Две пиеси на Стефан Цанев, за които се носят легенди

Доротея Тончева представи първата от тях - „Цигуларката на Бога“

Стефан Цанев създаде две монологични пиеси специално за двама актьори: Доротея Тончева и Николай Урумов. Първата от тях вече е на сцена. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Две пиеси на Стефан Цанев, за които се носят легенди

Стефан Цанев създаде две монологични пиеси специално за двама актьори: Доротея Тончева и Николай Урумов. Първата от тях вече е на сцена. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Първата от двете си монологични пиеси, за които се носят легенди, предложи на публиката Стефан Цанев. Фактите са, че „Плач за ангел“ е предназначена за Николай Урумов и още стои в плановете на актьора; а „Цигуларката на Бога“ бе представена премиерно в салона на столичния арт център „Сити Марк“ в изпълнение на Доротея Тончева и младия актьор Петър Петров. И двата текста са връх в драматургията на Стефан Цанев, според мен.

В „Цигуларката на Бога“ една цигуларка (Тончева) позира на художник (Петров), който рисува нейния портрет. Без съмнение тежка задача за актьорско изпълнение, защото жената не се помества от креслото, докато говори. А говори за най-същностните въпроси на изкуството и неговия създател – онези проклети въпроси, които измъчват Гьоте чрез разсъдъка на Фауст. Размишляваш над съдбата на твореца на музика, изправен пред публика, която трябва да омагьосаш, въпреки че е опорочена от битовата всекидневност – но не можеш да преодолееш копнежа да влизаш в театъра като в храм на словото. Как да се справяш с неизбежната самота на създателя на изкуство, но и да победиш забравата заради течащото време чрез величието на създадените творби? Цигуларката се връща към миговете на своето величие, когато на концерт в Генуа изсвирва без прекъсване 24-те капричии на Паганини, а ден по-късно медиите я обявяват за „Цигуларката на Бога“.

Ето как разсъжденията на жената с цигулката в ръцете изминават елиптично въртене, заглъхвайки в лични спомени за незначителен съпруг и в комичното цитиране на „приятелите“ Умберто Еко, Пикасо, Поликлет, Апостол Карамитев, Борис Христов, Евтушенко… За да се връщат отново и отново към темите на изкуството и божествената дарба. Понякога авторът вмъква силно драматичен наратив, който с право ще разплаче по-сантименталния зрител. Цигуларката си спомня как – за да угоди на детското ѝ желание да притежава цигулка, баща ѝ продава на циганин най-красивия си кон, гледан като член от семейството. И това слага край на безгрижното детство и обичта на баща ѝ.

Точно по-усилените модулации на тези моменти от представлението са се изплъзнали на Доротея Тончева и режисьора Мартин Киселов, явно с обезсилена воля заради огромния пиетет към актрисата. Затова пък са добре изиграни паузите, в които цигуларката става от мястото, на което позира, и отива да надзърне в картината. После удавя художника в потока от думи, за да стигне до настояването – ама уж между другото, за корекция на косата, на ръцете, на гушата, на очите, така че да изглежда по-млада. Защото никой не си спомня как е изглеждал оригиналът, докато гледат портрета му. Това са добри находки, които позволяват и на омагьосания зрител да поеме дъх.

Америка за България

Монологът приключва. Художникът не проговаря и дума. Подозирам, че проклетите въпроси измъчват и самия Стефан Цанев. В един момент жената с цигулката, разсъждавайки за смисъла на изкуството, заявява:

„Най-тъжното е да надживееш изкуството си“.

Убеден съм, че „Цигуларката на Бога“ ще надживее автора си.

ДВЕ ТЕМАТИЧНИ СЪБИТИЯ В „ПЕРОТО“ ЩЕ УЧАТ ДЕЦА И РОДИТЕЛИ НА ПРАЗНИЧЕН ЕТИКЕТ
Bookshop 728×90