Два портрета от Леонардо: най-прочутият и един недовършен

„Мислех, че се уча как да живея, а всъщност съм се учил как да умра.“

Над пет века светът се вълнува от картините на Леонардо да Винчи, художникът, обсебен от мечтата за човешкия полет. Картините, останали след него, са малко на брой – затова през 2017-а се стигна до безумната цена от $450 млн., платена от колекционер за „Салватор мунди“ (от лат. – Спасител на света), въпреки че автентичността ѝ продължава да е спорна за експертите. Леонардо е ненадминат майстор на портретите, не заради приликата с моделите, а заради виталната личност, запечатана от него.

Уолтър Айзъксън разказва историята на Да Винчи, която е история и на неговите произведения. Биографът твърди, че подхожда към разказа за живота на художника, така както самият Леонардо е подхождал към многобройните си интереси – поставя въпроси и събира отговорите, наблюдава и анализира фактите от  личните дневници на ренесансовия гений и от свидетелства на негови съвременници.

Предлагаме Ви историите на два портрета – единият недовършен, а другият събрал цялото познание на Леонардо за човешката природа.

Откъс от книгата „Леонардо да Винчи“ на Уолтър Айзъксън, издадена у нас от „СофтПрес“.

Недовършеният портрет на Изабела д’Есте

Можем да си създадем представа за живота на Леонардо във Флоренция по това време от забавната история на една поръчка, която той не изпълнява. Скоро след пристигането си в града той е обсипан с молби от Изабела д’Есте да изпълни обещанието си да ѝ нарисува портрет или въз основа на подготвителната рисунка с креда, която е направил в Мантуа, или в каквато друга поза си избере. Сагата на тези две своенравни знаменитости и на един нещастен монах, попаднал между чука и наковалнята, продължава толкова дълго, че поне в ретроспекция е едновременно забавна и показателна за неохотата на Леонардо да изпълнява поръчки, които са му скучни. Тя ни разкрива и неговите интереси във Флоренция, резервирания стил и незаинтересованото му отношение към богатите меценати.

Изабела, властната владетелка на Мантуа и покровителка на изкуствата, е на двайсет и шест. Тя е дъщеря на херцога на Ферара и потомка на фамилията Есте – най-богатият и най-стар благороднически род в Италия. Получила е сериозно класическо образование по латински, гръцки, история и музика. От шестгодишна е сгодена за Франческо Гондзага, маркиз на Мантуа. Изабела донася зестра от 25 000 златни дуката (на стойност над 3 милиона щатски долара по цени на златото през 2017 г.) и сватбата ѝ през 1491 г. е изключително пищна. След пристигането си в Мантуа от Ферара с флотилия от над петдесет лодки, тя преминава по улиците на града със златна колесница и е приветствана от седемнайсет хиляди зрители и придружена от посланици от десетина държави.

В епохата на показното потребление и конкурентното колекционерство Изабела търси най-голяма показност и конкуренция. Тя е пълновластна господарка и в изпълнения си с перипетии брак. Мъжът ѝ е слаб владетел, който често отсъства, веднъж е задържан за три години като заложник във Венеция, и в качеството си на регент и главнокомандващ Изабела успява да отблъсне враговете на града. В замяна на това неблагодарният ѝ съпруг се впуска в дълга страстна и показна любовна авантюра с прочутата с красотата и жестокостта си Лукреция Борджия, която е омъжена за брата на Изабела. (Това е трети брак за Лукреция. Собственият ѝ брат, злодеят Чезаре Борджия, е наредил вторият ѝ съпруг да бъде удушен пред очите ѝ.)

Изабела намира отдушник на емоциите си в колекционирането на произведения на изкуството и по-конкретно в търсенето на подходящи портрети на самата себе си. Това се оказва трудно, защото всички художници правят грешката да се опитват да постигнат прилично подобие, при което я правят, по нейно мнение, да изглежда дебела. Уважаваният придворен художник в Мантуа Андреа Мантеня също прави опит през 1493 г., но Изабела заявява, че „художникът се е представил толкова зле, че това изобщо не прилича на Нас“.

След още няколко незадоволителни портрета тя пробва пак с един художник, който е работил за семейството ѝ във Ферара, но изпраща новата картина в Милано като подарък с извинение към Лудовико Сфорца.

„Боя се, че ще дотегна не само на Ваше Височество, а и на цяла Италия с моите портрети – пише тя. – Изпращам ви този, който не е много добър и ме представя по-дебела, отколкото съм в действителност.“

Лудовико, който очевидно не знае какво е уместно да се отговори на жена, която твърди, че на портрета, на който са я нарисували, изглежда дебела, отговаря, че според него картината доста добре отразява действителността. В един момент Изабела се оплаква:

„Как само Ни се иска да бъдем толкова добре обслужвани от художниците, колкото сме от хората на перото“.

Явно многото поети, посветили стихове на нея, имат по-творчески подход към реалността, отколкото художниците.

В търсене на подходящия художник, който да я нарисува, Изабела насочва погледа си към Леонардо. През 1498 г., наскоро след смъртта на сестра си Беатриче, която е омъжена за Лудовико, тя пише на неговата любовница Чечилия Галерани, модела от „Дамата с хермелина“. Иска да сравни този портрет с един, дело на венецианския художник Джовани Белини, за да определи към кого от двамата художници да се насочи.

„След като видяхме днес някои изящни портрети от ръката на Джовани Белини, започнахме да обсъждаме произведенията на Леонардо и Ни се прииска да ги сравним с тези картини – пише Изабела. – И понеже си спомнихме, че той рисува Ваше подобие, молим Ви да бъдете толкова любезна да ни изпратите Вашия портрет по този пратеник, когото изпращаме на кон, тъй че да можем не само да сравним произведенията на двамата майстори, но също да изпитаме удоволствието отново да видим Вашето лице.“

Обещава да го върне.

„Изпращам го незабавно – отговаря Чечилия, като добавя, че портретът вече не е добро подобие. – Но нека Ваше Височество да не мисли, че това идва от неумение на майстора, защото наистина считам, че на света няма друг художник, равен на него, а просто защото портретът е рисуван, когато бях много млада.“

Изабела харесва картината, но удържа на думата си и я връща на Чечилия.

Когато рисува Изабела с креда по пътя си от Милано за Флоренция в началото на 1500 г., Леонардо прави копие и за себе си. Той взема рисунката и я показва на свой приятел, който докладва на Изабела:

„[Този] портрет е точно като Вас и не би могъл да се направи по-добре.“

Леонардо оставил оригиналната рисунка при Изабела, която в последвалия поток от писма го моли да ѝ изпрати резервната, защото съпругът ѝ бил подарил другата.

„Бихте ли го помолили да ни изпрати друга рисунка на Нашия портрет – пише тя на агента си, – понеже Негово Благородие Нашият съпруг подари онази, която бе оставил тук?“

Копието, което Леонардо взема със себе си и което е достатъчно голямо, за да бъде подготвителна рисунка за портрет, вероятно е същото, което сега се пази в Лувъра. На портретите, които той рисува в Милано, моделите са изобразени с рокли в испански стил, каквато е тогавашната мода. Но Изабела определя модата и Леонардо я рисува облечена по последна френска. Това е предимство: широките ръкави и елече скриват пълничките ѝ форми, макар че Леонардо все пак загатва двойна брадичка, само леко замаскирана с неговия метод сфумато. Има властна уста и една официалност на позата в профил, стандартна при портретите на владетели.

В повечето си портрети и във всички онези, които са напълно завършени, Леонардо избягва конвенционалния подход от онова време – да изобразява моделите в профил. Вместо това предпочита да ги рисува анфас или в три четвърти профил, което му позволява да ги насища с чувство за движение и психологически заряд. Джиневра де Бенчи, Чечилия Галерани, Лукреция Кривели и Мона Лиза са разположени по този начин.

Тези жени обаче не са владетелки; две са любовници на Лудовико, а другите две – просто заможни дами. Изабела настоява да бъде изобразена в класически профил, който излъчва царствено достойнство.

В резултат в рисунката на Леонардо липсва жизненост. Не можем да надникнем в очите ѝ, в ума ѝ, в душата ѝ. Изглежда, че просто позира. Нямаме усещането за кипящи в нея мисли или чувства. Фактът, че е видяла Чечилия в „Дамата с хермелина“ и въпреки това е накарала Леонардо да я нарисува в конвенционална поза, показва, че е имала повече пари, отколкото вкус. Може би това е една от причините за нежеланието на художника да превърне подготвителната рисунка в завършена картина.

Въпреки че тази скица е прехвърлена чрез карфици върху дъска за рисуване, Леонардо не показва намерение да удовлетвори желанието на Изабела и да изработи истински портрет. Тя обаче е свикнала да получава това, което иска, и след като изчаква една цяла година, решава да започне истинска лобистка кампания. Между чука и наковалнята попада изповедникът на Изабела – монахът Пиетро да Новелара.

„Ако Леонардо Флорентинеца, художникът, се намира във Флоренция, Ние ви молим да Ни уведомите какво прави той и дали е започнал работа – пише тя на Пиетро в края на март 1501 г. – Нека Ваше Преподобие да разбере, както Вие най-добре умеете, дали ще се заеме да нарисува портрета за Нашето ателие.“

Отговорът на монаха, изпратен на 3 април, дава представа за това, което прави Леонардо, и за нежеланието му да изпълни поръчката:

„Доколкото чувам, Леонардо води много нередовен и несигурен живот и изглежда, живее ден за ден“.

Единственото изкуство, с което се занимава, съобщава монахът, е една подготвителна рисунка, която в крайна сметка ще се превърне във великия му шедьовър „Света Анна с мадоната и младенеца“.

„Не е свършил нищо друго, освен че двама от неговите чираци рисуват портрети, към които той от време на време добавя по някой щрих.“

Както обикновено Леонардо се разсейва с други занимания. В края на писмото си монахът пише:

„Посвещава голяма част от времето си на геометрията и изобщо не посяга към четката“.

Потвърждава тази информация и в друго писмо, след като Салаи му урежда да се срещне с Леонардо.

„Успях да науча намеренията на художника Леонардо, благодарение на неговия ученик Салаи и някои от другите му приятели, които ме заведоха да го видя в сряда – пише Пиетро на 14 април. – В действителност математическите експерименти са погълнали мислите му толкова пълно, че той не може даже да погледне четка.“

Както винаги, Леонардо е очарователен дори когато не върши работа. Проблемът е, че когато френският крал Луи XII превзема Милано, Леонардо поема ангажимента да нарисува няколко картини за него и неговия секретар Флоримон Роберте.

„Ако може да откаже поръчката на краля на Франция, без да го разгневи, което се надява да направи най-късно до края на месеца, би предпочел да служи на Ваше Височество повече, отколкото на всеки друг на света – леко разкрасява истината Пиетро. – Но във всеки случай, след като приключи една малка картина, която рисува за някой си Роберте, протеже на френския крал, Леонардо веднага ще се заеме с Вашия портрет.“

Монахът описва картината, върху която работи Леонардо и която ще стане известна като „Мадоната с вретено“. Завършва писмото с примирение:

„Това бе всичко, което успях да изкопча от него“.

Ако Леонардо беше пожелал да угоди на Изабела, щеше да получи изгодна поръчка, която да възложи предимно на помощниците си. Но той, макар да не е богат, стои над тези неща. Случва се да създаде лъжливи очаквания у покровителите си – може би дори възнамерява някой ден да задоволи желанията им, – но рядко допуска да го командват. Когато Изабела му пише лично през юли 1501 г., той дори не благоволява да ѝ изпрати официален отговор.

„Дадох му да разбере, че ако желае да отговори, мога да препращам писмата му на Ваша Милост и така да му спестя разходите – съобщава агентът на Изабела. – Той прочете Вашето писмо и каза, че ще направи така, но след като повече не получих вест от него, изпратих един от своите хора да разбере какво е решил. Леонардо даде отговор, че сега не бил в състояние да изпрати друго писмо на Ваша Милост, но дължи да Ви уведоми, че вече е започнал работа по това, което Ваша Милост искаше от него.“

Пиетро завършва писмото си със същата жалба като предишния път:

„Накратко, това е всичко, което мисля, че съм в състояние да получа от споменатия Леонардо“.

Три години по-късно, въпреки всички молби и увещания, Леонардо не е изпратил картината, нито има някакви доказателства, че изобщо я е започнал. Накрая, през май 1504 г., Изабела променя тактиката и го моли да ѝ нарисува портрет на младия Исус.

„Когато бяхте в нашия град и нарисувахте Нашия портрет с креда, Вие ни обещахте, че някой ден ще го направите с цветни бои – пише тя. – Но тъй като това е почти невъзможно, след като не сте в състояние да дойдете тук, молим Ви да спазите обещанието си, като превърнете Нашия портрет в друг персонаж, който ще бъде още по-приемлив за нас, а именно младия Христос, на около дванайсет години.“

Въпреки съдържащия се в писмото намек, че е готова да плати колкото той поиска, Леонардо не се трогва. Салаи, очаквано, е по-меркантилен и през януари 1505 г. предлага собствените си услуги да нарисува такава картина.

„Ученикът на Леонардо Винчи – Салаи, млад, но много талантлив… има голямо желание да направи някое изящно произведение за Ваше Превъзходителство – съобщава агентът. – Затова, ако желаете някоя малка картина от него, само назовете цената, която сте готови да платите.“

Изабела отказва предложението.

Последното действие от сагата се разиграва през 1506 г., когато Изабела лично отива във Флоренция. Тя не успява да се види с Леонардо, който е отишъл в провинцията, за да изучава полета на птиците, но се среща с Алесандро Амадори, брата на Леонардовата мащеха Албиера. Алесандро обещава да използва влиянието си.

„Тук, във Флоренция, аз действам неуморно като представител на Ваше Превъзходителство в преговорите с Леонардо да Винчи, моя племенник – пише той през май, след като Изабела се връща в Мантуа, – и не преставам да го убеждавам с всеки довод, който е по силите ми, да удовлетвори Вашето желание и да нарисува портрета, който сте поискали от него. Този път той ми обеща, че скоро ще започне работа и ще изпълни Вашето желание.“

Излишно е да казвам, че Леонардо не го прави. Той е зает с по-амбициозни картини, както и със своите начинания по анатомия, инженерство, математика и наука. Рисуването на стандартен портрет за натрапчива клиентка не го вълнува. Парите също не го мотивират. Леонардо рисува портрети, ако моделът му харесва, както в случая с музиканта, или ако са поръчани от някой могъщ владетел, както в случая с Лудовико и неговите любовници. Но той не играе по свирката на покровителите си.

Очите и усмивката

И накрая няма как да не споменем най-загадъчния и интригуващ елемент на „Мона Лиза“: нейната усмивка.

„В тази творба на Леонардо – пише Вазари – има усмивка, толкова приятна, че изглежда не човешка, а божествена.“

Той дори разказва една легенда, според която Леонардо е накарал истинската Лиза да се усмихва през цялото време, докато позира:

„Докато рисувал портрета ѝ, имало наети хора да играят и пеят пред нея и шутове да я забавляват, за да прогони меланхолията, която художниците придават на своите портрети“.

Усмивката е загадъчна. Когато се вгледате в нея, тя потрепва. Какво мисли Лиза? Преместете леко очи и усмивката като че ли се променя. Мистерията се засилва. Отместваме очи, а усмивката остава в съзнанието ни, както се запазва и в колективното съзнание на човечеството. Никога в една картина движение и емоция, двата неделими елемента на Леонардовото изкуство, не са били толкова преплетени.

По времето, когато усъвършенства усмивката на Лиза, Леонардо прекарва дълги нощи в моргата на болницата „Санта Мария Нуова“, разчленява трупове и излага на показ мускулите и нервите. Запленен е от това как се заражда усмивката и записва указания към себе си да анализира всяко възможно движение на всяка част на лицето и да определи произхода на всеки нерв, който контролира всеки лицев мускул. Проследяването на това кои от тези нерви са черепни и кои идват от гръбначния стълб вероятно не е необходимо, за да нарисуваш усмивка, но Леонардо просто трябва да знае.

Усмивката в „Мона Лиза“ е основателна причина да се върнем на една забележителна страница с анатомични рисунки от около 1508 г., разгледана в Глава 27, на която са изобразени устни, полуотворени в гримаса, а после присвити. Мускулът, който кара устните да се нацупят, е същият, който оформя долната устна, открива Леонардо. Нацупете долната си устна и ще видите, че е вярно; тя може да се свие сама със или без горната, но е невъзможно да изкривите горната устна самостоятелно. Това е дребно откритие, но за анатом, който е и художник, особено такъв, който рисува „Мона Лиза“, си струва да се отбележи.

(…)

От изследванията си по оптика Леонардо знае, че светлинните лъчи не попадат само в една точка в окото, а се разпределят по цялата площ на ретината. Централната част на ретината, известна като фовея, най-добре различава цветовете и малките детайли; площта около нея отговаря за възприемането на сенките и нюансите на черно и бяло. Когато погледнем даден предмет фронтално, той изглежда по-ясно очертан. Когато го погледнем странично, с периферното си зрение, се вижда леко размазан, сякаш е по-далеч от нас.

Знаейки това, Леонардо успява да създаде една неуловима усмивка, която ни убягва, ако твърде много се стараем да я видим. Фините линии в ъгълчето на устата на Лиза показват лека извивка надолу, точно като при устните на листа с анатомичните рисунки. Ако се вгледате директно в устата, ретината ви улавя тези малки детайли и очертания и изглежда, че тя не се усмихва. Но ако преместите погледа си малко встрани, ако погледнете очите, бузите или някоя друга част от картината, ще зърнете устата ѝ периферно. Ще изглежда малко размазано. Фините очертания в ъглите на устата ще станат неясни, но пак ще видите сенките там. Тези сенки и мекото сфумато по краищата на устата я правят да изглежда леко извита нагоре в тънка усмивка, която става толкова по-изразена, колкото по-малко се вглеждате в нея.

Учените наскоро откриха технически термин, с който да опишат всичко това.

„Ясната усмивка е много по-видна в изображенията с ниска пространствена честота [по-размазани], отколкото в изображението с висока пространствена честота – обяснява неврологът Маргарет Ливингстън от Медицинския колеж на Харвард. – Затова, ако се вгледате в картината така, че погледът ви да попадне върху фона или върху ръцете на Мона Лиза, възприятието ви на устата ще бъде доминирано от ниски пространствени честоти и ще изглежда много по-усмихната, отколкото ако се вгледате директно в нея.“

Ето как най-известната усмивка на света е по своята същност фундаментално неуловима и в нея се крие върховното познание на Леонардо за човешката природа. Неговият гений е в изобразяването на външните прояви на вътрешните емоции. Но тук, в „Мона Лиза“, той показва нещо по-важно: че никога не можем да отгатнем напълно истинската емоция чрез външни проявления. Около чуждите емоции винаги има сфумато ефект, винаги има воал на загадъчност.

Вижте още: ЦЕЛИЯТ ЛЕОНАРДО