Драги татко, питаш ме защо се страхувам от теб…

Писмата на Франц Кафка са неразделна част от неговото изключително творчество, макар и да не са създавани като художествени произведения. Най-ценното от кореспонденцията на екзистенциалиста, белязал европейската литература, излиза отново след почти 40 години отсъствие от българския пазар под знака на издателство „Кръг”*. „Роден съм да живея в самота” съдържа писма до любимите му Фелице Бауер и Милена Йесенска, знаменателното „Писмо до баща ми“ и селекция от кореспонденция с приятели.

Преводачката Ива Иванова, благодарение на която книгата излиза за пръв път у нас през 1981 г., специално е ревизирала първоначалната си селекция. В новото издание е включен и послеслов от културоложката Ирен Крумова.

Откровени, дълбоко емоционални, писмата на Франц Кафка са неповторимо свидетелство за изключителната чувствителност, сложен гений и още по-сложен характер на Кафка. С тях читателят се докосва до най-съкровените преживявания на автора, открива пронизващите му разсъждения за живота, изкуството, смъртта, гнетящите го страхове и трагедията в живота му.

В послеслова си Ирен Крумова пише:

„Чрез кореспонденцията си Кафка се опитва да пребори самотата, да се отскубне от присъдата ѝ, поне за кратко да я отклони. Затова и независимо дали са до любимите жени или приятелите, гласът му в тях е толкова безстрашно прям, а съдържанието им – наситено с признания, дълбоко изповедно. Разликата между този Кафка и създателя на фикционални текстове минава рязко като с нож: колкото по-отчужден, непроницаем и енигматичен е като писател, толкова е по-открит, оголен до прозрачност в писмата си. Това е Кафка в цялата си уязвимост“.

Книгата започва с кореспонденцията с Фелице Бауер, първата жена, която го пленява и остава несравнима с която и да е друга жена в живота му. Прагматична, амбициозна, земна, тя не се подвоумява да продаде писмата му през 1955 г. Получава 8000 долара за 511 писма, картички и телеграми – общо 700 страници, изпратени от Прага до Берлин между 1912 и 1917 г. Това е и най-плодотворният период в творчеството на Кафка, в който той създава едни от най-значимите си текстове – „Присъдата“, „Огнярят“ и „Метаморфозата“, първите части на „Процесът“.

В „Роден съм да живея в самота“ е легендарното „Писмо до баща ми“ – мъчителна и всестранна изповед и ключ към творбите на Кафка, в което той се изправя срещу баща си. За пръв път, почти в края на живота си, върху сто и три страници, той уличава тираничната му власт. Следва селекция от писмата му до Милена Йесенска, които заради значимостта си често са публикувани и в отделно издание. Връзката (макар и абсолютно платонична) на Кафка с тази омъжена жена е кратка, но ярка, трескава, наситена и оставя след себе си куп безценни писма. След раздялата с Милена той има само две години живот. Писмата стават все по-кратки, накрая се смаляват до бележки, мънички хвърчащи листчета, върху които пише кратки изречения, за да общува от леглото в болницата, тъй като вече му е невъзможно да говори.

И въпреки изричната воля на Кафка към приятеля му Макс Брод след смъртта му да унищожи всеки написан ред, творчеството му оцелява. Брод публикува ръкописите на трите му романа: „Процесът“ (1925), „Замъкът“ (1926), „Америка“ (1927). Първите фрагменти из кореспонденцията отпечатва през 1937 г., разширявайки я с нови през 1946-а. През 1952-ра излизат и писмата до Милена Йесенска, през 1967-а – до Фелице Бауер. До края на 70-те години творбите, дневниците и цялата запазена кореспонденция се появяват в издание от 11 тома. Така светът получава двама писатели – единият, повлиял на десетки велики имена в световната литература, и втори – откровен и чувствителен, умело скрит в първия.

Предлагаме ви откъс, предоставен от изд. „Кръг“.

Писмо до баща ми

Франц Кафка написва прочутото писмо до баща си на трийсет и шест годишна възраст, пет години преди своята смърт. Тогава – през 1919 г. – той се намира в апогея на литературното си творчество. Романите „Америка“ и „Процесът“ вече съществуват във вида, в който са стигнали до нас; освен това са написани новелите „Присъдата“ и „Метаморфозата“, „В наказателната колония“, малките разкази, които през 1919 г. излизат под общо заглавие „Селски лекар“, и др. Ето защо толкова по-учудващо е, че Кафка, който по това време създава най-зрелите си творби, води такъв „ужасен процес“ със своя баща чрез това огромно писмо, в което присъстват всички страдания от детството му.

Не е изненада, че психоаналитичните изследвания на литературното наследство на Кафка, събрани в многобройни студии и книги, обръщат внимание преди всичко на писмото до баща му и го разглеждат като ключ за тълкуване на всички загадки в творчеството на Кафка.

Драги татко,

Преди известно време ме попита защо твърдя, че се страхувам от теб. Както винаги, не знаех какво да ти отговоря – донякъде именно защото се страхувам от теб, донякъде поради това, че за да обясня този страх, са ми нужни твърде много подробности, които не бих могъл да подредя задоволително в устния си отговор. А сега, когато се опитвам писмено да сторя същото, съзнавам, че и този отговор ще бъде доста непълен, защото страхът и неговите последици отново ми пречат и защото обхватът на темата далеч надхвърля способностите на паметта и разсъдъка ми.

Всичко това винаги ти се е струвало пределно просто, поне доколкото си се показвал пред мен, а и безразборно пред много други хора. Мислиш си, че нещата стоят горе-долу така: ти си работил изнурително през целия си живот, пожертвал си всичко за твоите деца и преди всичко за мен, в резултат на което аз съм живял „нашироко“, имал съм пълната свобода да уча онова, което желая, отсъствала е необходимостта да се грижа за прехраната си, следователно не съм имал никакви грижи; ти обаче не си търсил благодарност, познаваш „благодарността на децата“, но все пак си очаквал някакво внимание или поне знак на съчувствие; вместо това аз открай време съм се криел от теб – в стаята си, при книгите си, при умопобърканите си приятели, сред налудничави идеи; честно казано, никога не съм изпитвал заедно с теб семейно чувство – никога не съм се приближавал в храма до теб, никога не съм те посещавал във Франценсбад и изобщо не съм се грижил за магазина и другите ти сделки, нахлузил съм на врата ти фабриката и след това съм те изоставил, подкрепил съм упорството на Отла и докато за теб не съм помръднал дори пръста си (не съм ти донесъл дори един билет за театър), за приятелите си правя всичко. Ако обобщиш присъдата си над мен, излиза, че всъщност не ме упрекваш в непристойност или грях (с изключение може би на последното ми намерение за женитба), а в студенина, отчужденост, неблагодарност. И дори ми го натякваш така, като че вината е само моя, сякаш с един замах бих могъл да подредя всичко по друг начин, докато ти в същото време нямаш и капка вина, дори и тази, че си бил твърде добър към мен.

Това твое обичайно излагане на нещата считам за вярно само дотолкова, доколкото и аз те мисля за напълно невинен за взаимното ни отчуждаване. Но също така напълно невинен съм и аз. Ако можех да те накарам да го признаеш, тогава би бил възможен – е, не някакъв живот, за такъв и двамата сме твърде стари, но все пак един вид примирие, не преустановяване, но поне смекчаване на твоите непрестанни упреци.

Странно е, че имаш някакво предчувствие за това, което искам да ти кажа. Така например неотдавна ми рече: „Винаги съм те обичал, макар и наглед да не се държах към теб като другите бащи именно защото не мога да се преструвам като тях“. Макар, татко, общо взето, никога да не съм се съмнявал в добротата ти към мен, това изказване считам за невярно. Ти не можеш да се преструваш, така е, но само по тази причина да твърдиш, че другите бащи се преструват, е или само голо, недостойно да бъде дискутирано по-нататък налагане, или пък – и то по мое мнение е истината – е прикрито изражение на обтегнатите ни отношения, за които имаш вина и ти, макар и невинно. Ако наистина мислиш така, тогава сме на едно мнение.

Разбира се, не твърдя, че това, което съм сега, се дължи единствено на твоето въздействие – би било твърде силно казано (а аз дори проявявам склонност към такова преувеличение). Дори да бях израснал без никакво въздействие от твоя страна, пак можех да стана човек, който да не е по вкуса ти. Вероятно бих станал хилав, страхлив, колеблив, неспокоен човек, нито Роберт Кафка, нито Карл Херман, но все пак съвсем различен от това, което съм в действителност, и ние бихме могли да се разбираме отлично помежду си. Щях да съм щастлив, ако ти ми беше приятел, шеф, чичо, дядо, та дори (наистина с известно колебание) баща на жена ми. Но точно като баща ти бе прекомерно силен за мен, особено поради факта, че братята ми умряха твърде малки, а сестрите ми се родиха доста късно, така че аз трябваше съвсем сам да устоя на първия удар, за който бях твърде слаб.

Направи сравнение между двама ни: аз, съвсем накратко казано, съм Льови, с известна доза от същността на Кафка, но без да притежавам житейските, търговските и завоевателните въжделения, присъщи на Кафка, а само подтика, типичен за Льови, подтик, който действа по-тайнствено, по-плахо, в друга насока и често изобщо отсъства. За разлика от мен, ти си истински Кафка – с тяхната сила, здраве, апетит, гласовитост, дар слово, самодоволство, пренебрежителност, издръжливост, присъствие над уха, проницателност; ти притежаваш още известно великодушие и разбира се, всички присъщи на тези достойнства грешки и слабости, към които те тласкат твоят темперамент и понякога твоят внезапен гняв. Не приличаш на истински Кафка може би според мащаба на твоя светоглед, доколкото мога да те сравня с чичо Филип, чичо Лудвиг и чичо Хайнрих. Странно, но тук аз не мога да си обясня всичко докрай. Те бяха по-весели, по-ведри, по-естествени, по-жизнерадостни, не така строги, какъвто си ти. (От тази строгост аз, между другото, съм наследил доста, а и добре съм съхранил това наследство, без да имам наистина необходимите противотежести в природата си, каквито притежаваш ти.) Но от друга страна, си имал и други периоди в живота си, бил си може би по-весел, преди да са те разочаровали и притиснали натясно твоите деца и особено аз (когато идваха чужди хора, ти ставаше по-друг), и може би и сега си станал по-весел, тъй като внуците ти и зет ти отново ти дават от онази топлина, с която твоите деца, с изключение може би на Вали, не можаха да те дарят. Във всеки случай ние бяхме така различни и поради това различие толкова опасни един за друг, че ако можеше предварително да се предскаже как ще се отнасяме един с друг – аз, лека-полека развиващото се дете, и ти, зрелият мъж, – би могла да се допусне възможността ти чисто и просто да ме смажеш, така че от мен да не остане нищо. Това наистина не стана, това, което може да ни поднесе животът, не се поддава на изчисления, но като че ли се случи нещо по-лошо. При това обаче настойчиво те моля да не забравяш, че никога и през ум не ми минава мисълта за някаква твоя вина. Ти ми въздействаше така, както трябваше да ми въздействаш, само трябва да престанеш да считаш за някаква особено лоша проява от моя страна факта, че не съм устоял на такова въздействие.

Като дете бях боязлив; въпреки това бях и вироглав, каквито понякога са децата; майка ми също ме глезеше, но не мога да повярвам, че е било трудно да ми се въздейства, не мога да повярвам, че с добра дума, с кротко хващане за ръката, с благ поглед не е могло да се постигне всичко онова, което се искаше от мен. И така, ти по природа си добродушен и мек човек (това, което ще последва, няма да си противоречи с казаното дотук, защото говоря само за начина, по който си въздействал върху едно дете), но не всяко дете притежава издръжливостта и безстрашието да търси достатъчно дълго, докато стигне до добротата. Ти можеш да се отнасяш към детето само така, както самият ти си устроен, със сила, шум и гняв, и на всичко отгоре тези обноски са ти се стрували извънредно подходящи, защото си искал да израсна като силно и смело момче.

Разбира се, не бих могъл днес непосредствено да опиша възпитателните ти средства през най-ранното ми детство, но бих могъл приблизително да си ги представя, като съдя по тези от по-късните години и по твоите обноски към Феликс. Тук трябва да се отчете и утежняващото обстоятелство, че по онова време си бил по-млад, в резултат на което си бил по-бодър, по-див, по-първичен, още по-безгрижен от днес и освен това си бил изцяло свързан с магазина, могъл си най-много по един път на ден да се появяваш пред мен и поради това да ми правиш толкова силно впечатление, че то да успее да се превърне в навик.

Непосредствено си спомням само за един случай от първите години. Ти сигурно също не си го забравил. Веднъж цяла нощ хленчих за вода, и то не защото бях жаден, а вероятно отчасти, за да ви ядосвам, отчасти, за да се забавлявам. След като няколко сериозни закани не помогнаха, ти ме взе от леглото, изнесе ме навън и ме остави да постоя там известно време самичък, по ризка, пред заключената врата. Не искам да кажа, че това е било неправилно, може би тогава е било невъзможно да се осигури по друг начин нощното спокойствие, но искам чрез този пример да характеризирам възпитателните ти средства и тяхното въздействие върху мен. После вече бях наистина по-послушен, но този случай ми навреди вътрешно. В себе си никога не можах да проумея правилната връзка между естествената за мен, макар и безсмислена, молба за вода с извънредно страшното изнасяне навън. Години наред след това страдах от мъчителната представа как мъжът с великански размери – моят баща, – последната инстанция, може да дойде при мен през нощта и от леглото почти безпричинно да ме изнесе навън и как следователно аз за него съм нищожество.

* През 2013 г. „Стено“ издаде част от писмата в книгата „Франц Кафка – писма до Милена“, в превод на Галина Г. Павлова.