Двама от големите в Кан

КАН, специално за „Площад Славйков“

Шон Пен (60) е кинематографист с безспорен авторитет, изграден първо като актьор (72 роли на екрана), а после и като сериозен режисьор (15 заглавия). Сред най-впечатляващите му актьорски превъплъщения са безспорно отличените с 2 оскара главни роли – в „Милк“ (2008, реж. Гюс Ван Сант) и „Реката на тайните“ (2003, реж. Клинт Истууд), плюс още 3 номинации. Към тях се прибавя един „Златен глобус“ („Реката на тайните“) и още 4 номинации. В Кан е за четвърти път („Тя е толкова прекрасна“, 1997; „Клетвата“, 2001; „Последното лице“, 2016) и сега „Денят на знамето“ (2021).

Филмът ползва за заглавие един от неофициалните, но почитан неформален празник в САЩ. Шон Пен демонстрира добра форма като актьор и режисьор. Обляга се на професионалния сценарист Джез Бътъруорд, който пък разработва за екран биографичната книга на журналистката Дженифър Вогъл – откровен болезнен разказ за трудната ѝ съдба. Тя ѝ отрежда да израсне с баща измамник и банков обирджия, който съсипва живота си в безнадеждни авантюри, а така разрушава семейството и препъва живота на дъщеря си още в тийнейджърска възраст. Това е позната тема в американското кино, а пропаднали хора в житейска безпътица са любими персонажи от съвременната класика на американската масова култура през ХХ век. Такива герои населяват стотици съчинени или документално достоверни разкази и романи, а много холивудски и още редица независими филми отдавна са във филмовата класика. Достатъчно е да си припомним само великолепния „Среднощен каубой“ (1969) на несправедливо забравения прекрасен режисьор Джон Шлезинджър с изключителните роли на Дъстин Хофман и Джон Войт. Трите оскара и още толкова номинации, заедно с няколко златни глобуса са скромното доказателство.

Тъкмо затова очакванията към подобни филми винаги са много големи и взискателността на зрителите основателна. Безспорното в „Денят на флага“ е неговата достоверност, актрисата Катрин Уиник се справя убедително със своята героиня – протагонист в екранния разказ. Шон Пен също е актьорски достоверен в различните възрасти на своя персонаж. Но въпреки това усещането за „претоплен обяд“ от вече гледани филми е непреодолимо. Защото преситените зрители бързо разпознават качествената конфекция, която хваща окото, но неизбежният привкус дежа вю си остава и филмът скоро избледнява в зрителската памет.

Вижте още: ШОН ПЕН ПОДЕ В КАН КРИТИКИТЕ СРЕЩУ ТРЪМП

Нани Морети (67) е безспорно сред най-продуктивните, но и доказано талантливи италиански режисьори, вече от по-възрастното поколение и с всички основания да приеме неофициалното артистично обръщение „Маестро“. А то винаги съдържа нюанс на безспорно уважение и всеобщо признание. И има за какво! Режисьор е на 28 филма, сред които безспорни заглавия като „Април“ (1998), „Алигатор“ (2006), „Имаме папа“ (2011), „Моята майка“ (2015). Като актьор има 29 роли, предимно в свои филми, за да остави „автографа“ си на екрана.

Но още преди 20 години заяви най-категорично името си с изключително болезнения изповедален филм „Стаята на сина“ (2001) – заслужена „Златна палма“ за трогателната история на загинало момче, безутешните му родители и безсилието на психоанализата да преодолее най-голямата житейска трагедия. Неслучайно смъртта на дете винаги повтаря вечния библейски сюжет за страдалеца Йов, който губи децата си.

Морети досега е бил 13 пъти на Лазурния бряг, винаги в официалната селекция и 7 пъти в основния конкурс. Освен това 3 пъти е номиниран за френските национални награди „Сезар“ и безброй пъти за италианските отличия за кино „Давид на Донатело“.

В „Три етажа“ отново доказва умението си да оплете майсторски сюжет от привидно банални всекидневни случки, уж дребни детайли, периферни събития, в които обаче участват живи хора с техните достоверни преживявания, а не изкуствени екранни аватари. А така трите семейства от трите етажа на една жилищна сграда са изградени с достоверни съдби във възможни пресечни точки и конфликти. При това разказани през интервали по 5 години във времето, когато биографията на персонажите е променена. Така филмът печели зрителското внимание, умело поддържа интереса, но натрупването на сюжетни обстоятелства започва да тежи, без да извежда разказа на очаквано и предполагаемо по-високо равнище. Само един от епизодите осветява актуална социална тема (център за подпомагане на бежанци, които получават дрехи и храна, но въпреки това организират бунтове) – бледо ехо от бежанската криза в Италия и Европа преди 4-5 години.

Режисьорите Нани Морети и актрисите Алба Рорвахер (вдясно) и Маргерита Буй преди премиерата на филма „Три етажа“ в Кан. Снимка: ЕПА/БГНЕС

И ето, че след прожекциите на двата нови филма на Шон Пен и Нани Морети в един ден, в добронамереното зрителско съзнание неусетно се промъква невинният въпрос „А защо точно тези филми са тук?“. При това въпросът се разклонява в две посоки: защо безспорни майстори и доказани кинематографисти правят тъкмо днес точно тези филми? Отговорът очевидно е във вечната потребност на таланта да създава, да не бездейства, за да успокои вътрешните тласъци на творческото си съзнание и да осъществи потребността от реализация.

Но вторият въпрос е към селекционерите, които подбират подобни филми в основния конкурс. И тук отговорът е сложен. След принудителната миналогодишна Ковид-пауза, сега Кан иска да навакса и конкурсът е от 24 заглавия (обичайно са 20-22). Освен това е търсен постоянният деликатен баланс в много посоки: световни културни региони, национални кинематографични традиции, актуални проблеми, тематични моди, художествени тенденции, жанрово разнообразие, различни поколения, стари фестивални „любимци“ (тайландецът Апичатпонг Вирасетакул, например е сред тях) и други преплетени аргументи, критерии, нюанси.

Селекцията на фестивална програма на огромно и изключително мощно събитие като Кан винаги е задача с много неизвестни. И много често с изненадващи награди. Ще ги очакваме на 17 юли вечерта.