Две кебапчета, оркестър и една българска роза

Малка история за един голям артист - Димитър Вълчев, и за отдавна забравения жив оркестър на Сатирата

От 1960-а повече от 30 години композиторът Димитър Вълчев ръководи оркестъра при Държавния сатиричен театър. - Две кебапчета, оркестър и една българска роза

От 1960-а повече от 30 години композиторът Димитър Вълчев ръководи оркестъра при Държавния сатиричен театър.

Похвалих се тук, във Фейсбук, че гледахме мюзикъла „Фантомът от операта“ в Лондон. Прекрасно, както може да се очаква. Но за нещо друго се сетих, докато гледах това представление – за някогашния оркестър в Сатиричния театър. Да, имаше оркестър на театъра, точно така, както има жив оркестър с диригент и на този съвършен мюзикъл! Да ви разкажа малко за него…

Първият ми спомен от този оркестър е от мюзикъла „Цар и водопроводчик“. Баща ми ме заведе на следобедно въртене (вероятно вътрешно е било) да гледаме Васил Попов как пее. Той беше невероятен тенор и пееше впечатляващо добре за необработен глас. Спектакълът беше шарен, цветен и динамичен, обаче пък аз бях само на 5-6 години и по време на цялото представление акълът ми беше в двете кебапчета, които татко беше купил преди театъра и които трябваше да изядем след него. Така че целият мюзикъл за мен минаваше под знака на ароматния повей на скара от пластмасовата чинийка, увита в найлон, която достопочтено стоеше на третия стол до нас, барабар с червената лютеничка в ъгълчето ѝ и краешника бял хляб.

Междувременно имам и някакъв спомен за Васил Попов в лъскав халат и със скъпи, царствени чехли на сцената, ама нищо, нищичко повече. В този момент у мен ще да е надделял физическият глад над духовния такъв, защото в крайна сметка принудих баща си да излезем и да ги изядем тия пусти кебапчета.

Напуснахме тихо през страничните изходи и се настанихме баш до вратата, в коридора, който водеше до железарската работилница на театъра, където пък царуваше Моникса – един здрав, млад мъж с брада и дълга коса, която в онези години си беше направо на ръба на социалистическата поносимост за артистизъм във външния вид. Освен това Моникса (Мони, ама татко си му викаше Моникс) притежаваше най-тежката скороговорка в света на българския език! Нищо не му се разбираше, съвсем нищо. Хем пък за мен – едно дете, за което езикът все още е някакво напевна поредица от думи, свързани с бита – той просто говореше на космически.

Америка за България

И така, докато плющях кебапчетата на фона на мюзикъла на композитора Димитър Вълчев (семеен приятел на родителите ми и шеф на оркестъра на театъра) и витиеватото тенорно вибриране на чичо Васковия глас, Моникса прелетя през нас, каза нещо от сорта „вкрскбчт“, повтори го три-четири пъти напълно безсмислено, защото и тогава не успях да отделя и една смислена сричка, и изчезна в ателието си. После баща ми ми преведе, че бил казал „вкусни ли са кебапчетата“, ама на мен ми се стори пълен абсурд да го е казал.

Така или иначе кебапчетата бяха изядени, мюзикъла не го видяхме, а после… татко разказа цялата история на самия Димитър Вълчев! А докато я разказваше с цялото сладкодумство, което имаше като божи дар и чичо Митко се смееше гръмогласно, аз просто умирах, не… гърчех се, топях се, скинвах се, съсипвах се от срам! Най-вече от изгарящото неудобство, че пред творчеството на чичо Митко съм предпочела пустите кебапчета с все лютеницата и хляба! И че не съм успяла да удържа поне до края на мюзикъла, за да им се нахвърля, ами съм принудила татко да излезем и да ги ядем като заварчици на строеж насред коридора зад арматурното царство на Моникса, който па на всичкото отгоре и ни видя, че ни и изкоментира! Сега може и да ви се струва странно, но в онези години дори на 5-6-годишна възраст знаех, че духовната храна е по-важна от физическата и тази моя стомашна покорност на двойка кебапчета с гарнитура направо ме ужаси лично.

Точно тази история обаче ме накара да проумея, аджеба, какво работи чичо Митко в театъра. Татко ми обясни, че той е измислил мюзикъла и че всъщност цялата музика в спектаклите на театъра идва от оркестъра в нишата на авансцената, където са разположени оркестрантите. И над които чичо Митко се извисява с исполинския си ръст, главата му стърчи като поставена топка за дузпи в средата на сценичния под, а палката му се показва от време на време отгоре и силуетът ѝ тропосва случващото се на сцената.

След този малък урок започнах усърдно да гледам и слушам оркестъра на чичо Митко. Виждах го как запалено дирижира, как присвива устни, бърчи вежди и намества очилата си от време на време. През деня, когато ме водеха в театъра, защото нямаше кой да ме гледа, слушах репетициите му с музикантите и чувах неговото „та-ра-ра-ри-ри-та-таааа“ някъде от дълбините на сградата, в гримьорните, откъм клуб-ресторанта в мазето, от джобовете на сцената…

CONCEALED PARTY | ФЕСТИВАЛ „ЕТЮДИ И ПРИЯТЕЛИ” @ ДНК

Оркестърът беше жива, отделна театрална единица и изпълненията му бяха самостойно качествени. Хората имаха вкус към тези изпълнения и често оставаха да аплодират точно оркестъра на театъра, след като актьорите вече бяха взели своите аплодисменти. Чичо Митко много обичаше да го аплодират. Вдигаше ръцете си високо, извисяваше се още повече над дъсчения под и красиво се покланяше.

Беше невероятен естет и ерудит. Като бях малка, ме притесняваше, защото не разбирах майтапите му, но по време на порастването си го усвоих целия. Можеше да говори за Ахматова и Велимир Хлебников, за Пикасо и „Би Джийс“, за „Таганка“ и опера „Гарние“. Жонглираше с понятия от изкуството, знаеше точно какво говори, езикът му беше богат и вкусен като музиката му. В нея пък винаги имаше по някое „дзън“! Буквално – със звънчета, с триъгълник, с камбанки или нежни струни – все някакви такива романтични и леееко старомодни дзънкания… Това „дзън“ и той си го носеше. С люти шеги, понякога прекалено дръзки, ама в душата му нещо звънти и се опитва да се скрие зад смешките – да не му лъсне ранимата творческа душа…

Новото време установи, че поддържането на оркестър в театър е скъпа работа и така полека музикантите се разотидоха, а музикалната среда започна да се създава от технически средства и да звучи от тон колони. Чичо Митко трябваше да напусне театъра си, където повече от 30 години беше диригент на оркестъра. Стана музикален драматург в Музикалния театър, но това място не топлеше душата му. Затова и тя напусна тялото му в съня му, в един късен септемврийски ден на 1995 година. Когато мама ми каза, че е починал, си помислих колко се радвам, че успя да бъде на абитуриентския ми бал, да ме види булка, да познава първото ми дете. И колко е жалко, че така и не успях да му се извиня за онези кебапчета и да му обясня, че отдавна вече техният аромат не може да ме привлече по-силно от неговата музика с малките звънчета…

А ако не знаете нищо за Димитър Вълчев, композитора, диригента на живия оркестър на Сатирата – ще ви кажа само, че той е автор на музиката от филма „Бялата стая“ и „Най-добрият човек, когото познавам“. Че негова е музиката на „Събота срещу неделя“ – песента на Бисер Киров и на „Делфините“ на Йорданка Христова. А най-големият му и жив български хит си остава песента, която всички пеем с премрежени погледи – „Една българска роза“.

Това е една малка история за един голям артист, за отдавна забравения жив оркестър на Сатирата и за две кебапчета, която се върна в главата ми, докато гледах спектакъла и слушах музикантите да свирят „Фантомът от операта“ в Лондон. Оркестърът на чичо Митко напълно би заслужил аплодисментите, които публиката в театъра на Нейно Величество подари на музикантите и техния диригент. Въпрос на музика е. И на талант.


Текстът е публикуван във Фейсбук.

ДС