Софийска филхармония МЕГАБОРД

Джон Малкович в нашата махала

Защо на сцената на Софийската филхармония гостуват световни звезди непрекъснато, а в театрите - не?

Американският актьор Джон Малкович в сцена от спектакъла „Музикалните критици“ в Дебрецен, Унгария, през 2020 г. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Джон Малкович в нашата махала

Американският актьор Джон Малкович в сцена от спектакъла „Музикалните критици“ в Дебрецен, Унгария, през 2020 г. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Да обобщим – спектакъл с Джон Малкович в Народния театър ще гледат около 2000 българи щастливци. „Избраните” късметлии вече се вълнуват, подготвят тоалети и обувки, хвалят се с билетите и предвкусват невиждано изживяване. Напълно ги разбирам и със сигурност малко им завиждам. И наред с това изпитвам невероятна тъга.

Това събитие ни показа кои сме – жители на най-отдалечената махала в Европа, дори не на селце, а точно на махала без статут, която през 2023 г. се вълнува, че посреща първия световноизвестен актьор, благоволил да играе на наша сцена.
Спомням си с какво благоговение най-високите държавни мъже преди 5-6 години приеха и дори се снимаха гордо с Шварценегер и Сталоун, с Де Ниро и Траволта. На крака им бяха дошли звезди, които дълго сме гледали само от екрана (най-често от малкия). Провинциалната радост, че някой известен е дошъл при нас, е вече неотменима част от народопсихологията ни. Възторгът на маргинала, че е признат, че е забелязан, удостоен с внимание…

Радваме се на гостуването на Джон Малкович не защото това е висока култура по принцип, а защото е единствената световнопризната висока култура, която ще проблесне на българска сцена за 3 кратки дни. Не че нямаме режисьори и актьори на световно ниво, но те не са „звезди“ по начина, по който го разбира живеещият в „махалата“.

Винаги е било така – оня, който наблюдава света от колибката си, вярва, че „хората от големия град“ са по-друго ниво, по-големи от него. И когато ги посрещне в бедната си къщичка, това е събитие. Нищо, че после къщичката ще му се струва още по-бедна, след като спре да бъде озарявана от величието.

Не разбирам истерията около Джон Малкович поради една сериозна причина – все повече българи пътуват по света свободно, полетите до големите европейски градове са запълнени. Мнозина се отбелязват я в Лондон, я в Париж, я в Ню Йорк. Големи актьори, дори по-големи от Малкович, играят там непрекъснато, афишите на театрите са изключително богати. Запалените по театъра, които говорят за гостуването на Джон Малкович като за изключително събитие, не са ли го гледали на някоя европейска сцена досега? Защо им е толкова важно да го видят в София? Защото очевидно не става дума за конкретната постановка – мнозина от преборилите се за билет дори не знаят името на автора на пиесата. Цялата истерия, лудницата около билетите, всичко е заради Джон Малкович лично. И обсъждаме колко струват билетите с него, а не каква е разликата в играта му в това представление и някое друго, което сме гледали преди 2-3 години в Лондон например…

„Доживяхме да видим световноизвестен актьор на българска сцена“, коментират простодушно любителите на театъра. И незнайно защо не задават естествената следваща част от въпроса: „Защо чак сега?“

Явно интерес има, въпреки всички упреци към цените на билетите. Явно има готова публика, която жадува за подобни събития. Джон Малкович е първият и вероятно ще остане последният в следващите 3-4 години. Какво пречи София да бъде редовно включвана в програмите на турнетата на актьори и музиканти? Защо през последните години обикновено се пътува до Букурещ или Белград за качествен концерт? Защо Софийската филхармония успява да доведе световни звезди у нас и това да се приема за нормално, а в театъра и киното да е събитие от вселенски мащаб? Кой ни държи нарочно в махалата?

Няма прост отговор на тези въпроси. Една от причините със сигурност е навикът ни да превръщаме в скандал всичко, дори позитивното. Страхът и ниското самочувствие също са намесени. Понякога почти чувам как в главите на културните мениджъри чурулика вътрешно гласче:

„Не се опитвай, няма да стане, никой няма да го оцени, заложи на сигурното“.

Всъщност най-добре ни описва образът на Пурко от филма „Господин за един ден“. Дори за кратко да се почувстваме хора от голямото добрутро, накрая пак се връщаме в бедното си дворче в махалата, която си познаваме, удобно затворени зад оградата. А някъде в големия град Джон Малкович излиза за пореден път пред пълна зала от свободни хора, които имат избор кога да го гледат.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах