Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Джон Грийн: За младежите ние сме идиоти

Въображението е нещо хубаво, когато е щит, но не и когато се ползва като меч, смята писателят

Докато не можем да видим взаимно цялата си сложност и да се отнасяме със себе си като си като с истински хора, не можем наистина да се свържем, смята авторът на „Вината в нашите звезди“. - Джон Грийн: За младежите ние сме идиоти

Докато не можем да видим взаимно цялата си сложност и да се отнасяме със себе си като си като с истински хора, не можем наистина да се свържем, смята авторът на „Вината в нашите звезди“.

Понякога за тийнейджърите ние изглеждаме като идиоти – и често действително сме, казва в интервю за британското издание „Гардиън“ писателят Джон Грийн, един от най-успешните в момента автори в жанра young adult – в разговор за бащинството, въображението и ценностите и за филма по романа му „Хартиени градове“.

– Първо се прочухте в YouTube – как и защо?

– През 2007 г. аз и брат ми стартирахме видео блог, снимайки по един клип всеки делничен ден в продължение на година. За първите сто видеа имахме едва 500 гледания, но колаборацията беше интересна. Започнахме да работим по проекти, много от които с фокус към филантропията. После, благодарение на финансов грант от „Гугъл“, започнахме да снимаме безплатни образователни клипове в кампаниите „СайШоу“ и „Краш Корс“.

– Как тази част от живота Ви „захрани“ писането Ви на романи?

– От гледна точка на публиката, беше огромен тласък, въпреки че когато „Вината в нашите звезди“ излезе на кино, заживя собствен живот. Сега много повече хора дори не знаят, че аз съм човекът, който участва в онези кампании.

– Две Ваши книги бяха екранизирани – „Вината в нашите звезди“ и „Хартиени градове“. Колко близки са филмите с романите Ви?

– Вторият път беше по-лесно, защото сценаристите на „Вината в нашите звезди“ работиха и по „Хартиени градове“. Те имат талант за структурата – запазват темите, героите и идеите на романа, а това е всичко, което ме интересува.

– „Хартиени градове“ разказва за Марго, красива, но недостъпна и объркана млада жена. Имало ли е Марго във Вашия живот?

– Повечето от нас имат подобен човек в живота си – самият аз имах някого, върху когото проектирах очаквания, когато пишех книгата. Не осъзнавах, че да изобразя някого като нещо повече от човек е начин да го дехуманизирам, да го третирам не като личност. В „Хартиени градове“ Куентин разбира това.

Докато не можем да видим цялата си взаимна сложност и да се отнасяме със себе си като си като с истински хора, не можем наистина да се свържем. И трябва да сме внимателни с начина, по който си представяме другите, тъй като това оформя реалността ни.

– Кара Делевин играе Марго – прилича ли на героинята си?

– Тя не получи ролята, защото е супермодел. Във филма изглежда като дете. Всъщност Кара има много общо с Марго. Тя е сложна, многообразна, интелигентна, талантлива, но също и много чувствителна – неща, които навярно не виждаме много в публичния ѝ живот. Има способността да влезе много надълбоко, докато играе, бях силно впечатлен от това.

Има момент, в който Куентин казва: „Обичам те, Марго“, а тя отвръща: „Обичаш ме? Та ти дори не ме познаваш“. На прослушването си Кара каза това с такова дълбоко чувство, че ми се стори, че тя много добре знае какво е да имаш пред себе си човек, който те обича, но не те познава.

– Не е ли понякога въображението основополагащо?

– Въображението е нещо хубаво и понякога е необходим щит. Проблемът идва, когато се превърне в меч. Вярвам, че историите трябва да са толкова достоверни, колкото е възможно. Истината винаги е обещаваща, а нихилизмът – винаги лъжа.

– Първите думи във филма са „Всеки получава чудо“. Какви са Вашите първи думи?

– Имал съм моменти на страхотен късмет в живота си. Но събитието, което промени най-много живота ми, беше срещата със съпругата ми Сара.

– Четох, че някога сте искал да станете проповедник. Къде сте роден и с какво се занимават родителите Ви?

– Наистина исках – въпреки че родителите ми не са много религиозни. Израстнах в Орландо. Баща ми работеше в организация за запазване на дивите площи. Майка ми беше комунистически активист, работеше с жертви на домашно насилие и маргинализирани млади жени. Брат ми и аз чувствахме, че искаме работа, ръководена от ценностите – че това е единственият начин родителите ни да се гордеят с нас.

– Какъв тийнейджър бяхте?

– Слаб ученик, но отдаден читател. Бях в пансион, обграден от зубрачи. Смущавах се, че пуша цигари и пия алкохол. В главата си се виждах различен, настрана от всички, разграничен от останалите. Чувствах се наблюдател, повече опашката на кометата, отколкото самата комета. Винаги смятах, че не съм главният герой в историята.

– Има ли тийнейджъри в живота Ви днес?

– Не познавам тийнейджъри и не знам много за тях. Дори когато бях на тази възраст ми бяха като непознати. Но винаги съм обожавал историите за порастването. Удивен съм от този период в живота, от напрежението между невинността и опита, от нещата, които стават за първи път и за последен път – има много загуби в съзряването.

– В „Хартиени градове“ се казва: „Номерът е да забележиш преди да е твърде късно“. Какво трябва да забележим?

– Смисълът на човешкия живот е да се обръща внимание. Ние сме, доколкото ни е известно засега, единствените разумни създания във Вселената и трябва да се опитваме да извлечем полза от това.

– Родителите във Вашите истории са склонни да са по-малко одухотворени, отколкото техните тийнейджъри…

– За тийнейджърите понякога ние изглеждаме като идиоти. А понякога и сме идиоти – губим невероятно много време, говорейки за ипотеки и ходене на зъболекари. За младежите това изглежда като изгубена енергия.

– Как бащинството Ви промени?

– Много силно. Имам син, Хенри, който е на пет, и дъщеря – Алис, на две. Наскоро бях на разходка с Хенри в Индианополис, при Уайт Ривър, и червеноопашат ястреб прелетя успоредно над реката. Беше толкова красиво, че казах: „Хенри!“, а той ми отвърна: „Тате, тате, гледай тази малка мъхеста топка!“. Това ми напомни, че с правилното внимание, всичко е интересно. Един от най-големите дарове, които бащинството ми даде.

Децата ми ми помогнаха също да разбера любовта по-добре. „Любовта е по-силна от смъртта“ – стих от Библията, цитиран често. Мислех, че е обнадеждаваща идея, но не вярвах в нея. Когато Хенри се роди, разбрах, че докато някой от нас двамата е жив, аз ще съм му баща, а той – мой син. В този смисъл любовта наистина е по-силна от смъртта, защото оцелява толкова дълго, колкото ние сме наоколо.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах