Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Душа хайдушка не трае, изригва за здраве и в ковида

Леденото хоро усвоява всички митове на Калофер, Ботев вече звучи в песните на юнаците в реката

Адреналинът в река Тунджа изплаши 4-годишно момче, носено на раменете на баща си. „Димо, не плачи“, му каза репортерът на Нова. Снимка: Стопкадър от Нова телевизия - Душа хайдушка не трае, изригва за здраве и в ковида

Адреналинът в река Тунджа изплаши 4-годишно момче, носено на раменете на баща си. „Димо, не плачи“, му каза репортерът на Нова. Снимка: Стопкадър от Нова телевизия

Трябва да го признаем – леденото хоро на Богоявление, макар и не 200-годишно, както твърдят, вече е устойчив ритуал. Всяка година то е чакано събитие не само от калоферци, но и от зрителите на сутрешните блокове на телевизиите, които съпреживяват над чаша топло кафе адреналина на танцуващите в реката мъже.

Ритуалите са важна част от живота. Придават сигурност в сложни времена, служат като опорни стълбове в хаоса. Затова е безсмислено да се противопоставяме на самата ритуалност, стига да е ясно какво точно носи тя. Безцелният ритуал е фалшива опора.

Хорото в Тунджа е напът да открие целта си. С нея вече можем да имаме истински спор. Защото то, както отбелязаха и в студиото на Нова телевизия, се очертава като бунт срещу обществените правила.

„Леко забранено беше миналата година, но няма значение“, каза репортерът на Нова, нагазил във водите.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Мъжете, заредили високия градус часове преди да влязат във водата, си пожелаваха здраве. Някакво имагинерно, ирационално здраве, формулирано в абсурда на репликата:

„Най-вече да имаме здраве, защото мнозина живи си заминаха“.

През 2021 г. хорото в Калофер наистина се проведе напук на забраните, кметът беше застрашен от глоба, която после беше отменена. Тази година струпването на публика точно в началото на петата коронавълна вероятно също е рисково, но това не впечатлява никого – нито водещите в телевизиите, нито репортерите, нито здравните власти. Ограниченията не важат за хорото, това е видимото послание, само по себе си объркващо и деморализиращо.

„Моята душа е хайдушка, аз обичам да вляза вътре и да избухна“, каза един млад жител на Калофер пред камерите, след като уточни, че адреналинът му е на макс.

Хайдутите са превърнати в съзнанието на тези млади хора в символи на адреналинена възбуда, като приказни фигури, в които може да се превъплътиш, след като изпиеш половин литър греяна ракия и нагазиш с потури в студената вода. Това всъщност е още една ритуална особеност – нуждата от превъплъщение. Но театрална, защото е изпразнена от истинския смисъл на хайдутството – идеята за свобода и справедливост за всички.

Тази година калоферци пяха повече „Майце си“ по стихове на Христо Ботев. Явно върви процес по промяна на ритуалните елементи. Досега се смяташе, че неизменната песен, придружаваща хорото, неотделим елемент от него, е „Залюбила е Василка“. Тази година след множество коментари в социалните мрежи за несъвместимостта между текста за невярната жена и видимата обредност на хорото, е започнала промяната. Интересен процес по изчистване на ритуала, който имаме късмета да наблюдаваме в действие. Ако хорото издържи изпитанието на времето, може би след 100 години ще се свързва в съзнанието на неродените още участници в него директно с Ботев, роден на днешния ден.

Иначе репортерът на Нова телевизия опита да затвърди в ефир фантазиите на Божидар Димитров за някаква имагинерна автономия на Калофер, който бил в „Арбанашка околия“ и хорото – твърдял бившият директор на НИМ, днес покойник – било начин да се противопоставят местните на всички „юзбашии и онбашии“. (Бел. ред. Това са термини, обозначаващи военни чинове – онбашията води отряд от 10 души, юзбашията командва 100.) Така, повторена в ефир, неправилната трактовка придобива стойност на факт. Но може ли човек да спори с адреналина на репортер, нагазил до кръст в реката…

Всъщност най-впечатляващата сцена от тазгодишното хоро, сцената, която го беляза, беше ридаещото дете на раменете на баща си. Детето, на което се опитаха да дадат кръста, плака така, сякаш е попаднало в страшна приказка. „Димо, не плачи!“ стана репликата, която ще се запомни от това калоферско Богоявление. Защото никой адреналин, нито едно хайдутско превъплъщение, нито една патриотична приповдигнатост не струват колкото една детска сълза.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах