Две Българии, едната си иска социализма

Съществува шегата, че много хора у нас вече не правят разлика между цар Борис Трети и Тодор Живков. Изненадата, че реалността за пореден път надминава и най-безотговорно подхвърлените смешки, вече би трябвало да е преодоляна. Няма неновина, която да не стане действителност рано или късно. Социологът Евелина Славкова и политолозите Анастас Стефанов и Димитър Ганев от изследователския център „Тренд” доказват това с резултатите от изследването си „Нагласи на българите за исторически периоди и личности”.

Поръчителят на изследването (евродепутатът от ГЕРБ Андрей Ковачев) може и донякъде да има влияние върху резултатите дори само заради действието на двата антропни принципа, но много от дадената информация е интуитивно вярна и води до нови въпроси за историческата култура на българските граждани.

Навсякъде в изследването си „Тренд” настоява за спонтанен отговор. Любопитно е дали спонтанността при задаването на въпросите се е изразявала в наистина свободен отговор, или в избор между дадени възможности. Отделен въпрос е, че когато става дума за история, спонтанността може да бъде наивна. От друга страна, ако изследването е върху нагласите, тази спонтанност е далеч по-ценен източник на информация в сравнение с едно премислено и нюансирано отношение.

Така например при изискването за спонтанност се оказва, че две от най-позитивно приеманите исторически личности у нас са екзарх Йосиф и Петко Каравелов. Тук отново стои въпросът за степента на спонтанност, защото имената най-вероятно не са спорадично хрумнали на голям брой анкетирани, а по-скоро са предложени за бърза оценка от самия екип зад изследването.

Най-интересни са резултатите, позволяващи сравнение в преценките на анкетираните за България в периодите на Третото царство, Народната република и съвременната ни Република (любопитно, макар и извън темата: можем ли да говорим за Втора република по образец от френската историография?). Вероятно изследването е правено най-вече сред млади хора, защото оценките често отразяват несигурност и/или еднакво отношение към България от 1878-1944 и от 1944-1989.

Изследването си струва внимателното разглеждане и може да се чете с молив в ръка. То, както и отскоро постепенно навлизащите тестове от типа „политически компас” позволяват човек да отговори за себе си на много въпроси относно собственото си място в сферата на ценностите, разбиранията и историческата съдба на България.

На въпрос с какво в най-голяма степен вие лично свързвате периода от Освобождението до 9 септември 1944 г., най-голям процент от анкетираните отговарят „не знам“. Следващото, с което свързват периода на Третата българска държавата, е просперитет. Но има голяма разлика между двата различни процента отговори – голяма част от анкетираните нямат отношение към тази историческа епоха.

На уточняващия въпрос дали все пак по-скоро могат да свържат периода преди 1944-а с позитивно или негативно усещане, анкетираните са разделени – 41% смятат, че България е вървяла в правилна посока, 43% – че нямат мнение. Ясно формулираното негативно отношение е много по-малко.

За сравнение: периодът на комунизма/социализма в България е позитивно оценяван като време на работа за всички, но най-големият процент в този отговор възлиза на 16%. Следващите отговори на същия въпрос са разделени и разнообразни, тоест оценката на периода също не е еднозначна.

Вижте още: СЛЕД ДЕСЕТИ ПЪЛЗИМ ОБРАТНО КЪМ ДЕВЕТИ

Запитани с какво в най-голяма степен свързват периода на комунизма в България, анкетираните първо отговарят с „не знам“ – 24% от далите отговор. Всички останали позитивни и негативни отговори възлизат на по 2% – например „изолация“, „добри години“, насилствена колективизация“, „развито селско стопанство“, „уравниловка“…

Едновременно с това 52 на сто от анкетираните са напълно сигурни, че комунистическият режим е извършвал престъпления срещу гражданите. Равен брой отговори са дадени в полза на сегашния и комунистическия строй, след въпроса в кой от двата периода биха предпочели да живеят анкетираните.

На въпрос какво е отношението към всяка от изброените исторически личности, най-позитивна е оценката към екзарх Йосиф, вторият глава на българската православна църква – вероятно защото не съществува исторически наратив срещу него. 54 на сто го оценяват положително, а повечето от останалите отговори са нерешителни. Възможно е част от отговорилите на изследването да не знаят изобщо кой е екзарх Йосиф, тъй като той не е от най-добре познатите исторически личности.

Големият парадокс на изследването е противоречието в еднакво позитивните оценки за две напълно противоположни исторически личности като цар Борис Трети и Тодор Живков. И двамата са позитивно преценени, с по 42% одобрение. Дистанцията на времето? Или по-скоро изкуствено сближаване, породено от историографска подмяна и неразбиране на материята.

Прави впечатление липсата на една от най-светлите личности в най-новата ни история: Димитър Пешев, с водеща роля в спасяването на българските евреи.

От съвременните политици донякъде изненадващо, на най-висока популярност се радва президентът Желю Желев – с 40 на сто позитивни преценки. Възможно е от една страна това да се дължи на факта, че Желев вече не е между живите, от друга – той не си създаде врагове сред своите предполагаеми противници вляво.

Пълното изследване

Вижте още: БЕЗСРЕБРЕНИК В БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА