Дори представление без публика прави света по-смислен

Точно 90 разказа предлага в новата си книга Иван Димитров. „Силата на думите“ съдържа истории с дължина от едно изречение до пет страници и е илюстрована от художничката Мария Налбантова. Сборникът ще бъде представен на 10 октомври (вторник) от 18,30 часа в Книжен център „Гринуич“.

Водещ на събитието ще бъде писателят Емил Андреев, а самият Димитров ще прочете няколко от разказите.

„Не се страхувайте, разказите в тази книга са съвсем кратички“, шеговито успокоява авторът.

Четивна, остроумна, написана с въображение, с познаване на най-добрите образци в жанра, абсурдна, смешна, тъжна, казва за книгата редакторката Силвия Чолева. „Сбито писане, крайна пестеливост към думите“, при която иронично-саркастично и меланхолно-тъжното надделяват над историите – „ту измествани към есеистичния фрагмент или драматургията, ту към сюрреалистичното или автентиката на преживяното“, добавя Чолева.

Предлагаме ви един от разказите в „Силата на думите“ на Иван Димитров (изд. „Жанет 45“).

Да живее театърът!

 На Маргарита Младенова

Режисьорът и актьорите репетират представление по книгата с кратки разкази „Силата на думите”. Репетиционният процес тръгва бавно. В началото актьорите не одобряват идеята – защо не работят по някоя пиеса, а се занимават с някакви си там кратки разкази? Първо говорят зад гърба на режисьора, но скоро му казват всичко в очите. Той държи на своето и те се разбунтуват. Избухва конфликт, който режисьорът някак успява да овладее и актьорите вече са потопени в атмосферата на бъдещия спектакъл, отпускат се, импровизират и даже сънуват бъдещото представление.

Тогава избухва много по-страшен конфликт – във външния свят, от който са се откъснали, докато репетират, се разгаря световна война. Тя обхваща все повече държави и не след дълго се води по улиците на града, в който се намира театърът. Братът на едната от актрисите е застрелян на улицата, а един от актьорите е обгазен от опасен, но не смъртоносен газ. Въпреки това те продължават да живеят в  представлението и не спират да работят. Навън вече ще посегнат към атомните бомби или поне във вестниците пишат така. Цели градове тънат в разруха. Кметът призовава жителите да се евакуират. Настъпва масова паника.

Режисьорът и актьорите обсъждат дали да се присъединят към напускащите града тълпи, само че до премиерата остава едва седмица. Да, вероятно няма да има публика. Кой нормален човек би дошъл на театър в тази обстановка? И все пак представлението се очертава крайно интересно, а и толкова време са го живели, дишали, сънували. И те решават да останат. Ще изкарат представлението до премиера. Ако ще да настъпи краят на света. Ако ще всичко да рухне и да ги затрупа. Няма значение. Те ще играят. Дори едно представление без публика може да направи света по-светъл и смислен.