Другари на природата

Когато бъдем застигнати от злощастие, особено от такова с планетарен обхват, ние с почуда се питаме с какво сме го заслужили и как точно то се е промъкнало в нашия все пак подреден и пригоден за безбурен живот свят. В средновековна Европа въпросът за причината да боледуваме се поставя с особена острота. Наистина, от гледна точка на християнското светоразбиране съвсем не е лесно да се обясни защо след като Бог е всеблаг, след като той твори непременно и само добро, след като този тук свят е най-добрият от всички възможни светове, то все пак в него има болка и страдание.

В медицинските трактати от епохата, които се спират на този травматичен проблем, се посочват три причини за наличието на болести в света. На първо място това е грехът, първородният грях, заличен донякъде чрез акта на кръщението, но оставащ като готова да зейне каверна в човешкото съществуване и съвкупността от личните грехове на людете. Позоваването на личните прегрешения обаче се прави изключително предпазливо, не обобщено, а конкретно за всеки отделен случай, за да не се обезсмислят актовете на милосърдие и лечителските грижи за болния. На второ място причина за боледуването е безмерността на нашите страсти и желания. На трето място болестта служи да изпита добродетелността на човека, защото именно в страданието проличава най-ясно неговото духовно величие.

Тази диференциация на причините показва, че болестта има някакъв смисъл, че страданието разкрива някакви по-дълбоки определения на човешкия живот. Чисто натуралистичното обяснение на болестта е пределно просто: тя е нарушаване на баланса между четирите течности в човешкия организъм. Следователно лечението трябва да се състои във възстановяване на равновесието между тях, например чрез кръвопускане при високо кръвно налягане. Доколкото съдържанието на дадена „субстанция” в човешкото тяло се определя от въздействието на небесните тела, диагнозата и терапията на заболяването предполага отчитане на това въздействие, а значи и познания за небесните констелации. Лекарят трябва да бъде в някакъв смисъл и астролог.

Само че това не е достатъчно. Надмогването на болестта цели нещо повече от възвръщането на соматичното здраве. Защото няма смисъл да излекуваме тялото си, за да можем и в бъдеще да задоволяваме порочните си страсти. Мярата на здравето и болестта е целта на човешкото съществуване изобщо – сиреч вечното спасение и пребиваването с Бога. Затова е и разбираема постъпката на свети Бернар от Клерво, който заръчал на лечителя да се погрижи не за добродетелния монах, за когото и така е отредено място в небесното царство, а за порочния – за да му бъде дадена отсрочка, през която той да се покае, да промени начина си на живот и да спаси душата си.

Кръстосването на двете оценъчни скáли (здраве – болест и спасение – гибел) придават по-особен смисъл на травматичните ни екзистенциални състояния: болестта може да бъде знак за сторено от нас прегрешение, увещание за добродетелен живот, възможност да коригираме порочното си поведение или – при неизлечими болести – повод да изявим пълноценно добродетелта на търпението и понасянето на страдание. Тази по-интегрална концепция и разбиране на болестта означава, че Средновековието третира не толкова конкретната болест или болния телесен орган, а целия човек – и методите за това третиране са по правило далеч по-комплексни от простите, концентрирани върху симптомите на конкретното заболяване, терапевтични процедури. В този смисъл и медицината на средните векове е принципно холистична: лекуването се осъществява, естествено, съсредоточено върху конкретното заболяване, но непременно на един универсалистки фон – винаги с надбавката „както Бог пожелае“.

Бог именно е „първият лечител“ – в това са убедени всички, а оттук и във факта, че без божествена благодат никое терапевтично усилие не може да е ефективно. Същевременно позоваването на Божията милост не означава, че лечителят трябва да изчака пасивно намесата на небесния ни Отец. Бог е преизпълнил творението със субстанции с целебни свойства и мъдрият човек следва да положи усилие да изучи този щедър и милосърден божествен дар.

Това дори се вменява в дълг на оня, който има дарба за лечителство. Истинският мотив на лечителското изкуство е любовта към ближния. Лекарят е Божи наместник, който партнира на природата, другата Божия наместничка – той е „другар на природата“, socius naturae. В това партньорство истинският майстор, истинският лечител е самата природа; лекарят е само неин прислужник. „Другар на природата“ следва да е обаче и самият болен, който трябва да мобилизира собствените си естествени сили, за да подпомогне действията на лечителя.

Мисленето на болестта непременно от хоризонта на същностните измерения на човешкия живот детерминира и поведението на самия лекар. Той, разбира се, следва да се съобразява с възрастта, пола и телесното устройство на болния, но в никакъв случай не и с неговия ранг и обществено положение. Както всеки същностен човешки акт, така и заболяването не е собствено интимно събитие; то има по-универсален смисъл, а следователно и се осъществява като публичен феномен. Страданието е, от една страна, поучение, от друга то ангажира цялата общност и затова не се смята за редно да бъде понасяно в изолация. В противоборството с болестта е по-скоро естествено да бъде въвлечена онази общност, която дължи на страдащия солидарност – по роднинство, приятелство или поради някаква друга обвързаност.

Общностността на това събитие предполага, от своя страна, ангажираност на институциите на обществото. В ранното Средновековие това е преди всичко Църквата: Свети Бенедикт натоварва църковната институция със задължението да се грижи за болните, доколкото болестта е тъкмо defectus naturae, ущърбност на природата, предизвикана от първородния грях и от настоящите грехове на людете за лечението на които, разбира се, Църквата е напълно отговорна. В този смисъл лечителската активност на църковните служители се интегрира в цялостната им душеспасителна мисия. По-късно с лечението на болните се заемат определени държавни и градски институции, включително академичната общност чрез своите факултети. Болният и умиращият не биват оставяни сами – било от семейството и приятелите, било от служителите на съответните институции. Така човек преживява публично дори тези екстремни „гранични ситуации“.

Особено силен е институционалният ангажимент при т.нар. социално значими заболявания като проказата и чумата. Магистрите от Медицинския факултет на университета в Париж изготвят през лятото на 1348 година прословутия меморандум, в който посочват причината за епидемията, погубила почти една трета от населението на Европа, т.е. осемнадесет милиона души, начина, по който протича тя и правилното поведение на хората пред заплахата от унищожаване на целия човешки род.

Борбата с епидемиите, единодушни са в мнението си лекарите и властниците, изисква строго спазване на правилата за индивидуална превенция, но и предприемане на комплексни социални действия. Най-важното е да се изолират болните, като понякога под карантина (названието идва от quaranti giorni, четиридесет дена, колкото е обичайно да продължи социалната изолация) биват поставяни и цели райони. Както почти винаги при такова нещастие вината се прехвърля върху евреите или инвалидите – слепите, глухите, гърбавите, безръките, безногите. Тяхното прогонване също трябва да послужи като един вид социална терапия.

Решаващо за преборването на което и да е заболяване обаче е бодрото настроение и позитивното отношение към живота. Преди всичко човек трябва да мисли за приятни неща, да се радва на онова, което му се харесва и му носи удоволствие. Едва след това идват рецептите, предписанията за кръвопускане, диетите и останалите профилактични мерки срещу болестта.

„Фантастичният нов свят“ е рубрика, в която видни български писатели, поети и мислители говорят за света, който ни очаква след внезапното спиране. Техните прогнози, фантазии и наблюдения отразяват все още невидяното бъдеще и обобщават общите ни настроения. Рубриката се осъществява със спомоществователството на „Фантастико“.