Два часа в двора на Александрина Велика

Първата си получена награда Александрина Пендачанска зарязва между два пепелника при асансьора на един хотел в Билбао. По онова време е на осемнайсет, гневна от второто място на конкурс за дарования в града на баските. Трийсет години по-късно тя е непоколебимата Александрина Велика на операта. Не просто ярка звезда на сцената, а нейна владетелка.

В понеделник вечерта зала 1 на НДК беше нейният кралски двор, препълнен с 4000 гости. Сред поданиците на Пендачанска имаше всякакви: от благородни учителки в пенсия до амбициозни млади певици; от бивши политически величия до актуални слуги на народа. Кошница до кошница с цветя – от президента Румен Радев, от вицето му Илияна Йотова, от министъра на културата Боил Банов, от столичния кмет Йорданка Фандъкова, от Софийската опера… Така е по протокол – в чест на жена, превърнала се в институция, само благодарение на таланта си.

Извън протокола вечерта беше празник. Пендачанска изливаше глас и енергия към публиката, подчиняваше я на дарбата си и заедно с диригента Мартин Пантелеев и оркестъра на Пловдивската опера я превеждаше през стихии. Концертът ѝ „Това съм аз“ беше пътуване във времето и музиката, разказ за щедростта и уроците на живота. Изпълненията на певицата и оркестъра се редуваха с разказа ѝ на видеозапис за важните срещи в професията, подплатен богато с архивни кадри и видеа от кариерата ѝ.

Александрина Пендачанска и диригентът Мартин Пантелеев. Снимка: Орлин Огнянов/НДК

За трийсет години на сцената Александрина е преживяла 70 дебюта в нови роли, няколко епохи, стотици влюбвания, десетки смърти.

Първото заглавие в програмата на юбилейната вечер беше „Агрипина“ от Хендел. Творбата е знакова за Пендачанска, защото за ролята на Агрипина тя беше номинирана за „Грами“ преди пет години. С днешна дата не изглежда певицата да съжалява много, че не е взела отличието, а връщайки се към Хендел и Агрипина, тя разказва за работата си с големия диригент Рене Якобс. Твърди, че без срещата с маестрото вратата към музикалните шедьоври на барока би останала затворена за нея.

За два часа (заедно с антракта) в царството на Александрина публиката я аплодира още като Графинята от „Сватбата на Фигаро“ и като Електра от „Идоменей“ от Моцарт, като Ермионе от едноименната опера на Росини, като Сантуца от „Селска чест“ на Маскани. Пендачанска беше също Амелия от „Бал с маски“ и лейди Макбет от „Макбет“ на Верди, а на архивните записи я видяхме като Саломе, кралица Елизабет и още, и още.

Снимка: Орлин Огнянов/НДК

Публиката живееше заедно с героините ѝ на сцената и поемаше дъх, когато Пендачанска си поемаше дъх. А на финала, когато Александрина поде на бис L’amour est un oiseau rebelle от „Кармен“, мнозина пееха заедно с нея…

Ехото от този концерт ще е дълго, защото по невидимите и неведоми пътища на душата Пендачанска приближи 4000 души към своята. „Това съм аз“, казва тя, но това си също ти… и ти, и ти… Аз съм ти…Такива срещи се помнят.

Снимка: Орлин Огнянов/НДК