Драматичната съдба на наследниците на премиера Васил Радославов

Точно срещу южния край на късата уличка „Добруджа“ има стара къща на два етажа. На втория се вижда красив кован балкон, истинско бижу от стара София. Стопанинът на къщата беше Йордан Джумалиев, който след 40 години работа като режисьор в БНТ почина през миналата година на 78 години. Йордан Джумалиев е наследник на два великолепни български рода, попилени и малтретирани от комунистическата власт след 1944 г.

Дядото, на когото е кръстен Йордан Джумалиев, се оженва за Цвета Павлович, племенница на големия художник Николай Павлович, завършил Виенската и Мюнхенската художествени академии, автор на портрети на видни свои съвременници, на картини с исторически сюжети и икони. Смятан е за първия майстор на историческия жанр у нас. Имат двама сина. Единият – Димитър, се оженва за Екатерина, внучка на Васил Радославов, политик от елита на България след Освобождението.

В елегантната къща на столичната ул. „Славянска“ е живяла внучката на Васил Радославов – Екатерина. Снимка: Площад Славейков

Преди промените Васил Радославов беше име, неглижирано от учебниците по история заради дълбоко буржоазната му биография и приписваната му вина за включването на България на страната на Германия през Първата световна война.

Следвал право във Виена и Хайделберг, той се връща тук като адвокат и става член на Либералната партия на Петко Каравелов. Политикът го харесва и го прави правосъден министър във второто си правителство (1884 – 1886). Васил Радославов пуска брада и вчесва нагоре косата си, за да прилича на Ботев. Говори бавно с нисък плътен глас. Никога не избухва, запазва самообладание. Яростен русофоб, успява да прогони руския генерал Каулбарс, военен министър след Освобождението, поставен да се разпорежда с офицерите и армията на страната, за да са верни на руския император.

Васил Радославов е три пъти министър-председател на България – след абдикацията на княз Александър I Батенберг и по време на Първата световна война.

Ето как се оженва. Петко Каравелов, по онова време премиер, го взема със себе си, когато отиват с жена си Екатерина във Варна, за да проверят как върви строежът на двореца в Евксиноград. Отсядат в дома на богат гръцки търговец на вино. Трийсетгодишният Радославов не отмества погледа си от красивата дъщеря на домакина. По някое време Екатерина Каравелова се навежда над ухото на правосъдния министър и му прошепва:

„Момичето, което зяпаш, е нямо. По-добре погледни сестра ѝ Евантия. Нищо, че е дебеличка. Както си умничък, но бедничък, тя ще ти оправи живота!“.

Сватбата на Радославов с Евантия става през 1883 г. Живеят в къщата на Христо Белчев на мястото на днешната Телефонна палата на „Гурко“. Понеже Евантия, свикнала на разкош в дома на родителите си, се оплаква непрекъснато на баща си, че се е свряла в една стая, търговецът построява на младото семейство къща на улица „Иван Вазов“ 42. Там се раждат шестте деца на Радославови.

Васил Радославов става премиер три пъти. Като краен националист, се скарва с Каравелов и напуска партията му, създавайки Либералната партия. Понеже подписва указа за влизането на България в Първата световна война на страната на Германия, е смятан заедно с Фердинанд за един от виновниците за последвалата национална катастрофа. Донасят му, че има заговор да го убият, и той – след абдикацията на Фердинанд през 1918 г. – се скрива във военен ешелон за Виена, прехвърля се после в Германия и заживява при дъщеря си Екатерина.

Тя е великолепно сопрано, завършва Роберт колеж, а после консерваторията в Париж. Омъжва се за дипломат и престава да работи. Радославов живее с парите, изпращани от жена му. В България пускат слух, че го издържат немците като благодарност за договора през Първата световна война. През 1927 г., две години преди да почине от рак, той е реабилитиран от премиера Андрей Ляпчев, който го поканва да се върне в родината. Но Радославов се чувства зле и отказва. След смъртта му на 21 октомври 1929 г. правителството плаща балсамацията и пренасянето на ковчега. Опелото в „Св. Седмочисленици“ събира многохиляден народ.

Втората дъщеря на Радославов, Пенка, се омъжва през 1908 г. за д-р Христо Георгиев от старо адвокатско семейство. Тя учи в Роберт колеж, а той завършва във Виена и специализира в Берлин и Париж.

Третата дъщеря на Радославов се казва Леда. И тя завършва Роберт колеж, омъжва се за дипломата Николай Джебаров, потомък на стар копривщенски род. Баща му е Тодор Джебаров, депутат във ВНС, който предлага София за столица на свободна България. След 1944 г. семейството се спасява от изселване с връзки и подкупи на комунистически шефове. Наследниците им живеят днес във Франция и Италия.

Четвъртото момиче на Радославов се казва Мара, близначка на брат си Христо. Завършва пансион в Швейцария и се омъжва за аптекаря Христо Генев. Като „буржоа“ той е затворен през 1950-а и му конфискуват имотите. Дъщеря му се оженва за италиански благородник, получава титлата графиня Джулини и откупва от „народното“ правителство свободата на родителите си. Прибира ги при себе си в Италия. Мара повече никога не стъпва в родината си, дори след промените през 1989 г. и след като СДС взема властта през 1991 г.

Брат ѝ Христо защитава докторат по право в Германия, но след 1944 г. е изселен от комунистическите власти с жена си и двете им деца. Умират в мизерия някъде в селцата на Стара планина.

И шестото дете на Радославов, синът му Никола, завършва право в Германия. Семейството му също е изселено, а той работи като носач на гарата в Горна Оряховица. Когато започват гоненията срещу старите буржоазни семейства, Никола затваря документацията на баща си в два сандъка и една нощ ги скрива в мазето на родната къща на жена си на малката уличка „Хаджи Димитър“ (днес е зад мавзолея на Батемберг). Виждат го съседи и донасят на милицията. Идват ченгета и след обстоен тараш намират сндъците и ги подпалват. Никола дотичва и ужасен обяснява на началника на милиционерския екип, че горят целия архив на Брест-Литовския мир и документите за пакта между България и Германия. Онзи не може да проумее какво му се говори и прогонва Никола Радославов, заплашвайки го, че ще го разстреля.

Бащата на Йордан Джумалиев се казва Димитър. Той се оженва за Екатерина, дъщерята на Пенка Радославова и д-р Христо Георгиев. Димитър Джумалиев звършва електроинженерство във Франция, а когато се връща в България, е арестуван и хвърлен като „враг на народа“ във Врачанския затвор. След две години, през 1948 г., го пускат, но му забраняват да работи по професията си. За да не умре от глад, го спасява благодарността на стар приятел. Непосредствено преди Девети септември 1944-а той скрива в дома си на ул. „Славянска“ позивите на приятел от махалата, някой си Божко. След Девети този Божко става шеф на бригада в „Софстрой“ и взема Джумалиев на работа при себе си. Плаща му на ръка, без да го води във ведомост, защото забраняват „народни врагове“ да работят държавна работа.

Един ден ученикът Йордан Джумалиев тръгва на училище по ул. „Ангел Кънчев“ и вижда на един ъгъл агиттабло със снимките на баща си, баба си и дядо си. Най-отгоре пише „Народни изедници“. А кооперацията на ул. „Иван Вазов“, където живеели семействата на децата на Васил Радославов, е присвоена от властите под формата на национализация. Изчезват завинаги книжата и портретът на дядо Радославов, рисуван от прочутия придворен художнк Никола Михайлов. Стените на апартаментите били окичени с картини на Николай Павлович, но от баба му Цвета ги прибрал Крум Кюлявков. Увещава я, че само ако подари картините на „народната власт“, ще спаси семейството от изселване. Разридана, старата жена се разделя с портретите на майка си и баща си. През 1950 г. ги прибират с милиция.

Преди няколко години, когато Йордан Джумалиев прави филм в БНТ за Николай Павлович, открива в архива на Националната художествена галерия, че картините се водят продадени от Цвета Джумалиева.

Йордан Джумалиев завършва режисура във ВИТИЗ при проф. Кръстьо Мирски през 1965 г. Работи в театрите във Видин и Стара Загора, а от 1969 г. е в БНТ. Поставя в театъра, прави тв портретите на Николай Гяуров, Димитър Узунов, Люба Велич, Маргарита Лилова, Анна Томова-Синтова, Панчо Владигеров. Носител е на първа награда „Сребърен сокол“ в Тунис и пет награди „Златна антена“. В БНТ го смятат за нестандартен и модерен в работата си режисьор.