Петър Славов, контрабасист и един от най-добрите наши джаз музиканти, син на прочутия барабанист Петър Славов („Джаз Фокус’65”, ФСБ) от години живее и работи в САЩ. Чуваме се по Скайп – той от Ню Йорк, аз от София, за да поговорим за настоящето и бъдещето на джаза, музиката и интернет, и предстоящото му участие на „Пловдив джаз фест 2019“ (31 октомври – 2 ноември), на който той ще свири с американския си квартет в последната вечер.
– Сигурно сте чували, че според Дюк Елингтън има само два вида музика – хубава и от другия вид – той не споменава джаза като отделен жанр. В тази връзка Вие как се определяте – просто като музикант или все пак като джаз музикант, джазмен?
– И двете. Мисля, че за да стигне дотам да се нарече джаз музикант, човек трябва трябва да е минал през много други стадии на развитие. Според мен джазът представлява най-високото ниво на правене на музика. Защото включва много знания, много теория и пластове. От една страна всеки трябва да се стреми да е преди всичко музикант, от друга – за мен е чест да се нарека джаз музикант.
– Според една академична дефиниция джазът е жанр в американската музика, възникнал в Ню Орлиънс около 1900 г., характерни за него са силно изявена метрика, импровизации, отличителни тонови нюанси и техники на изпълнение и/или синкопирани ритмични модели. Това определение съвпада ли с вашата идея за джаза, или вие сте с по-широки разбирания?
– Моята идея за джаза е доста по-толерантна, макар че не обичам, когато неща, които нямат много общо с джаза, се определят като джаз, за да им се даде по-елегантна опаковка. Но в момента джазът вече е само един език. Мелодичен, хармоничен и ритмичен език – който не е ограничен от определен ритмически стил. Джазът е като прахосмукачка, събрала цялата музика на човечеството. Джазмените включват всичко, от което се вдъхновят. Например Колтрейн използва индийската музика, други използват класиката. Но това, което прави джаза по-различен от другите жанрове, е неговият език. Когато някой не говори този език добре, той не е джаз музикант. А дали има суинг, или някакъв определен бийт, на този етап вече не е от такова значение.
– Имате полезен сайт. Разгледах графика Ви и видях, че на 26 октомври свирите в известен нюйоркски джазклуб в „Гринич Вилидж“, вероятно пред сравнително малък брой познавачи…
– Да, клубът не е голям, но всеки сет е като отделен концерт и публиката постоянно се сменя.
– На 2 ноември ще се представите пред значително по-многобройна и разнообразна публика в Пловдив. Къде ще се чувствате – да не казвам у дома – но повече в свои води?
– Трудно ми е отговоря, защото макар и двете места да са много различни, всяко от тях има своите предимства. Свиренето в клуб е много любимо на всички джаз музиканти, защото се получава непосредствена връзка с публиката, интимност, която позволява по-директен обмен на енергия между феновете и изпълнителите. А да свириш на фестивал и на по-голяма сцена, предоставя други възможности – форматът е близък до този на класическите концерти.
Много се радвам, че в Пловдив има фестивал на такова ниво. Защото дълги години, дори и след падането на комунизма, в България не идваха истински актуални джаз артисти – от тези, което са хем добри, хем модерни – а не само едното или другото. Селекцията сега е много добра – ако имах фестивал, това щеше да бъде и моята селекция. Впрочем, аз още преди две години трябваше да свиря на Пловдивския джаз фестивал с европейското турне на саксофониста Джо Ловано. Но не можа да стане заради проблеми с логистиката на самолетните полети. И сега очаквам с голям интерес да свиря в България на това високо ниво.
– Домът Ви сега е в САЩ. От професионални съображения ли решихте да живеете в Америка?
– Да, предимно по професионални причини. Дойдох тук да уча, получих много хубава стипендия от музикалния колеж Бъркли в Бостън. По едно време мислех да се връщам – по чисто практически причини, защото за човек от България, където доларът беше 3000 лв., беше трудно, а аз не бях свикнал на труден живот. Но в един момент нещата тръгнаха много добре от музикална гледна точка. Започнах да уча при страхотни професори и да свиря с много добри музиканти… И реших, че ако наистина искам да следвам пътя на музикант, трябва да съм тук, защото тук музиката, която ми харесва, се прави най-добре. В крайна сметка се преместих в Ню Йорк – столицата на джаза – поне от 30-те години насам.
– Каква е джаз публиката в САЩ? Какви хора ходят на джаз концерти? И на какви места свирите обикновено?
– В САЩ джаз слушат най-различни хора, а като цяло публиката реагира много добре на музиката, отзивчива е, няма предразсъдъци и много снобизъм. Специално в САЩ в отношението към джаза има още останала и енергия от черните църкви тип „въпрос-отговор”, когато публиката е била много активна част в процеса на музикалните изпълнения. Да се свири пред такава публика е по-лесно, отколкото в някои други държави, защото те може да не знаят кой си, но това няма да им попречи да бъдат възторжени – стига да им хареса, са доволни.
– Предполагам, че поне в джаза няма никакъв расизъм?
– За съжаление, расовият въпрос има значение във всеки аспект на живота в Щатите, защото има много лошо наследство в това отношение. Но мисля, че джазът е една от областите, в които има интеграция, приятелство и взаимодействие още от самото му начало, преди тези процеси да добият по-широк обществен характер. Така е, защото джазът е дете на мултикултурализма, негов синтез. Той е черна музика, което не е възникнала в Африка, защото е имала нужда от друга среда.
– Може ли да се каже, че подобно на заглавието на филма „Белите не могат да скачат”, черните по рождение са по-предразположени към джаза?
– Сред публиката в някои други страни може и да има такива стереотипни расови представи за джазмузикантите, но това си е техен проблем. Възможно е това мнение да има някакво основание – но без да разбирам от генетика, мисля, че в случая решаваща роля играе средата. В черните общности децата от съвсем малки навсякъде са заобиколени с музика – в църквата, в училището, у дома – всички пеят, всички свирят. Когато растеш в такава обстановка, придобиваш съвсем друго усещане за музиката. И така е не само в Щатите. Същото е и в Куба – мултирасова държава, в която музиката е на всеки ъгъл – и Куба дава страхотни музиканти на целия свят.
– Джазът е музика с велико минало, но не толкова славно настояще. Оптимист ли сте за бъдещето му?
– Има го този момент, но от друга страна не само джазът, а всичко по-сложно се отдалечи от публиката. Или по-скоро публиката се отдалечи от културата генерално. В джаз средите се говори, че музиката ни е станала много елитарна и това е само по вина на музикантите… Но аз мисля, че масовата култура има една непрекъсната тенденция към изпростяване. Във всяко ново десетилетие се появява все по-елементарна музика, създавана единствено с цел да се правят пари. Така че вината не е само в музикантите.
Що се отнася до качеството на музиката, аз не мисля, че джазът е в лоша кондиция. В момента в Ню Йорк се прави страхотна музика, важното е да има кой да я слуша, защото напоследък със стрийминга и всички тези идиотщини хората, особено по-младите, масово не слушат сериозна музика, каквато слушахме ние, когато бяхме на техните години. За тях музиката е едва ли не само някакъв фон.
– Можете ли да посочите имена на млади музиканти, които имат таланта и влиянието да станат бъдещия Чарли Мингъс или бъдещия Милчо Левиев?
– В Америка винаги е имало такива музиканти. Това, което ме притеснява, е по-скоро дали днес има такава индустрия и инфраструктура, която да ги направи толкова известни. Това е световен проблем, защото музикалната индустрия се срина и в момента не се знае откъде идват пари, как се става звезда… Последните големи звезди в джаза се появиха в края на 90-те години. Сега има много млади и талантливи музиканти, които не могат да стигнат този статут, защото големите корпорации, наречени звукозаписни компании, почти измряха поради интернета.
Колкото до България, навремето, когато са работили Симеон Щерев, баща ми и други музиканти – те бяха много малко. Сега според мен има повече джаз музиканти, с повече информация и с потенциал да станат много добри – но пак трябва да има кой да ги слуша, защото само публиката осмисля това, което правим ние. Ако никой не те слуша, няма никакво значение колко си добър. Но виждам, че в България се случват доста събития, има и фестивали и къде да се свири.
– Можем ли да кажем, че от известно време насам парите в джаза, а и в другите жанрове, идват само от концертите, а не от продажби на албуми и права?
– До 90-те се печелеше от продажба на албуми и права. Сега се печели от свирене на живо, но парите са много по-малко и това е голям проблем. Ако човек трябва да организира турне и да мине през няколко фестивала в Европа, трябва да предвиди разходи за самолетни билети, за хотели, за реклама… и парите не стигат. Свиренето на живо е част от нещата, но не може да е всичко.
– Виждате ли решение на това положение?
– Трябва да се намери някакво разрешение за авторските права, особено от стрийминга, където положението е малко тип Дивия Запад. Едни от най-големите крадци са „Спотифай“ – защото всеки използва „Спотифай“, но те са много по-лоши от старата музикална индустрия, защото тотално ограбват музикантите. Те са като паразити: взимат ни музиката, плащат ни част от цент на стриймната песен, а същевременно средната заплата в „Спотифай“ е 130 хил. долара годишно. Техният президент – бивш хакер – е вече милиардер. Същото се отнася и за Гугъл, които имат Ютюб – страхотна пиратска платформа, където всеки може да качи музиката на всеки. В момента живеем в някаква джунгла, в която законодателството още не е настигнало технологиите. Аз съм оптимист – в един момент ще се оправят нещата, но сега парите се разпределят много несправедливо.
– Те и преди не се разпределяха справедливо. Компаниите взимаха много повече от музикантите.
– Да, със сигурност. Но и артистите взимаха достатъчно, за да не ги интересува колко печелят компаниите. Освен това лейбълите инвестираха в нови артисти. Например лейбълът би подписал договор с мен за пет албума и би ми дал аванс от 200 хил. долара. Докато „Спотифай“ или Ютюб не инвестират.
– Бихте ли свирили, макар и като временен ангажимент, друг вид музика – дори такава, която не ви вълнува – и при какви условия?
– Да, аз свиря – понякога класическа музика, понякога бразилска и афрокубинска, макар че те могат да се считат за джаз. Свирил съм и попмузика.
– Ако някой, примерно Янис, ви покани за 1 месец на турне срещу много добро заплащане, бихте ли отишли?
– Със сигурност, защото аз ще представя себе си в добра светлина. Не харесвам особено това, което прави, но той е сравнително безобиден. Прави някаква музика и си вярва, а в това все пак има нещо приятно. Аз не обичам музика, която е 100% приложна, примерно като турбофолка, който е създаден само с една цел. Такова нещо не бих свирил. Но цялата група на Янис е съставена от много добри музиканти.
– Като говорим за попфолка, или чалгата, има ли в САЩ някакъв аналог на този толкова популярен в България жанр?
– Един такъв стил няма, но се срещат елементи. Не искам да обиждам никого, защото ако кажа кънтри – там има много добри музиканти, ако кажа хип-хоп – аз самият имам любимци, които смятам, че са на страхотно ниво. Но отделни аспекти от хип-хопа, от кънтрито, от регетона… могат да минат за чалга. За мен обаче най-голямата чалга тук е адаптирането на „Спотифай“ към възможно най-елементарните вкусове, за да се угоди на публиката. Иначе чалгата е уникален балкански феномен и това, че навлезе в културата, е много опасно. Тя си беше добре, докато беше ресторантска музика, имаше си своята публика и своята цел, но сега тя е във всичко – включително и в това как говорят и как се държат политиците. Мисля, че човекът, който вкара чалгата в мейнстрийма, беше Слави Трифонов. Той направи чалгата да е окей за хора, които преди него са я харесвали тайничко, но са смятали, че това ги излага. Той ги освободи от този срам.
– Наблюдавайки българската джазсцена малко отстрани, какви промени забелязвате? Тук като че ли е трудно за един джаз музикант да живее само от джаза…
– Това е пак част от генералните проблеми на музикалния бизнес заради интернет регулациите. Ако дори и попмузиката страда, то какво остава за по-креативните жанрове с по-нишова аудитория… Това, което е по-хубаво в България е, че парите не са всичко. А тук, в Америка, парите са всичко. Аз имам щастието да имам добра кариера и да се изхранвам от музика. Но много музиканти на абсолютно световно ниво тук трябва да карат такси, да имат някаква втора работа. Но ако наистина вярваш в музиката и тя е това, което те води – нищо не може да те спре. Твоята цел трябва да е да правиш хубава музика. Дали ще правиш и пари също е важно, но е второстепенно. Аз имах възможност 2 години да водя майсторски клас в Нов български университет и студентите, с които се запознах, абсолютно възвърнаха моята надежда и оптимизъм за България. Защото след като прескочи едно поколение, българският джаз сега се завръща с цяла плеяда млади и много талантливи музиканти. Непрекъснато откривам по някой, примерно барабанист, когото никога не съм чувал, но свири страхотно. Когато баща ми беше в разцвета на силите си, той беше единственият на това ниво в една цяла държава. Сега са повече, така се създава среда и стават хубави неща.
– Ето, че и Вие посочихте една добра страна на Ютюб – помага за откриване на нови таланти.
– Това е често срещан аргумент на хората, които са за свободната музика. Но интернет е един огромен океан и много малко хора ще тръгнат да търсят нови артисти. Повечето от тях ще трябва да минат през страхотно много плява, докато попаднат на нещо ценно – освен ако някой не ги насочи. Навремето това го правеха компаниите. Сега аз виждам само добрите музиканти заради начина, по който работи социалната мрежа – моите приятели в България са музиканти. За мен това, че сега всеки може да запише албум в спалнята си, не е преимущество. Колкото и талантлив да е някой, той трябва да мине през определен процес, преди да е готов да пусне музиката си. Ето, аз сега на 44 години издавам първия си авторски албум, сред като съм свирил години наред с много големи музиканти. Вече го миксираме, надявам се да излезе, докато дойде време да тръгна за България.
– Ще го има ли в „Спотифай“?
– Ще го има навсякъде. От принципни съображения не исках да го пускам в „Спотифай“, но няма как. Ще накараме „Спотифай“ да плаща по-добре на музикантите с по-добри закони, а не с бойкот.
– Какво още можете да ни кажете за албума?
– Казва се „Little Stories“ (Малки истории) и в него участват доста музиканти, с които свиря в Ню Йорк, включително и квартетът, с който идвам в Пловдив. Те са млади музиканти от по-новото поколение, но вече известни. Саксофонист е Джон Елис, пианист – Лорънс Фийлдс, който това лято свири в София на „A to jazZ” с Крисчън Скот. Барабанист е Марк Маклийн – страхотен студиен музикант, който по едно време работеше с Джордж Майкъл – и може да свири всичко. Всяка композиция в албума, който на 2 ноември ще представим изцяло в Пловдив, е съпътствана от малка история, която я е вдъхновила.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение