Джамиите, които станаха църкви

Човечеството строи религиозни и култови сгради от началото на цивилизациите. Войни и завоевания, религиозни сблъсъци и отлив от вярвания – всичко това е променяло имената, архитектурата и символното значение на храмовете, но никога светът не е оставал без места за почитане на боговете си.

Хората най-често от всичко спорят кой е техният бог. Историята на цивилизацията е история на религиозните сблъсъци. Оказва се, че и днес те са толкова актуални, колкото са били и в Средновековието.

Един от най-старите православни храмове в света – „Света София“ в Истанбул, отскоро е джамия за пореден път. Когато през 1453 г. Константинопол пада под напора на османските нашественици, трансформацията на храма в мюсюлманско светилище е символ на въздигането на една империя и падането на друга. През 1934 г. е почти същото – превръщането на джамията в музей е точката, която Кемал Ататюрк поставя след края на Османската империя. Ако трябва да следваме тази историческа символика, днешните действия на Ердоган са опит да се даде нов старт на имперските амбиции на съвременна Турция.

Вижте още: ЗАБУЛЕНИЯТ ХРАМ

Но не само в южната ни съседка тече трансформация на храмове от една религия към друга. Освобождението на България от османско владичество предизвиква същия процес и у нас.

В България има няколко църкви, които днес познаваме само като православни храмове, но са строени като джамии. Най-известната от тях е църквата „Свети Седмочисленици“ в центъра на София. На днешния ден, 27 юли, през 1903 г. построената от архитекта Коджа Синан „Имарет джамия“ е осветена и става православен храм.

Историята на това светилище е дълга и пълна с обрати.

Идеята за нейното построяване е на босненеца Мехмед паша, велик везир на Сюлейман І Великолепни. По това време София е седалище на бейлербегове, подреден град по пътя към Европа, през който войските на султана преминават в завоевателните си набези. Но в селището няма нито една джамия. Затова везирът решава, че ще бъде разумно да се построи голяма джамия, съответстваща на блясъка на управлението на  Сюлейман Първи. Имало и повод – голямата победа на османците срещу маджарите при Мохач и превземането на Будапеща. При пътуването си натам Сюлейман І Великолепни пренощувал край София и получил видение, че походът му ще завърши с успех. С везира решили, че това е знак да бъде почетен Аллах точно на това място с голям молитвен дом за всички мюсюлмани.

За тази история свидетелства паметна плоча от бял мрамор, поставена над вътрешната врата на сградата, която днес се съхранява в Археологическия музей в София. В превод на арабиста Димитър Ихчиев текстът ѝ гласи следното:

“В името и с помощта на великия, милостивия, щедрия и всесилен Бог, настоящия богомолствен дом – света джамия, се съгради и построи с цел да служи като голям молитвен дом – главна джамия на всички благородни, възпитани и просветени мюсюлмани, както и на всички истинно-верни и правоверни мохамедани, дето и да живеят те. Съграждането на тази великолепна и украсена джамия се започна по инициатива и с иждивението на великия царски везир и главнокомандващ императорските храбри войници муширът Мехмед-паша Тавил ибни Абдул Музедин в осмата година (1528 г.) от царуването на великия османски десети по ред, султан Сюлейман І Славни, син на султан хан Селим І, наричан с прозвището “явуз” т.е. Свиреп”.

За архитект на замисленото грандиозно строителство везирът избира прочутия архитект и строител Коджа Синан. Твърди се, че известният майстор е бил българин, роден в Широка лъка и отведен като еничар в Истанбул, където проявява таланта си. Така става главен архитект на империята. Построил е общо 81 джамии, 33 дворци, 35 бани, 26 библиотеки, 7 водопровода и множество мостове, гробници, кервансараи и чешми. Когато везирът му възлага строителството в София, Синан е на 39 години.

През XVII век  известният турски пътешественик Евлия Челеби пише за софийската джамия:

“Коджа-дервиш Мехмед-пашовата джамия е на везира Мехмед паша. Тя се именува „Имарет джамия“ и е един светъл храм. Като другите султански джамия, и тя е с високо кубе. Отвътре, както и отвън, тя е много величествена. Чудните ѝ кубета са покрити с олово. Минарето ѝ е много високо и симетрично. Тая светла джамия е майсторска работа на архитект Коджа Синан, който в този везирски храм е показал голямото си изкуство”.

Джамията е била цял религиозно-социален комплекс. Към нея е имало медресе (духовно училище), имарет (приют за бездомни), безистен (търговска част, от която се е издържала), кервансарай (нещо като мотел за преминаващи пътници) и баня. Наричали я „Черната джамия“, защото минарето ѝ било от витошки гранит, черен на цвят. Това минаре е паднало по време на силно земетресение два века след построяването ѝ.

През втората половина на XVIII век голяма част от турците, населяващи София, се изнасят в малоазийската част на империята. Градът запада и джамията започва да губи блясъка си.

По време на Освободителната война през 1878 г. руските войски заварват джамията, превърната в склад за муниции, а сградите към нея – в затвор.

Когато София става столица на Третото Българско царство, градът почва да расте и в него се заселват българи от цялата освободена територия. Около мястото на джамията се оформя цял квартал, наречен „Алигина махала“. Появява се належаща нужда от православна църква. Градската управа решава да построи храм в градинката пред Черната джамия.

Тогава Петко Каравелов лансира идеята мюсюлманският храм да стане православен. Във вестник „Пряпорец”  от 21 септември 1900 г. той пише:

„Като узнахме, че се готви нова църква да се построи в „Алигина махала“, близо до Черната джамия, ние настояваме самата Черна джамия, едно прекрасно монументално здание, да се превърне в църква. Хубавата сграда на джамията ще се запази от разрушение и с малко пари ще се обърне във великолепен храм, какъвто няма по цяла България, когато проектираната нова църква поради липса на достатъчно средства не ще се построи скоро и ще бъде малка и няма да се отличава от другите наши църкви. Нам ни трябват високи, светли храмове, да повдигат религиозното чувство – тесни, тъмни подземия имаме и тъй достатъчно”.

Ражда се и идея преобразуваният храм да бъде наречен „Св. Иван Рилски“ заради легендата, че Черната джамия е построена върху основите на древен манастир, посветен на българския светец. Но отново се намесва Петко Каравелов, който предлага църквата да бъде посветена на  Св. св. Кирил и Методий и техните ученици – Светите Седмочисленици.

Проектът за преустройството е възложен на руския архитект Александър Померанцев, проектирал и построил и храма „Св. Александър Невски“. Той предлага църквата да има три престола – централен, южен и северен. Централният е осветен на днешната дата – 27 юли през 1903 г. и е посветен на Кирил, Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий, обявени за светци като Свети Седмочисленици.

Южният престол е посветен на „Всички български светии“ през 1953 г. и е осветен от патриарх Кирил по време на социализма през 1956 г., след като Светият Синод въвежда такъв празник в църковния календар.

Северният престол, посветен на Свети Иван Рилски, не е осветен и до днес.

В новопроектираната църква е включен целият централен корпус на бившата джамия. Допълнително са добавени само притворът и камбанарията. Югоизточната стена е била пробита, за да се иззида олтарната абсида, отворени са и две нови врати с колонади. Така общата площ на църквата става 720 кв. м.

Особено впечатляващ е вътрешният иконостас – зидан, с богата орнаментика, покрит с икони, рисувани от известни художници като Сергей Иванов, Петър Стайков, Васил Филипов, Никола Петров, Петър Морозов и най-вече Стефан Иванов, който изпълнява дарителската воля на Иван Евстатиев Гешов и покрива по-голямата част от иконостаса на олтара с изображения.

Няколко поколения по-късно споменът за това, че една от централните софийски църкви някога е била главна джамия на Османската империя, е почти заличен.

„Света Богородица“ в Узунджово

Сравнително отскоро обаче посетители могат да разглеждат друга църква, разположена в сграда, която преди е била джамия. Православният храм в Узунджово, Хасковско, е една от най-красивите и модерно изглеждащи български православни църкви, но в него още личат знаците на мюсюлманските му корени.

През 1500 г. в Узунджово построяват българска църква – „Света Богородица“. По-малко от век по-късно цялото село е разрушено и църквата е съборена. Великият везир Синан паша заповядва на същото място срещу 30 хил. гроша да бъде построена джамия. Проектът наподобява този на Черната джамия в София – с имарет, кервансарай и баня. Има и крайпътен хан, един от най-големите в тези територии, с 350 стаи. Оборите му поемат над 1000 коня. Век по-късно до джамията са построени часовникова кула и мраморен водоскок.

Изглед от двойната порта към мястото, където се е издигал кервансараят. Зад нея се вижда бившата джамия. Снимка: Площад Славейков

Около джамията, която с високите си огради от дялан камък прилича на крепост, възниква ново селище, този път турско. От  XVII до XIX век в него се провежда един от най-големите панаири в Османската империя – Узунджовския панаир, от който по-късно възниква Пловдивският панаир.

Твърди се, че и тази джамия е дело на Коджа Синан, но за това няма доказателства. Има вероятност строителят да е бил православен християнин, българин, който не спазва мюсюлманските изисквания за строеж на храм и не ориентира джамията към Мека, както е прието. Това е една от причините този храм да бъде наричан „Гяурджамиси“ – неверническа джамия.

Когато през ХХ век строителите работят по превръщането на джамията в църква, откриват тънка кирпичена стена, закриваща готов олтар. Изследователите и местните хора смятат, че това е било замислено от архитекта на джамията с надеждата някой ден тя да бъде християнски храм.

В Узунджово твърдят, че майсторът архитект е Лалю Кръстев. За това съдят по изобразените на няколко места в храма лалета – кодификация на собственото му име. Позлатеният купол на джамията е бил украсен не само с традиционните полумесец и звезда, но и с разцъфнало лале, чиито тичинки се преплитали в християнски кръст.

Ако се търси допълнителна символика, тя може да бъде открита и в други флорални мотиви в сградата. Освен лалетата, има рози, а в северозападната част са изобразени три цветя, в едно от които се открива еврейската шестоъгълна звезда. Така символите на трите основни религии присъстват в мюсюлманския храм от самото му създаване.

След Освобождението турците си заминават от Узунджово. Кервансараят е разрушен. Храмът е изоставен. В началото на ХХ век местната църква „Св. Йоан Кръстител“ се срутва и тогава се взима решение вместо да се строи нова, за която няма пари, да се преустрои джамията. През 1906 г. Турция официално отстъпва на България собствеността върху сградата. Тя става християнски храм.

Едва през 2007 г. обаче започва цялостната ѝ реставрация. Тогава са открити и два надписа на арабски език с религиозно-философска тематика. Тревненският дърворезбар Дарин Божков изработва иконостаса – един от трите най-големи у нас с височина близо 9 метра и ширина 14 метра. Иконостасът от 1906 г. също е запазен, включен е в новия. В олтара е дърворезбована молитва на глаголица, съдържаща думите от всички букви от А до Т. Тя гласи:

„Аз буки веди глаголи добро ест живете дело земли иже како люди мъйслите наш он покой ръци слово твръдо” („Помни буквите, научи се да говориш, да живееш с добри дела на земята, защото както вие, хората, вярно мислите Той е нашата опора. Изговаряй словото с твърдост“).

Така църквата „Успение на Пресвета Богородица“ в Узунджово става единствената у нас, в чийто иконостас има вплетена глаголична молитва.

Историята на превръщането на джамиите в българските земи в друг тип сгради е дълга и болезнена. В София в останки от джамия се помещава днес и Археологическият музей. В Пловдив в сградата на една от старите местни джамии днес има ресторант. Подобна е съдбата на недоразрушените мюсюлмански храмове в цяла България. Така превратностите на историята се отразяват на светилищата – те зависят от времената и хората. Но паметта остава.