Джейн Остин и дребните подробности, които правят живота щастлив

Светът в романите на Джейн Остин, екранизиран в безброй игрални филми, е семеен, добре подреден и уютен; героите ѝ обитават чисти, кокетни къщурки, аристократични имения и елегантни градски къщи  – в реалността обаче домът за писателката винаги е бил проблем. Къде би могла да живее на фона на многото домашни задължения на несемейна дъщеря и леля, как да намери време да пише? Собственият дом сигурно винаги е изглеждал недостижима мечта за нея.

„Джейн Остин у дома“ на историчката Луси Уорсли (изд. „Лист“) е откровен, незахаросан разказ за живота на писателката, пълен с изпитания, несправедливости, разочарования, но и с воля за промяна. Джейн Остин така и не успява да създаде свой собствен дом, където да подреди малкото си издадени приживе книги. Дълги години живее по квартири и гостувайки на роднини, нейното най-ценно земно притежание е малко махагоново писалище.

Според познавачите, тази книга, която излиза за пръв път у нас, е най-изчерпателната, достоверна и вълнуваща биография на Остин. На 446 страници Уорсли проследява всекидневието на писателката, разглежда оцелелите ѝ писма и спомените на близките ѝ, вдига завесата на цялата Джорджианска епоха с помощта на архиви и документи, разхожда читателя по местата, където е живяла авторката на „Гордост и предразсъдъци” – заедно с физическите локации. Така надникваме и в коридорите на ума ѝ, поглеждаме в стаите на сърцето ѝ.

Авторката на книгата Луси Уорсли е уважаван учен във Великобритания – изнася лекции по история в „Ню Колидж“, Оксфорд, и е главен куратор в благотворителната организация „Исторически кралски дворци”. Преди това работи в Националния тръст „Английско наследство”. Водещ е на предавания за история по Би Би Си и е автор на няколко биографични бестселъра.

В книгата тя отговаря на въпроси за това как са възприемали Остин връстниците ѝ, обичала ли е, колко време е минало преди да види отпечатана първата си книга и какъв е бил хонорарът ѝ.

Предлагаме Ви откъс от книгата, която излиза у нас в превод на Ангелина Александрова.

Въведение

„Достойнствата на мис Остин отдавна са безусловно установени; тя е категорично романистът на дома.“
Ричард Бентли, публикувал романите на Джейн Остин през 1833 г.

Светът в романите на Джейн Остин, видян в безбройните игрални филми, е семеен, добре подреден и уютен. Героите ѝ обитават чисти, кокетни къщурки, аристократични имения и елегантни градски къщи в Лондон или Бат.
И нейният живот често е наблюдаван през същата лупа.

Създава се впечатление, че не можеш да я отделиш от красивата, пълна с цветя провинциална къща в Чоутън в Хемпшир, която най-сетне осигурила на Джейн, сестра ѝ и майка ѝ дълго търсения дом. Джейн се преместила там през 1809 г., вероятно с очакването да живее щастливо до края на дните си. Оказало се обаче, че няма да е така.

За Джейн домът бил постоянен проблем. Къде би могла да си позволи да живее? На фона на многото домашни задължения на несемейна дъщеря и леля как да намери време да пише? Къде на безопасно място да държи ръкописите си? Собственият дом сигурно винаги е изглеждал недостижима мечта за нея. В запас имала единствено малък капитал, спечелен от писането ѝ, а смъртта на баща ѝ я принудила да стъкмява живота си в квартири под наем или да се препъва между роднини, които я използвали като евтина детегледачка.

Тогава не е изненадващо, че търсенето на дом е централна тема в прозата на Джейн. По-голямата част от сцените стават на закрито, с хора, които говорят, винаги говорят, в помещение, което често е салон. И все пак, когато нейните герои искат да говорят за това, което наистина има значение – чувствата си, истината, – често трябва да излизат на открито. Те бягат от челюстите на помещенията, които ограничават живота им.

„Истината е, че си бил преситен от учтивости“, казва Лизи Бенит в момент на интимност с мистър Дарси.*

Младите хора, които четат Джейн Остин за първи път, мислят, че историите ѝ са за любов, романтика и намирането на партньор. Но щастливият дом е също толкова централна тема, тъй като всички нейни героини не притежават, но желаят такъв. Всички водещи женски персонажи на Джейн са изведени от техния физически дом или от семейството им. Тя показва деликатно, но опустошително колко трудно е да се намери истински подслон, безопасно място, в което човек може да бъде разбран и обичан. Джейн е изключително чувствителна към щастието на конкретния дом – или към нещастието му.

Това води читателите до предположението, че самата Джейн е нещастна у дома, че е наранена и ощетена. Но угнетителният факт е, че по нейно време тя е била само една от многото стари моми и позицията, която трябвало да заемат в обществото, е да се чувстват „у дома” на необичайни, оскъдни или неприятни места. И това не се отнася само за старите моми.

„Не мога да не чувствам огромно желание да си бъда вкъщи, колкото и неудобно да е там”, пише снахата на Джейн, Фани.

Нейният дом е тясната каюта на кораба, на който служи съпругът ѝ, моряк.

И така, романите на Джейн са пълни с домове, които са обичани, изгубени, жадувани. В първата ѝ публикувана творба – „Разум и чувства”, смърт в семейството принуждава Елинор и Мариан да напуснат родния си дом. В „Гордост и предразсъдъци” Елизабет Бенит и сестрите ѝ ще бъдат изгонени от дома си след смъртта на баща им. Фани Прайс е изпратена, точно както един от братята на Джейн, да живее с по-богати роднини в Мeнсфийлд Парк. На Ан Елиът от „Доводите на разума” ѝ липсва селският живот в Келинч Хол, след като е отпратена към Бат. Дори Катрин Морланд от „Абатството Нортангър” и Ема Удхаус от „Ема” – млади, сравнително заможни и без непосредствена опасност от бездомност, трябва да избират разумно бъдещите си домашни огнища.

В реалния живот, противно на очакванията, може би не се е налагало Джейн да влезе в „годините на опасност” без собствен дом, защото самата тя е избрала да остане неомъжена. Не е заради липсата на романтика, както хората често мислят; с абсолютна сигурност е потвърдено, че тя отхвърля минимум един ухажор, а в житейската ѝ история ще срещнем не по-малко от петима потенциални партньори. Допускам, че Джейн умишлено се е освободила от всичко това, защото е смятала, че бракът и имуществото, както и солидният дом, биха могли да бъдат затвор.

Надявам се да ви запозная с всекидневието на Джейн у дома, добрите дни, лошите дни, домашните удоволствия и домашни дела, „дребните подробности, от които зависи ежедневното щастие в личния живот”, както Джейн го е изразила в „Ема”.**

Идеята, че жените от дребното благородничество не „работят”, отдавна е развенчана: те или извършват „работа”, която обществото счита за добродетелна, като да свирят на пиано или четат книги за самоусъвършенстване, или пък дискретно изпълняват – и такъв е случаят в семейство Остин – голяма част от действителната работа, необходима, за да има храна на масата и чисти дрехи. Понякога това означава активен надзор на платената прислуга, а друг път – запретване на собствените ръкави, за да свършат сами домашната работа.

Знаем толкова много за живота на Джейн ден по ден, дори час по час, защото тя е продуктивен автор на писма. Въпреки яростната цензура на самото семейство, Остин Джейн ни е оставила стотици хиляди думи, адресирани главно до сестра ѝ Касандра.

Тези писма, пълни с обикновените детайли от всекидневието, често разочароват читателите. Проблемът е, че не коментират директно Френската революция или великите държавни дела. Една от загрижените роднини на Джейн твърди, че „те не биха могли да бъдат препис на мислите ѝ” и че читателят „няма да почувства, че я познава по-добре, понеже ги е прочел”. Грешка, грешка, грешка! Държавните дела са тук, разбира се – за онези, които знаят как да разчетат дребните детайли в променящия се обществен живот в епохата на Джейн. И нейната личност е вътре, звънка като месинг, искряща от живот, жизнерадостна или непокорна, според нуждите на деня. Тези писма са съкровищница, скрита като в картинка за оцветяване.

Те също така са многостранен източник, който може да бъде разчетен по много различни начини, за да нарисува картина на Джейн такава, каквато читателят желае да открие. Интересни са ми като запис на малките бягства от женските задължения, които Джейн трябвало да предприема, за да си спечели време за писане.

„Често се чудя – пише Джейн на сестра си, – как Вие успявате да намерите време за това, което правите, в допълнение към грижата за дома.”

Е, и аз се чудя. Джейн е трябвало да се бори срещу домашните си задължения, за да „намери време” по начин, който да не оскърби семейството или неговите представи за това какво трябва да направи една леля за рода. Това е нейната битка, мръсна, непримирима, всекидневна домашна битка за това кой да върши домакинската работа. Това е битка, която все още жените не са оставили зад гърба си. Това е битка, която продължава и днес.

„Задачата на обикновения биограф ще бъде кратка и лесна – пише Хенри, братът на Джейн, след смъртта ѝ. – Живот, отдаден на ползата за другите, литературата и религията, в никакъв случай не е бил живот, пълен със събития.”

Голяма грешка! Животът на Джейн съдържа горчилка и съжаление, финансови лишения и безпокойство. Но тя и нейното семейство крият от нас голяма част от това. Повече от всички други автори Джейн привлича, но и убягва на читателите си: тя измъчва, намеква, отдръпва се.

„Рядко, много рядко – предупреждава ни самата тя – цялата истина принадлежи на което и да е човешко разкриване; рядко може да се случи нещо да не е малко прикрито или малко сгрешено.”

Постарах се да поставя Джейн в контекста на физическия свят на домовете ѝ, но това неизбежно ще бъде лично, а не окончателно тълкуване на нейния живот. Всяко поколение получава такава „Джейн Остин”, каквато заслужава.

Викторианците търсели и открили „добра женичка”, която написва книгите си почти случайно, без очевидно усилие – „Света Леля Джейн от Стивънтън – и – Чоутън Каноникорум”, както я наричали. В последно време биографите се мъчат да покажат Джейн като много по-съвременна жена.

„Ако съм див звяр, така да е” – пише тя, но нейните танци, махмурлуци, пристъпи на гняв са доста преекспонирани.

Тази версия на Джейн може най-добре да бъде обобщена от спора през 90-те години на ХХ век, според който Джейн умишлено е избрала псевдонима Мисис Аштън Денис за сърдитите си писма до издателите, който ѝ дава възможност да завършва с:

„Аз съм господа & c & c MAD***.

„Чувствала е лудост и така се е и подписвала”, твърди биографът ѝ Дейвид Ноукс.

Опитвам да върна Джейн обратно в социалната ѝ класа и време, но трябва да призная и че пиша като яростна последователка на сектата ѝ, отдадена на личността ѝ и нейна поклонничка. Аз също търсих собствената си Джейн и естествено съм установила, че е просто далечна, много по-добра версия на самата мен: умна, любезна, забавна, но и гневна на ограниченията, които времето ѝ налага, някой, който неуморно търси начини да бъде свободен и да твори. Знам коя искам да бъде Джейн Остин и сложих картите на масата. Това е, без срам, историята на моята Джейн, всяка дума от нея е написана с любов.

Но в търсене на тази моя Джейн случайно се срещнах с цялото поколение жени, за които Джейн говори: гувернантката Ан Шарп, сестра ѝ – старата мома Касандра, снахите ѝ, починали по време на раждане, приятелките ѝ, които я окуражават през триумфите и изпитанията при публикуването на творбите ѝ. Преминаването на Джейн през живота, толкова гладко на повърхността, изглежда остро белязано от затворени врати, пътища, които тя не може да поеме, избори, които не може да направи. Нейният огромен принос бил да отвори тези врати малко по-широко, за да можем по-късните поколения да се промъкнем през тях.

Тъжният живот, животът на борба, е в противоречие с първото впечатление, което оставят нейните книги: за енорийска къща в слънчева сутрин, с врата, обрамчена с рози, за изпълнена с живот героиня, която ще се срещне с партньора си за цял живот, за новa любовна история напът да се разгърне…

* „Гордост и предразсъдъци“, превод Жени Божилова, „Народна култура“, София, 1980. – Бел. пр.

** Превод Надежда Розова, „Мърлин Пъбликейшънс“, 2000. – Бел. пр.

*** Mrs. Ashton Denis – MAD. „Луда”. – Бел. пр.