Летен сезон

Дянко Марков и напразните усилия за еднословна епитафия

Поклонението пред Дянко Марков ще бъде на 19 ффевруари, събота, от 14 ч. на Централните софийски гробища. Снимка: БГНЕС - Дянко Марков и напразните усилия за еднословна епитафия

Поклонението пред Дянко Марков ще бъде на 19 ффевруари, събота, от 14 ч. на Централните софийски гробища. Снимка: БГНЕС

Трудно е да оцениш еднозначно и монолитно криволиците на един цял човешки живот, да сложиш в рамка – самата тя изменчива – страданията, вярата, упованията и грешките, да сковеш в минало време човек от парчетата спомени на приятели и врагове. Смъртта на полковник Дянко Марков – последния царски офицер на България, легионер, войник от фронта, лагерист в комунистическите лагери, поет, политик, оратор, музикант – разбушува океан от страсти заради опитите да му бъде поставена еднословна епитафия. Герой или звяр. Морален или безчестен. Фашист или демократ.

И никой не се замисли, че всички тези категории са се променяли във времената – думите са оставали, но същността им е била заменяна с нещо друго. И е несправедливо върху гроба на току-що отишлия си полковник Марков да бъде поставено клише, родено от политически страсти.

Той не е бил светец. И вероятно е вярвал и подкрепял човеконенавистни постъпки, за които е намирал морални оправдания (онова така често цитирано „вражеско население“ например). Навярно е мразил страстно неща, които е трябвало да обича – и в личен, и в обществен план.

И после си е платил. Превърнал се е в жертва на друга човеконенавистна власт. Бил е стъпкан, унижаван, разрушаван. Платил е всяка своя грешка, но не по законите на справедливостта, а в лапите на друго зло.

Франциско

Обикновен човек, превърнат в жертвен агнец на две, че дори и три системи, ако броим преходната демокрация. Превърнат е в символ на жертвите, но и в символ на тираните едновременно. Придадена му е надчовешка стойност, тежест, която е почти невъзможно да се понесе. Жертвите на едната система го ненавиждат, жертвите на другата система го боготворят.

А той междувременно е писал стихове:

„На синора на двата свята ний стоим –
мъже на четирѝдесет години.
Телата и душите ни са в рани,
и само споменът за падналите ни е мил,
и само вярата в самите нас ни е останала“.

Във Фейсбук сега горят страсти. Хора, които споделят общи ценности като цяло, са разделени в отношението си към Дянко Марков. Някои го венцеславят, а други го проклинат. Някои го познават, други не биха искали да е съществувал. Дянко Марков – грешният като всички ни човек – е осъждан и благославян не като човешко същество, а като еманация на различните времена, в които са преминали неговите близо 100 години. Тъжното е, че си го делят основно десни хора, демократи. Най-вече те го разкъсват между осанна и разпятие, без да осъзнават, че така продължават кървавата саморазправа на комунистите с всеки, който не мисли „правилно“.

Доктор Аспарух Илиев, който познава Дянко Марков като приятел на родителите си, разказва спомен за думите му:

„Аспарухчо, повярвай ми, няма човеконенавистен режим, който да бъде оправадан – фашизъм и комунизъм са синоними. Човешкият живот е свещен“.

Историята, която д-р Илиев разказва, е лична, пречупена през емоционална призма и подсказваща, че близкият досег с Дянко Марков е оставял светли чувства.

„Още след като излиза от лагер след Втората световна война, той и още няколко преследвани „врагове на народа“ намират работа и относително спокойствие като музиканти (всеки от тях е музикант по хоби и го превръщат в професия) в Музикалния театър. Там диригент по това време е евреинът Борис Левиев – близък приятел на чичо Дянко. Самият Борис Левиев рискува много да ги вземе там. Но това е общност на почтени хора с принципи. И баща ми, и баба ми са също музиканти в Музикалния театър и така се запознават с него. Приятелският им кръг включва етнически българи, евреи, арменци. Нито за момент Дянко Марков не е бил дори и на една йота с антисемитски нагласи и за мен остана непонятно кой реши да го оклевети – за мен той беше един от най-внимателните, толерантни, позитивни и добри хора, които съм познавал.

Всъщност, разбирам защо го нападаха и клеветяха – нито за секунда не спря да казва истината за комунистическия режим и беше доста неудобен за много хора. Просто след като си бил на лагер и не си се пречупил, оживял си, едва ли нещо може да те уплаши. Лесно беше да му лепнат фалшив етикет заради членство в патриотична организация като 16-годишен младеж. Не знам обаче колко от обвиняващите го по това време биха имали смелостта да се качат на самолет над небето над София при отчайващо съотношение свои/чужди да брани родината си. Не е като да седиш на маса и да оправдаваш членството в ДС с фалшив патриотизъм само защото си получавал облаги, нали?“

Манол Глишев също е емоционален в думите си за Дянко Марков:

„Някой ще каже, че Марков е бил „царски“ офицер. Не. Марков беше български офицер. Дори повече от офицер – Марков беше воин в древния смисъл на думата.

Представете си го, какъвто беше – не някакъв сълзлив, прекършен, фъфлещ старец, а изправен, духовит, умерено елегантен, бодър и със здрав, запазен разум. Представете си старата школа. Винаги на линия със знанието, но и с хумора си. Детайлно помнещ списъци с хора – свестни хора и подлеци, мъдри хора и глупаци, заемали някога важни позиции или пък просто проявили качествата си в решителни мигове. Жив учебник по история.

Представете си човек, който не е бил пречупен дори от престоите в карцер, нито от несправедливостите, които изпита в последните години – докато ние днес често изпадаме в несериозни истерии от липсата даже не на някаква стока, а на някаква определена марка в магазина.

Представете си мъж с достойнство – завършен джентълмен в думите и отношенията си с хората… каквито джентълмени сега ние вече не успяваме да станем, защото нямаме тази житейска школа.

Г-н Марков беше суров към себе си и мил с останалите. Безупречно любезен. Ненатрапчиво изискан. Никога не говореше за дребни, скучни неща. Речникът му беше сладостен, подборът на думите му будеше не само интерес и уважение, а удоволствие от начина на изразяване – дори когато той разказваше за кошмарни страници от миналото ни. Често дори без сам да го иска, произнасяше сентенции, родени на момента. Такива хора будят естествено уважение и желание (дори за малко) да бъдеш като тях. Но такива хора вече няма“.

Даниела Горчева внася яснота в най-противоречивото изказване на полк. Дянко Марков, заради което е поддържана сянката върху личността му в продължение на години:

„Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията (през 1943-та) на враждебно население не е военно престъпление. Съединените щати депортираха населението от тихоокеанското крайбрежие, което има японски произход, по време на Втората световна война. И никой не ги даде на съд за това. Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население трябва да бъде депортирано.

Клеветниците се опитват да преиначат истината, вадейки думите от контекста на изказването и пропускат думите на Дянко Марков, с които изразява гордостта си и радостта си от спасените евреи:

„В България седи нула! Срещу името на България седи нула, господа! И това е паметната плоча за хората, които спасиха българските евреи. Тази нула – аз се гордея с тази нула като българин, като гражданин и като човек!“

Забележка: Българските власти, както и хората от целия свят по онова време (февруари – март 1943-та) не знаят истинската цел на тези „преселвания на евреите в Полша“, които са пазени в строга тайна с цел успешното осъществяване на депортациите в цяла Европа. Това го твърди и известният изследовател на Холокоста проф. Йехуда Бауер, който казва:

„Депортациите винаги бяха прикривани. Казваше се, че евреите ще бъдат заселени на друго място или ще бъдат изпратени на работа“.

На другия полюс стоят мнения на хора, които не са познавали лично Марков, но са се почувствали наранени от негови думи. Леа Коен коментира смъртта му с думите:

„Преди 20 години един човек от трибуната на НС оправда депортацията в Треблинка на едни евреи, като ги нарече „враждебно население“ в смисъла на тогавашните закони. То по смисъла на ония закони евреи въобще не трябваше вече да има. Добре, че е имало хора, които не са мислели като въпросния. През последните години този екзалтиран и леко истеричен старец беше превърнат в икона, а приятелите и съпартийците на един друг, който вчера поздрави с нацистки жест ЕП, дадоха медал на първия щото станал на 96 и му пяха националния химн!

Този живя почти 100 години, но не намери време през последните 20 да се извини на евреите за грозните си думи.
Ще ви кажа „под клетва“: не сме му простили“.

Мнението ѝ се споделя от много хора от еврейската общност, за които репликата за „враждебно население“ остава непростима, както и от хора с либерални убеждения, които разбират тези думи като език на омразата.

И така смъртта на един офицер, лагерист, музикант, поет, политик, оратор, слаб човек, силен човек отново разцепи обществото на мислещите умни хора.

Така се получава винаги, когато престъпленията и наказанията за тях са едно и също нещо.

Вижте още: УСТОЯХМЕ, ЗАЩОТО БЯХМЕ ДОБРИ ХОРА

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах