Дядо ми, манифестациите и паметниците

Чета страстите около „деня на победата“ и „деня на Европа“. Наблюдавам поредното замеряне с факти между русофили и русофоби. Мисля си за дядо ми.

Водеше ме на всички манифестации, слагаше ми най-малките му медали на презрамката на сукмана и прескачахме червените плюшени заграждения. Беше ми любопитно, зрелището ме привличаше, исках да виждам какво се случва по-отблизо. И не слушах какво ми разказва.

Пораснах и когато бях в 8-ми клас, а демокрацията ни – новородена, с дядо ми се скарахме. Той се тюхкаше, че „тия сега ще заграбят и разрушат това, което построихме“, а аз от висотата на своя 14-годишен опит му виках, че е комунист (ама обидно) и че нищо не разбира – нито от демокрация, нито от светло бъдеще.

Днес, когато не съм русофил, не съм комунистка и не се кефя на военни паради, си мисля, че ако дядо ми беше жив, нямаше да му оспорвам правото да харесва руската мощ. Нямаше и да го убеждавам, че някой паметник трябва да бъде сринат. Щях, така си мисля поне, да му оставя правото на спомени и илюзии. Най-малкото, защото за някои неща се оказа прав.