тях ще преспи с принца. След това и двете ще преспят с него, а принцът ще отрича до последно. Когато Пепеляшка най-накрая ги хване някъде из замъка на калъп, принцът не само че няма да се извини, но ще й каже примерно, че може и да е напуснала селото, но селото не я е напуснало, така че е една дивна селянка, която за всичко си е виновна сама и кво пък толкова е станало, да му не види! На Пепеляшка ще й останат няколко изхода – или да се превърне в тиха, остаряваща, спряла дотук бивша принцеса, или да си поеме пепеляшите задължения и да не обикаля много-много из ъглите на замъците, или да си подпети стъклените пантофки и да си хване пътя, колкото и рисково да е стъклата да й се забият в петите. А най-добре е и тя като Снежанка да вземе няколко вещерски урока, да проклетиса каквото може и да си направи нова, нейна си приказка.

Мили, добри момичета! Изобщо не искам да ви разочаровам, но е време да приемете истината такава, каквато е. Да се разберем още за няколко приказни заблуди. Бели коне, на които принцовете пристигат, няма. Или са боядисани, или са кранти, или са тичащи диви прасета в тръс, които, защото сте убодени от вретено, или сте глътнали парче отровна ябълка, ви се привиждат като летящи жребци. Да лежите някъде си и да чакате принц да дойде да ви целуне, е загубена работа. Ставайте, хващайте си женските оръжия и тръгвайте да целувате когото вие си искате, а не онзи, който намине случайно покрай занемарения ви замък.

Очевидно принцове бродят наоколо, пък и кой е казал, че трябва да са непременно принцове?! Той и Принцът, колкото и красив и незаменим да ви се вижда, е само едно бродещо насам-натам непораснало момче, което щом ви завоюва, ще гледа да си подостри оръжието за нови спящи красавици.

Е, сега… Възможно е и да не е така и това наистина да е принцът, дето ще се превърне в цар, но това е по-малката вероятност, по-добре не живейте с това очакване. Замъците – колкото и прекрасни да са, имат четири стени, които в крайна сметка ще ви задушат, така че не стойте само в тях. Злите вещици изобщо не са толкова страшни – всъщност направо се скапват от ужас, когато вие се окажете не по-малко зла от тях. Заслужава си просто заради женската природа да отскачате от време на време в техните обувки и да оголвате ред бисерни зъби. Защото местата за Снежанки, Пепеляшки и Спящи красавици отдавна са свършили и методите им май никога не са работили.

Така че, не се притеснявайте да бъдете вещици от време на време. Паркирайте метлите някъде наблизо и поддържайте ноктите заострени. Дръжте си стъклените пантофки наблизо и ако някой се опита да ги превърне в пепелници, просто яхвайте древните си летателни апарати и политайте!

Това цялото е като съвет от едно добро момиче, което отдавна вече не е такова…