Човечеството изпитва отчаяна нужда от чудеса, особено сега, когато живее в непрекъснато напрежение заради коварен вирус и още по-коварна икономическа криза. А чудесата са ежедневие, но не всеки успява да ги забележи, тичайки през натоварения ден.
Именно на ежедневните чудеса е посветен сборникът „Коледно чудо“ на изд. „Колибри“. В него са събрани разкази на познати и обичани автори, които са подходили към темата не с обичайната за празника сантименталност и сладникавост, а с дълбочината на ежедневната мъдрост. Сред имената се открояват писатели като Владимир Полеганов, Рене Карабаш, Соня Тодорова, Андрей Велков, Иван Димитров, Мария Касимова-Моасе и други.
„Коледа е това чудо – чудото на сътворението. Дали се ражда нова звезда, нова ерес, нова надежда, нова илюзия, нова любов, всеки автор избира сам, но едно е важно – има нещо отвъд разума, има нещо отвъд думите, има нещо, което ни възбужда всяка година по същото време. И дори скепсисът, иронията и сарказмът не могат да отрекат това чудо“, казва за сборника неговата съставителка Кремена Димитрова.
Предлагаме ви откъс от разказа „Ролята“ на Мария Касимова-Моасе, предоставен от издателство „Колибри“.
Първият ми спомен от него е как го няма. На вратата се звъни празнично, звънецът ни има един такъв кръгличък звук, по-различен е от този на останалите апартаменти във входа и безгрешно мога да си го позная. Чувам го, докато светваме лампичките на елхата и нещо се суетим около новогодишната трапеза. Някак винаги се случва да сме само с майка ми и сестра ми в хола, а татко все го няма наоколо, но това ще го осъзная години по-късно. Като чуваме звука, зарязваме всичко и тичаме със сестра ми към вратата – Дядо Мраз има ужасно много адреси за посещение в една-единствена вечер и понеже бърза, няма да остане на прага ни, за да го видим. И този път се надяваме да сме още по-добри в тичането от предните години и да успеем да го хванем. Или поне, когато отворим вратата, да зърнем крайчето на червената му мантия да се вее някъде по стълбището. По чорапки сме, крачетата ни се пързалят върху мозайката на коридора и едва взимаме завоите из панелния апартамент. Сестра ми се подхлъзва и пада, а аз се препъвам в нея. Звънът на вратата и без това е спрял, а нелепият инцидент със сестра ми ми е отнел още няколко секунди, които се оказват от изключително значение. Много ме е яд на нея! Лигла! На всичкото отгоре и реве с пълно гърло, така че не мога да чуя поне стъпките на Дядо Мраз отвън. Стигам пръв до вратата, почти лепвам бузата си върху шперплатовото ѝ тяло.
Татко се появява някъде зад гърба ми със сестра ми на ръце. Тя си реве, този път, защото аз съм стигнал преди нея до вратата. Ръцете ми треперят от вълнение и едва успявам да завъртя ключа. Така или иначе, пред вратата отново няма никого. Само на средата на черджето се мъдрят два красиво опаковани пакета с етикети. С татко и сестра ми викаме с цяло гърло из стълбището „Дядо Мрааааз, Дядо Мрааааз!…“, но виковете ни отекват о циментовите стъпала и се връщат до нас в студено ехо. Не го хванахме! Чудя как така този стар човек търчи с космическа скорост между етажите и блоковете и никой никога не успява да го види. Не че моят дядо не е в добра форма, но си знам как се уморява, като ходи на работа, при това той на тая си работа само седи на един стол и нещо пише в едни тетрадки. Пък и все пак някой трябва да го е видял, за да го знаем всички как е облечен, че се движи с шейна с елени, че има и Снежанка… и изобщо, нали се правят портрети на хора, които някой някога е виждал! Е кой е тоя някой?!
***
На дванайсет съм. Допреди няколко години вярвах, че Дядо Мраз съществува. В училище обаче имаше един Иво, на когото баща му беше шофьор на ТИР. В онези години шофьорите на големи камиони с международни товари си бяха за завиждане – пътуваха из цяла Европа, децата им носеха дънки и фланелки с цветни надписи, а в домовете им имаше големи бутилки уискита на стойки, фототапети и красиви метални кутии с вкусни бисквити. Иво носеше в училище мръсни списания, от които научавахме собствената си анатомия. Изобщо той знаеше всякакви неща, които обичайно не трябваше да знаем на тази възраст, и в училище минаваше за нещо като най-големия отворко. Преди новогодишното тържество в трети клас тайно обяви на всички ни, че е сигурен, че това с Дядо Мраз е пълна измислица на големите, за да ни шантажират. Не знаех какво значи да те шантажират – струваше ми се, че с такава дума може да се означи само нещо хубаво, например някакъв танц, в който се поклащаш енергично наляво-надясно. Не посмях да попитам, но после някой изясни, че да те шантажират, значело да те заплашват, че Дядо Мраз няма да ти донесе подарък, ако не слушаш. Защото зад тоя старец възрастните си криели желанието да тормозят децата си, затова го били измислили. И всъщност Иво разбрал истината, след като открил в гардероба на техните шейна „Чук и Гек“ с етикет на немски език, което абсолютно сигурно значело, че е донесена от баща му с последния курс до Германия. И да не му се правели, че Дядо Мраз я бил донесъл, защото тя си била в гардероба цял месец преди Нова година!
Когато Иво ни изтресе тази новина, ми стана много мъчно. Е как така може да се лъже и изобщо защо им трябва на родителите да се крият зад някакъв си старец, като те и без това и през останалото време си ни „шантажират“ за какво ли не?! И хайде пък сега точно Дядо Мраз да го няма – защо не Феята на зъбките, Баба Яга или джуджето Дългоноско?! Най-лошото от всичко беше, че като разбраха тази новина, всички момичета ревнаха. Точно като сестра ми няколко години по-рано, когато се спъна, докато тичахме да хванем вълшебния старец пред собствената ни врата. А не знам дали знаете какво е да реват едновременно двайсет и четири момичета на възраст девет години… Страшна трагедия! Стигна се дотам, че учителката да ги успокоява, докато Иво ехидно се хилеше от последния чин и повтаряше тихичко, за да ги дразни „Ами няма, бе, няма Дядо Мраз! Айде, пукнете се!“.
Сега вече, на дванайсет, се налага да връщам вярата в Дядо Мраз и у сестра си. Тя е на девет, точно във възрастта, когато и моите съученички разбраха гигантската измама. Ходи на танци и там едно момиченце ѝ казало, че всички тия новогодишни програми, дето ги правят за Дяда Мраз, били пълна лъжа. Разбрала, защото миналата година на тържеството отишла да благодари на Дядо Мраз за предишния си подарък и той ѝ казал, че понеже е много стар и забравя, не се сеща точно какво ѝ е подарил. „Количка за бебета“, припомнила тя.
„Охохо – казал той, – сега си спомням! Една такава седяща и синя!“ – „Ами не – разочаровано отвърнала малката госпожица. – Голяма, с гюрук и червена…“
Най-сигурното, че Дядото Мраз бил фалшив, обаче било, че не само не отговорил, ами просто я щипнал по бузата, врътнал се на тока на червения си ботуш и си тръгнал. „Щото щеше да му порасне носът от лъжата и веднага да го разбера!“, пояснила приятелката на сестра ми. И ето ти, моята малка домашна лигла сега ме гледа подозрително и твърди, че Дядо Мраз е за бебетата, не за нея. За да я убедя, че не е права, през нощта написвам писмо от негово име. Украсявам го, рисувам и лепя картинки, пиша с красив почерк със завъртулки.
На другия ден го пускам в пощата, а вечерта майка ми с изненада го открива и го носи до леглото на сестра ми. Поглежда ме въпросително, а аз вдигам рамене – нищо не знам. Тя сбърчва вежди, но аз устоявам – нищо не знам, не съм аз. Сестра ми е на седмото небе. Препрочита писмото от Дядо Мраз и срича всяка дума. Чете го на баща ни вечерта, на съученичка по телефона, на баба и дядо на другия ден, на всички гости, които ни идват у дома следващата седмица. Убедена е, че писмото е автентично, само един истински Дядо Мраз можел да пише така красиво! Подсмихвам се тайно. Хубаво е да си малко Дядо Мраз.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение