Доносничеството в Русия като форма на лоялност

Масовите доноси се върнаха в Русия след началото на войната срещу Украйна. В прокремълските Телеграм канали се появиха специални ботове за разобличение на „недостоверна информация за специалната операция“. Всъщност режимът на Путин започва да поощрява доносничеството дълго преди 24 февруари 2022 г., като инструмент от борбата с „вътрешните врагове“.

Руската секция на „Радио Франс Ентернасионал“ публикува статия, в която разказва как при липса на идеология доносите стават от една страна проява на потребителски взаимоотношения с държавата, а от друга – възможност да се демонстрира лоялност към властта. По темата се включват Александра Архипова, антрополог, фолклорист и съавтор на книгата „Опасни съветски неща. Градски легенди и страхове в СССР“, и  историкът, член на Научния исторически и просветителски център „Мемориал“, Алексей Макаров.

На 13 юли Ленинският народен съд на град Пенза започва разглеждането на наказателно дело срещу Ирина Ген. 45-годишната преподавателка по английски език в училището за олимпийски надежди в Пенза е привлечена като обвиняема по члена за „фейкове за руската армия“. Донос срещу нея са написали собствените ѝ ученички, с които тя е обсъждала санкциите срещу Русия, попречили им да заминат на международни състезания. Учителката е осъдила войната в Украйна и е разказала на тийнейджърките за бомбардировките над украинските градове. Гимназистките записали разговора и предали записа в службите. Сега Ирина Ген е заплашена от глоба от 3 до 5 млн. рубли (между 50 и 80 хиляди евро) или лишаване от свобода между 5 и 10 години.

Делото на Ирина Ген е едно от 75-те наказателни дела по новия член за „военни фейкове“. (Днес, 4 август, делото на Ген завърши с присъда от 5 години условно лишаване от свобода – бел. ред.)

Руските власти са започнали 3400 административни дела по още един нов член от закона – за „дискредитация на руската армия“.

Александра Архипова съставя собствена база данни за преследването на руснаците за антивоенни изказвания, документирайки максимално подробно всеки случай.

„Има четири основни начина да бъдете наказани за антивоенни „престъпления“ – обяснява тя. – Първият е мониторингът на Център „Е“. Хората в този център непрекъснато правят мониторинг на социалните мрежи по ключови думи. Тук е въпрос на късмет – или ще те накажат, или не. Вторият вариант е фокусиран мониторинг на дейността на политическите активисти. Третият вариант е полицай да фиксира правонарушението, като види антивоенен плакат например. Четвъртият вариант е донос на бдителен съсед.“

Днес четвъртият вариант е масов, обяснява антроположката. Точният брой на доносите не може да бъде установен, но те са причина за поне една четвърт от всички случаи на наказателно преследване.

Доносниците не са изобретение на социализма. Съществуват от дълбока древност – в Древна Гърция е имало професионална прослойка на така наречените „сикофанти“ – доносници, възприемащи себе си като защитници на реда.

В Русия на Петър Първи възниква институцията на „фискалите“ – доносници на щат, които са събирали информация за владетеля. Поощрявали ги с премии, раздавали им чинове като в армията и дори им давали собствеността на разобличените престъпници.

Във Франция в епохата на Революцията се разграничавали два вида доноси – „разобличение“ в името на общественото добро и „доносничество“. От 1789 до 1792 г. доносите били публикувани във вестниците.

„Доносите са отвратителни, но гражданското разобличение е добродетелно“, може да се прочете в издание от 1790 г. част от писмото на доносник, „разобличил“ поведението на двама свещеници.

Изданието „Приятел на народа“ на Жан-Пол Марат било специализирано в публикуване на доноси.

От мига, когато населението става грамотно и получава възможност за пряк контакт с представители на властта, се появява системата за низов контрол, разказва Александра Архипова. Темата е бурно обсъждана в много европейски страни през  XVIII и XIX  век.

Както сталинската епоха е маркирана в масовото съзнание в Източна Европа като време на всеобщо доносничество, във Франция главното време на доносниците е Окупацията. Говори се за три милиона доноси, написани от французи през 40-те години, най-вече срещу евреи. Очевидно навиците траят дълго, защото подобна вълна от доносничество във Франция се е повторила в началото на пандемичната криза. 70% от позвъняванията в полицията са били доноси срещу съседи, които не спазват строгите карантинни правила, уточнява „Радио Франс Ентернасионал“. Но тези практики не са поощрявани от властите във Франция, за разлика от руските власти. През април 2020 г. кметицата на ХХ арондисман в Париж Фредерик Каландра се обърна с призив към местните жители да спрат да доносничат.

„В Съветския съюз в сталинските времена бе създадена цяла империя на доноса“, пише в очерка си „Полетът на нашата младост“ Александър Зиновиев, писател и философ, изселен от СССР през 1978 г.

Като напомня, че доносничеството е общочовешко явление, Зиновиев обяснява спецификата на съветския феномен:

„Доносът внася динамика в живота ни. Колко би посивял и без това сивият светски живот, ако доносите изчезнат съвсем! Нашият безпрецедентен съветски анекдот би загубил прелестта си. Тези, които не са пускани в чужбина заради доноси, пак нямаше да ги пускат. Затова пък онези, които пътуваха въпреки доносите, по никакъв начин нямаше да пътуват. Защото съветският човек може да замине на Запад само съпроводен от доносник, дори ако той самият е доносник, или като доносник, но все пак придружен от друг доносник. И въобще животът придобива дълбоко съдържание, ако човек чувства, че срещу него е бил написан донос. Само съществуването на предатели и доносници ни придава чувство за собствено достойнство. Гордеем се с това, че могат да ни издадат. Хвалим се с този факт, ако наистина се случи. Човекът, срещу когото не е писан донос или донесение, който не се страхува от предатели и доносници, е абсолютно нищожество. Той изобщо не е съветски човек“.

Историкът и член на Научния исторически и просветителски център „Мемориал“ (вече закрит в Русия) Алексей Макаров смята за некоректно сравнението между днешната ситуация и сталинското време. Това, което става сега, според него, повече прилича на късния съветски период:

„Днешните доноси често са дейност на активисти, които искат да получат изгода, но не материална като през 30-те години, когато пишеш донос срещу съседа и получаваш квартирата му. Сега показваш, че си лоялен и очакваш да получиш грант от държавата“.

Антроположката Александра Архипова също смята, че факторът „лоялност“ е определящ днес. Заедно с това тя вижда в доносничеството „продължение на потребителски отношения“:

„Хората виждат света като отношение между клиент и търговец. Ако са ти продали грешно рафтче от ИКЕА, можеш да се оплачеш. Хората често се отнасят към другите хора като към грешна стока. Затова се оплакваш на представителството – тоест, държавата. Носят ти грешна доставка, пишеш жалба. Съседът те дразни, пишеш жалба“.

Друга разлика, която Архипова подчертава, е отсъствието на идеология.

„На мястото на идеологията идва класическата бинарна конспирология, която заменя политическата идеология. Ето ни нас, ето ги и тях. Те са враговете, които искат да ни навредят.“

Архипова напомня, че при последните си изказвания Путин често говори за „вътрешните врагове“.

„Има врагове, които „обичат фоа гра“ – видимо това са външни врагове, любители на Запада. А има и вътрешни врагове, които ще преглътнем и изплюем като мушици. С тези мушици трябва да се борим. Жалбите, при които обект не е доставката, а съседът, помагат на хората да открият врага. Самият факт на доноса позволява на човек да разбере на чия страна е. С тези, които „обичат фоа гра“, с мушиците или с „нашите“, на правилната страна. За обикновените хора има малко форми, в които да се впишат. Може да си татуираш буквата Z, но за това може и да си отнесеш някой юмрук по носа, но може да напишеш донос и така да помогнеш да президента да изплете мрежата, през която мушицата няма да премине.“

Алексей Макаров от „Мемориал“ напомня, че законът за „чуждестранните агенти“ действа в Русия от 2012 г. и през цялото това време официалната руска пропаганда непрекъснато обяснява, че независимото гражданско общество в Русия е финансирано от Запада.

„И ти чуваш, че Западът с помощта на биологическо оръжие иска да унищожи хората, създава геноцид, а ето че има хора, помагащи на Запада. Разбира се, че нещо трябва да се направи срещу тях – обяснява Макаров логиката на доносниците. – Много хора живеят в свой информационен балон. Има активисти, които се възмущават, че Русия едва сега влиза с войска, а в Донбас вече осем години убивали мирното население. Те плюят Русия за недостатъчната решителност. Има и информационен балон, в който много години се събираше гражданското общество, и аз в това число: когато си от интелигентно семейство и нямаш телевизор у дома. Изключен си от този поток и не разбираш в какво количество и по какъв начин по-голямата част от населението се излага на въздействието на пропагандата. Ние просто не разбирахме колко е сериозен проблемът.“

Александра Архипова смята, че представата за доносите като дело само на възрастни хора от съветски времена, е погрешна.

„Представен е целият спектър“, подчертава антроположката.

Тя била впечатлена от случай, при който донос е бил написан срещу третокласник. В чата на класа момчето написало „Слава на Украйна“ и бащата на един от съучениците му побързал да напише донос. Жалбата била срещу майката на детето. Тя била извикана в полицията и подложена на дълга „профилактираща беседа“.

Практиката на доносничеството е започнала да се поощрява в Русия от 2017 г. Тогава в различни градове се появяват публични „табла на позора“ със снимките на привърженици на Алексей Навални. „Пощенското доносничество“ според нея се формира в епохата на ковида, когато в Русия е приет закон срещу разпространяване на фейкове за коронавируса.

„Трябва да уточним, че фейкове бяха наричани само мнения, които не се харесваха на държавата. По времето на пандемията преследваха само за писмени изказвания в социалните мрежи или на митинги, наблюдавани от полицията.“

От май 2022 г. насам започват резки, плашещи промени – започват преследвания за устни антивоенни изказвания, за които се разбира само благодарение на доносите.

„Например бабичка чува как съседката обсъжда войната с някого, пише донос и съседката е глобена. Бабичката съобщава за устно изказване. Тя е единствен свидетел и все пак правоохранителните органи приемат заявлението ѝ. Това означава, че съветската форма на доносничество постепенно се завръща. Това много плаши“, заключава Архипова.