Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Душемелачката на Морфов

Ще се завърнат ли режисьорът и неговите спектакли в Народния театър?

Александър Морфов на сцената на Народния  през 2019 г., когато бе изиграно представление № 300 на „Хъшове“. Днес спектакълът е извън афиша на театъра. Снимка: Божидар Марков/Народен театър - Душемелачката на Морфов

Александър Морфов на сцената на Народния през 2019 г., когато бе изиграно представление № 300 на „Хъшове“. Днес спектакълът е извън афиша на театъра. Снимка: Божидар Марков/Народен театър

През 1994 г. режисьорът Александър Морфов, влязъл в трупата на Народния театър, предлага да постави – като увертюра на своята кариера тук – спектакъл по „Дон Кихот“. Изборът му вероятно е рационално обмислен. Той не иска текст на жив автор, още повече български, за да няма неприятности с рецепцията му – едни ще го харесат, други ще го отричат, ще го критикуват повече или по-малко злонамерено. Негативна реакция би била най-малко неприятна за прощъпалник в националния театър.

Постановката разкри майсторството му в изграждането на зрелище, скрило тук-там хватки от кукления театър. Морфов, завършил режисура за куклен театър и кинорежисура в НАТФИЗ, прибави поетиката на театралната кукла към изключителното си въображение и предложи спектакъл, изумил зрителите и специалистите. Ще спомена само една сцена, прекрасен пример за стила на Морфов. Една гигантска кукла, висока повече от 4 метра, представляваща вълшебника Фрестон, изпълва с огромния си силует сценичното пространство. Тя протяга застрашително ръце над стъписания от големината ѝ рицар, а когато осветлението става призрачно, един прожектор улавя изведнъж пропорционално смаления Дон Кихот. Рицарят става дребна, крехка плячка в страхотните ръчища на Фрестон. Един метафизичен повей преминава през сцената, стимулиран от поетично-магичното въздействие. Така в Народния театър стъпи режисьор, който си имаше свой път извън традиции и школи, извън повече или по-малко почитани имена.

Александър Морфов създаде свой театър и всеки нов спектакъл през следващите години потвърждаваше неговото сродство с играта, преобразуваща предметите и сценичните фигури в изненадващ нов вид, нова функция, ново послание. Но „Дон Кихот“ показа и подробност, много важна като характеристика на режисьора. Морфов не се притесни да признае, че е романтик и по това остана единствен в българския театър.

Той разпредели ролята на рицаря на комика Кръстьо Лафазанов в контраст с очакванията, че Лафазанов ще поеме клоунската роля на Санчо Панса. Второто изумление дойде, след като Санчо Панса бе отреден на Владо Пенев. Трябваше да се извърти цялото представление, за да се разбере идеята на режисьора. На финала Дон Кихот е уморен и се отказва да се бори за надмощието на доброто над злото. Тогава Санчо надява бронята, грабва копието и се превръща в рицар, наследник на господаря си в защита на хуманната мисия. Сега вече актьорските дадености на Владо Пенев се покриват с ролята му в спектакъла.

Почти всички постановки на Морфов през следващите години имат действие, управлявано от романтичен самотник, въвлечен в стълкновение с обществената система. По воля на съдбата актьорът, който пое тази роля, Деян Донков, така пасна на вижданията на Морфов, че режисьорът, работещ „Полет над кукувиче гнездо“ в руския театър „Ленком“, отговаря в интервю, че би поставил същия текст в Народния, само ако Деян се съгласи да участва. Динката прие, разбира се, и спектакълът стана голям хит. Жалко, че попадна сред жертвите на конфликта между Морфов и ръководството на Народния и остана извън текущия репертоар.

Тази ситуация е наистина мракобесна. Управата на театъра заявява, че не гони Морфов и не забранява постановките му; режисьорът пък заявява, че няма да позволи да се играят постановките му, докато Мариус Донкин е директор. Кое е истина и кое – изхвърляне на емоции, не е ясно. Но резултатът е отсъствието на постановките на Морфов от сцената на Народния.

Отвратителна магия тегне над този режисьор, сътворил революция в театралното ни изкуство с „Декамерон“, „На дъното“, „Дон Жуан“, „Полет над кукувиче гнездо“. На снимките от последните години Морфов изглежда все по-мрачен, по-зъл, отвратен. В интервю пред латвийското издание nra.lv по повод премиерата на спектакъла му „Тържество“ в театър „Даилес“ в Рига Морфов говори неща, които никога не е казвал в България. Той се отказва да бъде смятан за българин, а да е „независим и свободен, без доброто или лошото, което националността би могла да прибави. Какво значение има дали си българин, руснак, германец?“. Морфов проклина управниците, които се стремят да превърнат народите във функция на своето господство, в овце от стадото. Той казва, че последното, което ни е останало, да съхраним достойнството си, е всеки да има мнение за обществената ситуация, в която живее:

„Театърът, разбира се, не може да промени човек или да го превърне във воин на истината, но може да го накара да се замисли. Докато човек може да разсъждава, все още има надежда за промяна. Хората са длъжни да задават въпроси, и когато не могат да намерят разумен, смислен и морален отговор – да се противопоставят или, най-малкото, да изразяват мнението си. Когато човек се престраши да изказва мнението си, той намира съмишленици, обединява се с тях и става по-отговорен към собствената си съдба. Така не позволява да го превърнат в овца от стадото“.

Склонен съм да вярвам, че обичта между хората е креативната енергия за създаването на изкуство. Негативизмът, отхвърлянето, отмъщението няма да помогнат в родилния период. В този смисъл единствено самият Сашо Морфов може да си помогне и да се успокои. Да почака избора на нов директор на Народния театър и тогава да разиграе картите си.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg