Дори да е измислица, Фердинандовото писмо си е на мястото в един роман

„Никой роман не заслужава фалшивото писмо на Фердинанд“ – така е озаглавила Силвия Недкова коментара си за романа „Суета, суета”. 

Не мислех да пиша отговор. Знам, че когато един автор започне да се обяснява защо е написал това, а не е написал онова, нещата неминуемо стигат до махленска препирня. А на махленски препирни в най-новата история на българската литература сме се нагледали и наслушали. Мои близки обаче ми се обадиха тази сутрин (април 15, 2019) да ме питат дали смятам да отговоря. И че според тях задължително трябва да отговоря. Най-малкото за да не останат хората с погрешно впечатление, а и на самата госпожа Недкова може да ѝ бъде от полза. Реших да ги послушам и да изпратя отговор – с възможно най-доброжелателен тон, тъй както повелява общуването между възпитани хора. (Пък и да дадем добър пример на останалите сестри и братя по перо, тъй да се каже.)

Ето няколко пункта в ревюто на г-жа Недкова, на които искам да се спра. Тя пише: „Този тип документално-художествена проза обаче има стриктни правила“. Корекция! Романът не е „документално-художествена проза”, а художествено-документална проза. Разликата между двете жанрови определения е там, че при второто авторът поставя акцент върху художественото, а не върху документалното. Иначе казано, сюжетът стъпва върху документална основа, работи с реално съществуващи личности, събития и факти, но не търси на всяка цена документална достоверност за сметка на фикционалната.

Нататък: имало ли е или е нямало жени-сервитьори през 1912 година, при това виенчанки? Те са се появили 6 години по-късно – твърди г-жа Недкова. Аз пък твърдя, че моята сервитьорка си е съвсем на мястото и че е напълно естествено по онова време сервитьорките да са от Виена, а не от Волуек!

И сега основното: писмото на Фердинанд до сина му Борис! Силвия Недкова пише: „В книгата е включено като документ така нареченото „писмо на Фердинанд до Борис“, което съдържа скандални не само за онова време съвети и думи. То е националнопредателско в същността си, срива изцяло авторитета на монархията и династията, управлявала Третото българско царство. Но не е истинско. Този документ е известен само от препис, според историците е фалшификация. Така или иначе, няма реални доказателства за съществуването на оригинал. Намирам за кощунствено включването на подобна „фалшива новина“ редом с истинските и красиви стихове на Пенчо Славейков” – завършва госпожа Недкова.

Ето я и истинската причина да се намеся! Коя е фалшивата новина? Че Фердинанд е писал такова писмо до сина си? Според кои историци то е фалшификация? А според кои историци не е фалшификация? Българският дипломат и историк Димитър Йоцов, който прави препис на това писмо от царските архиви в гр. Кобург, фалшификатор ли е? Книгата „Цар Фердинанд. Съвети към сина“ на УИ „Св. Климент Охридски” от 2004 година* фалшификат ли е? Кой ще докаже едното и другото? Защо дреме и още не го е направил?

Но да речем, че Фердинандовите съвети към сина му не съществуват и че са измислица на недоброжелателни, антимонархистични типове. За нуждите на романа обаче те са на мястото си и напълно отговарят на художествената трактовка на историческия персонаж. Както и на представите на автора за българския национален характер, който не се е променил от онези години, но и да се е променил, едва ли е към по-добро. Затова твърдя, че царското писмо е фикционално обосновано, документално възможно и народопсихологически напълно оправдано.

В едно нещо абсолютно се съгласявам със Силвия Недкова, без да проявявам излишна скромност.

„Все пак четох с удоволствие съживените образи на българските класици, представих си Вазов и Михайловски в късния мартенски следобед на 1912-а, видях и усетих любовта между вечния бунтар Пенчо Славейков и красавицата Мара Белчева – пише тя. – Майсторството на Трифонов като разказвач е неоспоримо.“

Сигурен съм, че всеки, който внимателно и непредубедено прочете „Суета, суета”, ще потвърди думите ѝ.

Накрая ще кажа, че оставам с най-добри чувства към г-жа Недкова (изглежда умна жена и пише добре), дори съм я хвалил пред мои приятели. Ще разбера патоса ѝ относно „фалшивото писмо” на Фердинанд Сакскобурготски, единствено ако е далечна роднина на някогашния цар и не иска да го вижда в подобна, пък била тя и художествена светлина.

* Всъщност книгата е издадена през 1991 г. – бел. ред.

Заглавието е на „Площад Славейков“.