Как се създава „Лед Цепелин“ и как се лети с него, разбираме от Джими Пейдж в биографичната книга „Светлини и сенки. Разговори с Джими Пейдж”. Под формата на интервюта пред главния редактор на сп. Guitar World Брад Толински, китаристът описва своето пътешествие в музиката, както и историята на легендарната рок група.
През годините са издавани не една и две книги за Пейдж и „Цепелин”, но няма друга, която пресъздава така подробно полета на тази музикална четворка. Наред с откровенията за декадентските, но изключително продуктивни години с „Лед Цепелин”, за огромните успехи и сензационните турнета, Пейдж споделя още за отношенията си с останалите в групата – Робърт Плант, Джон Бонъм и Джон Пол Джоунс, както и за създаването на песни като Stairway to Heaven и Kashmir.
От книгата научаваме как Джими става един от най-търсените студийни музиканти във Великобритания, за влизането му в „Ярдбърдс“, как са положени основите на „Лед Цепелин“, за партньорствата с Том Джоунс, The Who и Ерик Клептън, дори за интереса му към окултното. Толински е включил и разговори на Пейдж с музиканти като Джеф Бек и Джак Уайт.
Преводът на „Светлини и сенки. Разговори с Джими Пейдж” е на Пламен Кирилов, превел на български също спечелилата Пулицър за художествена литература през 2015 г. „Светлината, която не виждаме” на Антъни Доер.
Предлагаме ви откъс от „Светлини и сенки. Разговори с Джими Пейдж”.
По какво се познава звукът на Джими Пейдж
– Как се роди съвместният ти проект с Ковърдейл?
Джими Пейдж: – Излизането на комплекта от дискове бе последвано от девет-десет месеца на бездействие, в които се питах дали не е време отново да се заема с музика. Моят музикален агент, както и тези на Джон Пол Джоунс и Робърт Плант, сондираха възможността тримата да се съберем отново, под същото име или в някакъв друг вид. Само не беше ясно какво ще правим – албум, турнето, което така и не осъществихме навремето, или и двете.
За жалост не стана нищо. Поради което след този разочароващ период на лутане и колебание нямах друг избор, освен да издам самостоятелен албум. Заех се да търся певец. Изслушах безброй касети, но никой не ми хареса дотам, че да вдигна телефона и се обадя на мениджъра му.
В този момент моят агент ми предложи Дейвид. Казах му: „Знам ли, може да стане нещо. Пее много добре. важното е да си допаднем като характери.“ Исках да поговорим, да видим дали сме един за друг. Разбирателството е първостепенно условие за успех в работата.
Харесахме се от пръв поглед. Следващата стъпка беше да проверим дали можем да пишем заедно. Това, че и двамата бяхме творци от голям калибър, не означаваше, че автоматично ще се превърнем във фабрика за шедьоври. Писането е вид магия; процес, в който текат флуиди, обменя се положителна енергия. Дадохме си две седмици за проба. Надявах се с повече късмет да създадем две-три песни. Но музиката потече като река.
– Само нови неща ли правехте?
– Не изцяло. Вкарах в употреба един риф, който се въртеше из главата ми доста време. А акустичната фраза, с която започва Shake My Tree, е от времето на „Цепелин“; предложих я, докато репетирахме In Through the Out Door, но много не я харесаха. Имах подкрепата единствено на Бонзо, поради което я изхвърлихме.
Реших да й дам втори шанс и Дейвид я хареса на секундата. Още на място написа текста. После, подхвърляйки си пасажи, съвсем спонтанно довършихме цялата композиция.
– Робърт Плант открито се е противопоставял на вашето сътрудничество.
– Много ме критикува, знам. Когато отидох в САЩ да представя Outrider, не спираха да ми казват: „Робърт това. Робърт онова.“ Крайно неприятно. А аз ги питах: „Ние не сме ли дошли да говорим за Outrider?“.
– Какво стана, след като се сработихте?
– Идеите буквално ни заливаха; трябваше ни нещо, с което да ги записваме. Започнахме с едно просто радиокасетофонче за 50 долара; беше ни като талисман, много си го обичахме. Освен него имахме усилвател „Вокс“, акустична китара и касета със записани теми на барабан; това беше всичко, с което разполагахме.
Композирахме 5-6 песни, поканихме басиста Рики Филипс и барабаниста на „Харт“ Дени Кармаси и с един 12-пистов „Акай“ направихме демозаписи. После си продължихме както знаем – с радиокасетофончето. Написахме няколко нови песни и повторихме процедурата. Ритъмните тракове на албума бяха направени в „Литъл Маунтън студио“ във Ванкувър, което имаше голям опит в записите на акустични барабани, а вокалите и овърдъбовете направихме в „Крайтирия Студиос“ в Маями.
– Говорейки за овърдъбове и текстури: албумът е най-съвършено въплъщение на идеята ти за „армия от китари“!
– Правех следното: разделях сигнала, идващ от китарата, прекарвах го през два различни комплекти от усилватели и отново го съединявах. Беше стара идея, но не я бях изпробвал поради липса на достатъчно писти. Сега имах на разположение цели седемдесет и две и естествено се възползвах от случая.
Бях решил да не бързам и да не правя компромиси с качеството. Исках да се представя в най-добрия си вид и албумът е най-доброто, което постигнах в периода след разпадането на „Цепелин“.
– Как бяха записани ритъмните тракове?
– Подобно на солата и овърдъбовете, те бяха записани с композитни системи, но имаше и някои съществени разлики. Първо, ритъмните тракове се изпълняваха на живо с останалите музиканти. Второ, освен различните модификации, постигнати с усилватели и ефекти, записвахме и директен звук – чист сигнал от китарата, който влизаше не-обработен в миксера.
Когато свириш на живо, обикновено слагаш акценти с цел да придадеш изразителност на мелодията. На запис, почнеш ли да наслояваш, налагайки овърдъбове, оригиналната ритъм китара се обезцветява и се налага да бъде „подсилена“. За целта взех суровия сигнал от китарата, прекарах го през усилвател, записах го и го насложих върху оригиналния ритъм трак. Не изцяло, само където трябваше.
– В кабината ли записва или при усилвателя?
– Естествено, че при усилвателя. Знаеш, че моят звук се познава по диалога между адаптора и усилвателя; това е почеркът ми. Ефектът нямаше да се получи, ако стоях в кабината. Обичам да насилвам нещата, стигайки почти до границата на микрофонията. Лошото е, че при свиренето отвън трябва да си със слушалки. Никак не го обичам, но нямам избор; неизбежно е.
– Наложи ли се ръчно да повтаряш партиите си? Имам предвид, трябваше ли да ги подсилваш, свирейки ги повторно с различни инструменти и усилватели?
– Трябваше. Както например в Over Now, която е отличен пример в това отношение. Песента е свързана и с една история. Направихме няколко колективни дубъла и избрахме най-добрия, а аз трябваше да променя някои настройки и да повторя целия ритъм трак. Реших обаче – с цел да видя дали ме бива – да сравня един от отхвърлените варианти с одобрения. Оказа се, че са буквално еднакви! Свирил съм отлично и в двата случая, което беше много приятна и окуражаваща констатация.
– Въпреки че е правен с отлична за времето си техника, албумът не съдържа цифрови ефекти.
– Вярно е. Ползвал съм на места един „Диджитек Ледженд 21“, но като цяло реших да се огранича до педалите. В края на краищата аз съм един от пионерите в използването им! Просто седях и смятах: „Тук ще сложа това, там пък друго.“ И така, докато планирам цялото изпълнение. Един от любимите ми ефекти е в Over Now. Дейвид изпява I release the dogs of war… и после се чува едно ръмжене. Направих го, като прекарах сигнала от лилавия си „Лес Пол“ с би-бендър през един „Вокс“ с уа ефект от началото на шейсетте, един включен на „ниско“ уами педал на „Диджитек“, една стара „Октавия“ и един от старите ми 100-ватови „Маршал Супер Лийд“, които използвах с „Цепелин“.
– В Pride and Joy свириш чудесно на хармоника.
– Беше ми много приятно, тъй като не бях свирил на хармоника повече от двайсет години – още от времето, когато работех като студиен музикант. Трябваха ми час-два да си припомня. Проклета машинка, беше като запушена!
– Чувстваше ли се притеснен от факта, че трябва да поддържаш репутацията си?
– Не, ни най-малко. Това никога не е било съображение в работата ми. Винаги съм бил най-суровият си критик и съм се старал да дам най-доброто от себе си. Знам кога греша, чувствам го.
– Поглеждайки назад, каква е сегашната ти оценка за съвместния албум с Ковърдейл?
– Успешен във всяко отношение. Трябваше да покаже, че още не съм умрял, и изпълни отлично предназначението си.
Ако не минава и ден, без да ни отворите...
Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение