Не за пръв път в своята история Народният театър фокусира с конфликт обществения интерес. Започва се още с откриването му, когато студентски протести предизвикват цар Фердинанд толкова много, че той затваря за кратко Софийския университет. А и по-късно първата ни трупа често се е оказвала в центъра на публичния дебат.
Първият брой на в. „Развигор“ през януари 1921 г. излиза със статия на първа страница под заглавие „Защо не ми се ходи в Народния театър“. Автор на материала е Елин Пелин, а скандалната му теза предизвиква бурен дебат в обществото. „Развигор“ подхваща темата и в следващия брой отпечатва под заглавие „Разпри“ писмо на Гео Милев до Александър Балабанов, в което се казва: „…добра е и „субективната“ статия на Елин Пелин за Народния театър. Трябваше само да бъде по-обширна и по-жестока“. В брой трети на вестника се печата „Писмото от Иван Вазов“, в което народният поет, без да спомене името на Елин Пелин, защитава Народния театър и дава съвсем друга оценка на статията: „Защо допускате тия върли отрицателни статии в „Развигор“ против Народния театър? Всичко лошо, всичко грозно, всичко сбъркано там! Вярно ли е това?“. В отговор на Иван Вазов в четвърти брой на вестника Елин Пелин пише статия „Писмото на Ив. Вазов“.
Предлагаме ви да прочетете дебата между класиците, който така напомня днешните събития, макар да е предизвикан не от политически, а от естетически проблеми. Но вече знаем – етиката и естетиката са в корена на всички неща.
Защо не ми се ходи в Народния театър
Елин Пелин
Често пъти, в разговор, интелигентни хора, литератори, хора, които се интересуват от изкуствата, като стане дума за Народния театър, свиват рамене и казват: „Не знам защо не ми се ходи в театъра. Ако от време на време отивам, то е да видя някоя нова пиеса – не играта, а съдържанието ѝ“.
И наистина, от няколко време насам за пишещите братя и за по-интелигентните среди, за хората, които имат необходима нужда да отидат в театъра, Народният театър е станал чужд. Интимната връзка, която би трябвало да свързва тия хора с театъра, не съществува. Духовният облик на тая голяма сграда е угаснал. Някаква фатална метла като че ли е избърсала лъчите му и той стои сух, безжизнен скелет без светлина и топлина. Животът, който се усеща в него, е чужд – това е животът на червеите, които дояждат тлъстия безжизнен труп.
Любопитен бях да науча защо това е така. От разговори с много хора – и такива, на които е мъчно, че това е така, и такива, на които е все едно, но хора, които имат вкус, които разбират от театър, които обичат театъра – аз взех някои бележки. От разговора с предвзети театрали, които наричат театъра храм, дето горял божествен огън, светилище на Мелпомена, дето трябвало да се влиза на пръсти, с душа, потънала в мълчание, аз също взех няколко бележки.
Отговорите на въпроса, защо не им се отива в театъра, могат да се разпределят така:
1. На всички почти е омръзнало в продължение на толкова години във всички пиеси да гледат все едни и същи артисти.
2. Театърът не представлява вече едно авторитетно учреждение и хората не отиват в него с доверие и убеждение, че това, което ще видят, ще бъде действително хубаво.
3. Хора с чувство към езика не могат да търпят лошата дикция и лошото произнасяне на думите. Например там често ще чуеш от един доста изпечен артист да произнася да речем думите: „Трябва да ти разправя“ – „Тряа ти разпраа“…
4. Аман от суфльора. Какво е това нещо! И в стари заучени пиеси, и в нови, господин суфльорът неуморно ще ти шушука на ухото всички роли и реплики и цялото това театрално разположение пропада.
5. Като гледаш български пиеси, които и да са и каквито и да са, става ти жал и за актьори, и за публика, и за електрическото осветление, за суфльора, и за автора, и за самия себе си, и за нашата бедна България. Наистина, толкова ли сме нищи духом, о господи!
6. Лошата режисировка.
7. Няколкото бездарни артисти, които се търпят и покровителствуват и които нищо не са научили. Мнозина от тях, понеже са мераклии, биха могли да се шлифоват оттук-оттам и да станат сносни и търпими. Но такъв майстор в театъра няма.
8. Игрите на г-н Торцов за „възходни“.
9. Липса на млади хубави артистки, които да привличат с глас, младост и грация.
10. Остарелият репертоар.
Ето тия са по-главните причини, които карат мнозина да казват, когато ги питат ходили ли са на театър. „Абе не знам защо не ми се ходи в Народния театър. В „Ренесанс“ човек поне се забавлява, пък тука ни се учиш, ни се забавляваш. По-добре е да слушам една лоша певица, отколкото един добър суфльор“.
Писмо от Иван Вазов
Иван Вазов
Господин редакторе,
Между оригиналните неща, които намирам във вашия интересен лист, е и това: вие поместяте критики против себе си. Искам да се възползувам от вашето гостоприемство и да ви пратя една такава.
Защо допускате тия върли отрицателни статии в „Развигор“ против Народния театър? Всичко лошо, всичко грозно, всичко сбъркано там! Вярно ли е това? Турете ръка на гърдите си и признайте, че тия нападки са в голяма степен несправедливи. Подобни се сипят въз храма на нашата бедна Мелпомена още от откриването му, а напоследък най-много. Как? Нищо ли няма добро в живота на нашия театър? От 13 години насам той е доставял душевна храна на столичното общество, възпитавал е по силите си естетическия вкус, будил е хубави чувства, извиквал е благородни вълнения в душите; той е дал възможност да се зароди и развие нашата домашна драма; отрасъл е рояк таланти на истински артисти, с които можем да се гордеем и пред чужденците. Значи, бил е полезен.
Българска, архибългарска черта е да се самоотричаме, да не признаваме нищо свое – добро е само чуждото, макар и да е най-нефелното.
Чини ми се, че аз съм първият, който взимам смело и открито защитата на охуления и опсувания Народен театър – поне аз не съм срещал ни един път топла съчувствена дума в страниците на нашите списания и вестници за това многозаслужило културно-национално учреждение.
Имам само един укор да направя на Народния театър: защо той ни дава и пиеси като „Мъртвешки танц“, „Адам, Ева и змията“, „В ноктите на живота“ и други подобни символични дивотии – извинете за изражението! Кому са нужни те? Кой разбира тия мъгляви шаради? Какво възпитателно, облагородяюще влияние могат да упражнят те въз сърцето и душата на българина? Защо се изтезава вниманието на зрителите, които си дават парите за друга духовна храна, отговаряща на развитието им и на нашите нравствени нареди? Защо се трепят с тях и силите на артистите, които се мъчат като дяволи да предадат живот на безжизнени и нелепи творения, родени от болнави въображения, жадни да поразят с нещо ново, чудато и страшно блазираната публика на Запад? Нека си играят там. Нам не трябват. Нам е нужно нещо здраво, човешко, действително художествено. По̀врага на тия чужди пиеси!
Истина, има хора у нас, които ги хвалят и издигат до небесата. Но Народният театър за няколко хора ли е или за голямото множество, жадно за нещо разбираемо и свястно. Ето например тоя Хамсунов психологически булгур – „В ноктите на живота“… Убеден съм, че всички почти, които са видели тая пиеса, са скучали, недоумявали и са си били главите да отгатнат кое е достойнството на тая забъркана символизация на нещо непонятно нам и като мене са излазяли от театъра разочаровани и отегчени. Такъв е случаят и с другите символически пиеси, даже и с някои от Ибсеновите, изгонени вече из повечето театри в Европа*. Убеден съм, че всички споделят моето „еретическо“ мнение, но не дръзват да го изразят гръмко от страх да не минат за малокултурни – бай Ганю е много честолюбив!
Това исках да кажа.
* Символизмът, това извратено чувство за хубавото, е заразил не само театъра, той е нахлул и в нашата поезия. От него тя е станала чужда нам, болна и непотребна. Жал за толкова таланти, поробени от тая мода! – Бел. авт.
Писмото на Иван Вазов
Елин Пелин
По повод поместените бележки в „Развигор“ за Народния театър г-н И. Вазов с писмо до вестника се опитва да направи една защита на театъра. Той не привежда никакви аргументи за своята защита. Той дава само някои въпроси, които оставя без отговор.
Не можем да откажем, че Народният театър не е имал своя разцвет. Много пъти през младото си още съществувание той е правил усилия, за да оправдае своето високо предназначение. В него действително има даровити артисти. Това не може да се отрече. Ив. Попов, Кирков, Сарафов, Огнянов, Г. Киров, К. Стоянов, Г. Стоянов, Снежина, Будевска и пр., както и Стойчев, Бъчваров и покойните Кирчев и Ганчев, са негова истинска гордост. Против тях никой никога не е бил. Тяхната заслуга всички ценим. Онова, което е спъвало живота на театъра, което е отчуждавало от него интелигенцията и хората на литературата, което е убивало интереса към него, което е отчайвало и самите добри артисти, то е мъртвешкият дух, който вее в него, бюрократическата рутина. Това е, което уби неговия авторитет, което вместо високи пориви у артистите буди дребнави честолюбия и интриги, които бързо излизат на пазара иззад кулисите и уронват престижа на целия институт.
Благодарение на тоя дух Народният театър стои без определена задача, без цел. Той дава пиеси коя както попадне и откъдето попадне. Всичките класически произведения на Шекспир се дават в неверни и недостойни почти преводи. Това не е ли осъдително?
Колкото за това, че Народният театър е спомогнал да се зароди и развие нашата домашна драма, това съвсем не е истина. Нашият театър в това отношение е хвърлил най-голямата обида върху българската литература, като е давал и продължава да дава най-бездарни пиеси от бездарни писатели-графомани. Имена не желая да споменавам.
Народният театър съществува още при старите си артисти, готови таланти, които го създадоха. Напливът на всички, които споменах по-горе, бе едновременен и триумфален. Но след тях между стените на това ново здание не порасна нито един по-млад талант, не се издигна никой. За създаване на нови сили театърът нищо не е направил. А негова длъжност е да подмладява рояка, за да има бушуване на нови вълни на живота и изкуството.
Липсата на режисьорство е също една от големите причини, които спъват живота на театъра. След Мандрович и Шмаха ние вече не сме имали режисьор, чиято магическа пръчка да раздвижи духовете, да запали огъня в душите на артистите, да им създаде простор и идеали за изкуството.
От години вече на сцената се повтарят и потретят пиеси, омръзнали на публика и на артисти.
Изключения правят като нещо по-свежо и по-ново пиесите „Три сестри“, „Мъртвешкият танц“ и „В ноктите на живота“.
А ето че г-н Вазов, най-големият човек и най-видният книжовник и поет в България, прави укор на Народния театър именно зарад тия пиеси, като особено жлъчно се нахвърля върху символизма. Да се говори така, значи да се отрича литературният живот на цяла Европа, може да се каже на целия свят от четвърт век насам, да не се разбират новите идеи, мъката и трагедията на ридающата душа на съвременния човек.
Старото, родено при други условия, при други настроения, при други философически съзерцания, омръзна. Вечностремящият се към загадката на живота творчески дух, вечно младият гений на изкуството върви напред. Той рови в дълбините, чопли, търси. Силата на интуицията и необузданата стихия на фантазията му дават образите и символите, за да предаде тайната, непокорна на науката, недостъпна за сухия разум. Животът не е ли един символ? Бог, за когото жадува душата, не е ли символ? Словото не е ли символ? Целият живот е осмислен с многобройни обреди, знаци и служения, които почти не виждаме, които не ни занимават, но които при все това са необходими символи на тая страшна загадка. Религията и идеите, сами символи, не могат да съществуват и да се налагат без символи. Ето защо да се отрича символизмът, да се клейми едно изкуство, което е подчертало с мъка и страдание всичко това, значи да не познаваме живота и да не даваме на изкуството онова велико значение, което то има.
Произведенията на символистите омагьосаха всички. Верлен, Метерлинк, Пшибишевски, Хамсун, Ибсен, Верхарн се превеждат на всички езици и се посрещат с възторг и учудване като дълбоки мислители от всички образовани хора по света.
Цяла китайщина ще бъде да ги гоним ние и да ги хулим.
Символизмът дойде с поривостта на млад и сладък вятър, който пролети развива гората, да освежи душата, да даде подтик за търсене по-новото, по-възвишеното, по-дълбокото. Той не отрече старото. Той го замина с благословия и отиде напред, проповядвайки пълна индивидуална свобода на човека и на изкуството. Той обнови формите, облагороди речта, даде мистичност на думата и освежи сюжетите.
Да. И господин Вазов от върха на своята писателска слава не трябваше да клейми новото, а да му прати радостен привет.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение