Два концерта, вторият от бисове

Още от първите тактове на Сонатата на Албан Берг ме смая маниерът на докосване-звукоизвличане на Евгений Кисин – удивителната, толкова органична връзка между човек и инструмент, който звучи прелестно, който и говори, и рисува…

Кисин притежава рядка дарба: той те „упоява“, магията е в съприкосновението му с пианото, от която ставаш абсолютно подвластен на неговия музикален наратив. Създава особена аура, чието сияние те изпълва с нежност, възхита, умиротворение. Позволявам си дори да си помисля, че ни е открехнал вратите на Рая, колкото и претенциозно да е, но за всички, които бяха в Зала „България“ на 11 март, мисля ще е правдоподобно и обяснимо. Инак как бихме стояли още час след концерта, за бисовете? Ами за да не свършва това трансцендентно състояние, за да останем още малко сред тази благодат, в омаята на изживяването, което ни изведе от реалността. Един роял, един човек и зала, в която нямаше прошумоляване, кашляне.

Макар да идва за пръв път в България, Евгений Кисин очевидно не пожела да ни смая с бравурни, наситени със страсти и конфликти творби или, както нерядко се прави, да покаже майсторство в различни стилове. Предизвикателството му бе от друг вид. Неговият рецитал бе под знака на малката форма (подлъгва сонатата, но всъщност Берг е композирал само първата част). Много младежка, романтична програма, от която пролича как един талант (огромен!) може в минимално време – от няколко минути – да оформя и внушава идея, образи, да пресъздаде чувства или впечатления, заложени в творбата.

Питам се откога у нас не е звучала музика на Тихон Хренников. Може би не съм достатъчно осведомена, но мисля че отговорът е: от много, много години. Да, някога тук се поставяха негови опери, чуваха се и концертите му – може би защото той беше несменяемият от няколко десетилетия председател на Съюза на съветските композитори, а по тази линия имаше договорености между Съюзите, може би защото у нас някога гостуваха много руски музиканти. Но важното е, че Кисин ни запозна с чудесните му „Пет пиеси за пиано“ оп. 2, които изсвири със сърце, очертавайки и контраста между лежерната танцувалност и мрачните, сурови, полифонично разгърнати страници на епизодите, композирани в стилистиката на музикалните конструкции от предвоенните – 30-те на миналия век – години на европейската, включително и руската музика, типични с характерната формообразуваща моторика.

Съвсем естествено след това прозвучаха „Три прелюдии за пиано“ на Гершуин, в които пианистът бе различен – гъвкав, раздвижен, Кисин очевидно обича джаза. Впрочем, с Берг, Хренников и Гершуин той подреди майсторски няколко късчета от един многолик, интересен, зареден с идеи свят – първите три десетилетия на XX век. Към него в бисовете прибави и популярния рагтайм на Гершуин „Kickin`the Clouds away“, още една пиеса от Хренников и „Лунна светлина“ – пиеса от „Бергамаска сюита“ на Дебюси, която бе той изсвири забележително, незабравимо, ефирно, красиво.

Вторият блок на програмата бе само от Шопен – Ноктюрно, три Eмпромтю и Полонез, все късни опуси на гениалния поляк. Цялата програма бе оригинално построена композиция от автори, на пръв поглед различни, да не кажа несъвместими. Не и за Кисин. Той знае какво е общото, свързващото; показва ни ги не само поотделно, но и в контекста на времето, в което са написани. Впрочем, и в деветте биса – уникално събитие в концертния живот! – той пак се движеше в тези исторически параметри от XIX и XX век – Менделсон, Шопен, Брамс, Чайковски и Дебюси, Гершуин, Хренников.

Снимка: Владимир Балевски/Софийска филхармония

Евгений Кисин създава невероятно пъстри, живи, богати звукови образи – еманация на представите, фантазията, емоциите и мислите на композиторите. Интерпретира ги толкова самобитно, че забравяш за други изпълнения, които обичаш и те възторгват. Елегантно, ненатрапчиво, много естествено, пианистът споделя с публиката си, сърдечно я въвежда в своята духовна обител. В нея срещаш не само героите му, но неусетно си понесен и от вихъра на чувствата му – радост и меланхолия, носталгия и патос, видения и реалност, природа… Без маниерност, без нерядко прокрадващата се – дори и у големи интерпретатори, сълзлива сантименталност, той свири съвсем открито, искрено, без да те насилва да го следваш. Но го следваш, защото е неустоим.

Голям майстор на формата, Кисин изсипва виртуозни каскади с такава ефирност и безгрижност, че слушаш не отделни тонове, а сияен звън на благороден метал, динамиките му – също, особеното при него е в много широко разтегления диапазон между форте и пианисимо, не много често можем да чуем толкова топли, кадифено изпълнени мецо динамики, толкова изящни пиано и толкова благородно форте.

Наистина поет на пианото, дори няма да споменавам за техника – считам, че е ненужно да се коментират неговите сръчности, механиката, дори и органичното съединение на рацио-емоция – пръстите, ръцете, физическото тяло на пианиста. (Това прави впечатление, когато на сцената не е чак толкова необикновен пианист.) В целия концерт нямаше един пресилен, изкуствено нагласен тон, нито груби, форсирани акорди – чух великолепно (поучително за младите пианисти!) изсвирени акорди, гами, пасажи; нямаше фраза, която да не е логично изведена, мотив, който да не е изваян с отношение и ясна цел; нямаше следа нито от високомерието на изключителния, нито от преднамерено кокетничене с публиката. Защото бе пределно ясно, че за Евгений Кисин над всичко е любовта му към музиката. Тя акумулира толкова енергия, че той можа да свири без почивки цели два часа – изключвам времето на френетичните аплаузи в едночасовия дубъл.

И в съзнанието, и в душата ми, се вгнезди едно бароково видение – дребен къдрокос полубог слиза от колесницата на Аполон на Земята, за да ни върне упованието, да ни припомни – особено в тези толкова дълги затворени дни, че има надежда – и тя е в нашия дух, в сърцата ни, но и във фантазията, и в полета на мисълта ни.

Снимка: Владимир Балевски/Софийска филхармония

***

Преди може би година писах за мениджмънта на Найден Тодоров. Макар да пропуснах много концерти, добре съм информирана за това, което се случи този сезон във Филхармонията. Да, знам, че мнозина го отдават на пандемията, има мнения, че тя му помага да покани и най-големите, които сега намират време да дойдат в София. Известно е, че ангажиментите на музикантите в Западна Европа, Америка, Япония намаляха драстично. Но искам само да припомня, че в едни по-далечни времена – и в „Софийски музикални седмици“, и в Новогодишния фестивал, в Операта и Филхармонията, ще спра дотук с примерите, гостуваха световни знаменитости и състави, които не съм чувала да се притесняват, че България е незначителен, мини топоним в голямата кариера. Но в последните три десетилетия някак се капсулирахме и само от време на време тук идваше голям изпълнител в апогея на силата си (не само инструменталисти, но и певци, диригенти). Обяснението е неизменното – няма пари за такива имена. Е, добре, но от две години насам единствено Софийската филхармония, т.е. Найден Тодоров, е двигателят, който прави възможна интеграцията ни с големия свят на музикално-изпълнителското изкуство. Едва ли има някакъв огромен бюджет, не е обявил и някакви солидни спонсори, меценати. Остава да мислим едно – могат да се канят много прочути артисти и с огромно желание, с лични контакти, изградени връзки с големите агенции, но и с голям разход на жизнена енергия.

Освен това Найден Тодоров не е от ръководителите, които считат, че трябва да запазят най-апетитните и големи хапки от сезона за себе си, а щедро кани наши и чужди диригенти. Консеквентно, може да се „доставят“ елитни изпълнители, но преди всичко с изградена концепция, с усилията, които споменах и – естествено – най-напред е огромното желание.

И това не е панегирика, искам да остане записано с надеждата, че ще бъде прочетено и подето и от други български музикални институции, които също биха могли да дарят на публиката си високи художествени, духовни изживявания.