Дом, стряха, сърце и власт за българската култура

За младите Народният театър е стар. Тази година навършва 110. Празнува както всеки юбиляр. Официални речи, дълги маси, изложби, патос.

За старите Народният театър е млад. Развълнуван, експериментиращ, търсещ.

За орнитолозите Народният театър е феникс. Възкръсва от пепелта след пожар през 20-те години, а върху завесата му разперва криле жар птица.

За гълъбите Народният театър е стряха. Вали ли, пикират на триъгълния фронтон, свиват криле в краката на Аполон и кълват голите му музи.

За режисьорите актьорите, сценографите, гримьорите Народният театър е дом. Живеят в него, нищо, че уж имат свои къщи.

За инженерите Народният театър е жив. Поддържа го механично сърце. Върти сцената, спуска декорите, пали прожекторите.

За окултистите Народният театър е дух. Повдига завесата, каните те при сенките. Показва ти нещо, което хем прилича на живота, хем няма нищо общо с него.

За педантите Народният театър е ред. Стройни колони, червени столове. Репетиции всеки ден. Неизменно пропуснати обяди.

За историците Народният театър е вторият център на властта. В него управляващите от Фердинанд до Бойко Борисов могат да бъдат смачкани с една дума от някой с повече влияние – режисьорът.

За архитектите Народният театър е бонбон „Моцарт” в кутия с лош марципан. Сладък спомен от австрийската школа, променила лицето на София в началото на XX век.

За журналистите Народният театър е очакване. Нервно потропване пред задния вход, докато не започне интервюто.

За всички нас Народният театър е доказателството, че българската култура има и дом, и стряха, и сърце, и власт. И че 110 години по-късно си струва да си купиш билет, да облечеш официалните дрехи и да тръгнеш в правилната посока.