Софийска филхармония МЕГАБОРД

Георги Дюлгеров и дюлгерите на българското историческо кино

Новият му филм „Записки по едно предателство“ ще покаже, че рецептата за добро историческо кино не е загубена

Актьорът от Народния театър Пламен Димов е неузнаваем под налудно-екстазния поглед на революционера Георги Бенковски. Снимка: Кадър от филма - Георги Дюлгеров и дюлгерите на българското историческо кино

Актьорът от Народния театър Пламен Димов е неузнаваем под налудно-екстазния поглед на революционера Георги Бенковски. Снимка: Кадър от филма

Темата за историческите филми стана особено актуална в последните месеци след злощастния опит на Максим Генчев да превърне Ботев в паметник на самия себе си и след сериала „Войната на буквите“, където историята е пожертвана в името на псевдотрилъров сюжет.

Все пак надежда има. БНТ е продуцирала без бравурни промо кампании и без много трафаретен шум един добър исторически филм, режисиран от Георги Дюлгеров. „Записки по едно предателство“ ще закрие тазгодишния „София филм фест“ и ще покаже, че рецептата за добро историческо кино не е загубена.

Не трябва много – талантлив режисьор, добре написан сценарий, внимателен подбор на актьорите и най-вече уважение към историята. Всичко това е налице в историята за дядо Вълю, заснета по „Записки по българските въстания“.

Георги Дюлгеров не е изневерил на себе си. Онази атмосфера на романтична революционна тревожност, която помним от „Мера според мера“, е факт и в новия му филм. Макар историята да е за смъртта на Бенковски, героят от Априлското въстание не е превърнат в единствен и всепоглъщащ фокус на филма. Като умел разказвач на истории и талантлив режисьор Георги Дюлгеров знае, че това да се фиксираш в един образ, да го сакрализираш до степен, в която губи детайлите си, лишава творбата от жизненост. Неговият Бенковски е характерен, хиперболизиран с мяра, облян е в театрална светлина, когато трябва, и смирен в сенките в следващия момент. Предводителят на Хвърковатата чета не е разказан като икона, а като човек с плам и кривини, изгарящ от нетърпим революционен екстаз, но и осъзнаващ всички грешки, които е допуснал в живота си.

В образа на най-неудържимия апостол на въстанието ще видим актьора от Народния театър Пламен Димов, неузнаваем под налудно-екстазния поглед на революционера.

Захари Стоянов на Дюлгеров е интелектуалец. Историята го представя в два етапа от живота му – като писар и помощник на Бенковски, апостол в сянка, и като възмездителя, който разкрива предателството на стареца, обещал да спаси бегълците след погрома. Образът на селянчето Джендо, останал във въображението ни след сериала „Записки по българските въстания“ от 1976 г. в изпълнението на Стоян Стоев, е изличен. Авторът на летописа на въстанието е нарисуван от Дюлгеров какъвто е бил всъщност – грамотен и мислещ човек, европейски ориентиран, облечен алафранга, обран и спокоен. За достоверността на образа допринася и овладяната игра на Иван Николов.

Ивайло Христов играе предателя дядо Вълю, прегърбения под тежестта на вината си чобанин. Опитният актьор е съживил споменатия бегло в „Записките“ основен виновник за смъртта на Бенковски, превръщайки образа му в еманация на всяка предателска фигура в българската история. Фино и ненатрапчиво Георги Дюлгеров е противопоставил космополитните апостоли, а след това – европейски мислещите приятели на Захари Стоянов, на селянина, непроменен цяло десетилетие, заключен в безнадеждността и страха на дребното си битие и преди, и след свободата, неспособен да я осъзнае. Дори визуално разликата е впечатляваща – мантията на Бенковски, спретнатите униформи на въстаниците, срещу потурите и калпака на овчаря – същите, с които посреща десет години по-късно онези, които са дошли да го арестуват заради предателството му.

Георги Дюлгеров, който е и автор на сценария, е успял да избегне често появяващата се в подобни филми декларативност, която кара героите да звучат като оживели паметници. Разговорите са естествени, подчинени на езиковите особености на времената, пълни с характерни диалектни изрази, запазени изречения от „Записките“, но и достатъчно съвременни, за да бъдат възприети от зрителя без усилие.

Явно е неизбежно – като във всеки филм, да се появят няколко сцени, в които взискателното зрителско око може да види режисьорски компромис, но те са малко. Епизодът с включването на децата в революционните списъци, подборът на доброволци, който Бенковски прави в двора на чорбаджийската къща, е донякъде пресилен в показността си, но е ключов за разбиране на образа на революционера.

И още един мит развенчава Дюлгеров – че хубаво българско кино може да се прави само с много пари. Финансиран от БНТ, филмът не разполага с мащабен бюджет, практически е сниман с по-малко пари, отколкото „Ботев“ на Генчев. Това не е попречило да се постигне атмосфера на историческа достоверност, включително в костюмите и декорите. Няма телеграфни стълбове и следи от камиони въпреки многото екстериорни сцени. Просто режисьорът си е на мястото. Заслуга за това има и елегантният подход на оператора Веселин Христов („Сестра“).

„Записки по едно предателство“ е филм, който едновременно продължава традицията на доброто исторически българско кино, но и задава критерии за всички, които се опитват да го възкресят днес.

Документи Живопис след фотографията в България през 70-те и 80-те години на 20-ти век 2 март – 4 юни 2023

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах