Джон Патридж – лошото момче на Уест Енд

На 15 и 16 май 2019г., на сцената на Двореца на културата и спорта във Варна и в зала 1 на НДК, Плевенската филхармония ще представи концерта ,,Най доброто от Андрю Лойд Уебър“ – емблематична част от творчеството на най-значимия мюзикъл композитор на всички времена, създал ,,Котките“, ,,Фантомът на операта“, ,,Евита“ и ,,Исус Христос Суперзвезда“…

Истории, от които целият свят настръхва, ще разкажат изключителните гласове от Уебъровите мюзикъли Джон Патридж (Англия), Ингве Гасой Ромдал (Норвегия), Саша Кребс (Германия), Шарлоте Хайнке (Германия), Беатрикс Райтерер (Италия) и Люси Дяковска (България), Плевенската филхармония, както и Националният филхармоничен хор.

Билети за музикалната сензация все още могат да се намерят в мрежата на Ивентим, както   и на касите на НДК в София и Дворецът на културата и спорта във Варна. Деца до 6 години влизат без билет.

Разговаряме с Джон Патридж – звездата на Уест енд в Лондон, познат и като любимеца на Уебър, изпълнил ролята на Рам Там Тагър от „Котките“, не само във филмовата продукция на прочутия мюзикъл, но и по сцените на цяла Европа.

– Чувстваш ли се по някакъв начин като лошото момче на Уест енд?

– Мисля, че като млад артист, изпълнител, правех всичко. Видях много съвсем в началото на моята кариерата – бях на 16, живеех сам, работех в Лондон, – и видях много. Може би прекалено много, но доживях да разкажа историята си. В момента съм на 47, скоро 48,  работя професионално от 35 години и съм благодарен за всичките изживявания през кариерата си – както добрите, така и лошите, защото не можеш да имаш добрите без лошите – няма иначе да можеш да направиш разликата между двете.

Дали съжалявам за някои от нещата, които съм правил като млад изпълнител? Да, разбира се. Не мисля, че познавам човек, който да твърди, че не съжалява за нищо, дори и да го каже, не бих повярвал. Всичките тези изживявания са ме направили човека, който съм в момента. И нямам предид само в професионален аспект, а и като личност. Не съм от типа артисти, които водят двойствен живот: Джон – артистът, Джон – съпругът, Джон – братът, Джон – приятелят и т.н., те всичките са един и същи човек. Аз съм, както казват хората, това, което съм, и всичките ми изживявания досега са ме довели до тук и са ме направили човека, когото съм. Та, да – бях лошо момче, но вече съм добър.

– Кой е първият момент в живота ти, в който се влюби в сцената?

– Първата ми любов винаги е била театърът. Въпреки че сега работя на много сцени и участвам в  телевизионни реалитита, първата ми и единствена любов си остава той. Първият път когато отидох на театър, гледах сестра ми в Пантомима. В Англия имаме традиция, наречена Пантомима и не е позната извън Англия – по Коледа се разказват приказки – ,,Пепеляшка“, ,,Аладин“, ‚,Джак и бобентото зърно“. Сестра ми участваше  в една от тях – ,,Пепеляшка“. Тя играеше главната мъжка роля. Бях само на 5 и си спомням как стоях в залата на местната църква и на сцената гледах за първи път как сестра ми пее. Тя играеше момче и аз се опитвах да разбера защо момичетата играят мъжки роли. Спомням си как когато запя, просто забравих, че това е сестра ми. Спомням си изумлението си от това превъплъщение. Сега и аз правя пантомими всяка Коледа и хората ме питат: „О, Джон, защо го правиш?“. Аз просто отговарям:  ,,Заради магията, която носиш на децата“. Винаги си го мисля, когато видя тези малки деца, на първия или втория ред, как ме гледат. Това е начинът, по който се чувствам. Все още театърът ме вдъхновява. Това е винаги така – и в добри и в лоши времена. Запазил съм го. Да бъда на сцената е начин да намеря връзка със себе си, с душата си и това което ме прави мен. Знам, че хората го намират за странно понякога, защото като актьор носиш чужди дрехи и се преструваш на друг. Аз мисля, че за да разказваш истории, трябва да вложиш частица от себе си в тях. Зад всеки герой, който съм играл през всичките тези години, като  Рам Там Тагър в ,,Котки“ или Електра и т.н., винаги има една малка частица от Джон. Затова винаги съм свързан с тях. Ние сме като стари приятели.

– Можеш ли да кажеш, че се чувстваш сигурен на сцената?

– Сцената е мястото, където се чувствам като у дома си. Чувствам се предпазен от света навън и мисля, че всеки има нужда от това.

– Кога започна да се занимаваш с балет?

– Бях на шест, когато започнах. Сестра ми танцуваше. Исках да правя всичко, което тя прави. Но ми беше разрешено да танцувам само степ. Баща ми не искаше да се занимавам с балет. Мисля, че го беше страх да не бъда тормозен в училище и хората да не си мислят глупости. Моята учителка по онова време мислеше, че мога  да постигна много и затова тайно ме накара да кандидатствам в  Кралското училище по балет. Когато ме приеха, не бях танцувал преди това. Но се оказа, че имам изключително подходяща структура за балет.  Аз съм доста гъвкав. Минах през медицински преглед. Преглеждат костите ти и прогнозират до каква височина ще достигнеш, колко ще бъде теглото ти. Аз имах вродена физика за класически балет, затова ме приеха. Баща ми не се зарадва особено, но се примири.

– Имал ли си някакви познания, свързани с музиката на Андрю Лойд Уебър тогава? „Исус Христос суперзвезда“ вече се е изпълнявал в театрите. Какво ти е било отношението към мюзикълите?

– Сестра ми гледа за пръв  „Исус Христос суперзвезда“ в операта на Манчестър. Тя се прибра с програмата в ръце, а аз седях на стълбите в стария ни дом и бях много, много разстроен, защото не ми бяха позволили да отида. Може би съм бил на 5 тогава.

След 10 години бях напуснал Кралското училище по балет и ми предложиха да участвам в ,,Котки“. А първото, което попитах е колко почивки ще имам и колко пари ще  получа. Можете ли да повярвате, че съм го казал!? Тогава започнах невероятното си приключение с творчеството на Уебър. Мисля, че всеки, който се е занимавал с танци в началото на 80-те, е искал да участва в ,,Котки“. А аз на 16 имах тази възможност. Беще невероятно. Когато  разказвам тази история на хората в днешни дни,  се гордея с това постижение.

Джон Патридж в „Котки“

– Как ти се стори работата с Уебър? Беше ли по-различна от тази с останалите хора по това време?

– Работил съм с Андрю няколко пъти в различни периоди от кариерата ми като изпълнител, както на сцена, така и в телевизията. Предполагаше се, че трябва да се запозная с Андрю, когато бях на 16, но, за съжаление, нямах възможност да го срещна тогава. Когато бях на 21, участвах в новата постановка на ,,Звезден експрес“. Мюзикълът се играеше вече 9 години и направиха нова, по-свежа постановка. Аз открих шоуто като Електра в театър Аполо Виктория през 1992 г. Това беше първият път, в който имах възможност да работя с Андрю отблизо. Всъщност тогава започнахме да работим с него и променихме звученето на Електра, променихме стила на тази роля.

Срещнах го отново през 97-ма, когато работихме по филма,концерта и  албума ,,Котки“,  което беше страхотно за мен. Бяхме на турне с ,,Котки“ и променихме звученето на Рам Там Тагър и подхода към ролята. За да можем да уловим това в самия филм. Да работя с него, заедно с оркестър от 40 души и  сглобяването на филма е нещо, което никога не бих забравил. През 2010 г. работих с  него в реалитито на BBC1  – Over The Rainbow, където трябваше  да намерим Дороти за продукцията  ,,Магьoсникът от Оз“, но тогава работих с него по-скоро като креативен директор, отколкото като артист. Всъщност работихме рамо до рамо. Която и Дороти да бях избрал, щеше да му се наложи да работи с нея в шоуто. Тогава видях съвсем различна страна от него. Мога да кажа, че тогава станахме приятели.

Никога няма да забравя първия път, в който посетих  дома му. Един от тях. Той е Уебър – има няколко къщи. Посетихме дома му в Челси. Забележителен е!

Не мога да издам много, очевидно, но беше зашеметяващо!

Спомням си как бях в тоалетната му, една от многото, мислейки си: „Господи! Аз съм в тоалетната на Уебър и тоалетната му е златна! Поставката за тоалетна хартия е златна! Вратите са златни!” /смее се/. Всичко беше златно, беше „златно“ изживяване за мен, „златен“ период от живота ми.

Нямам търпение да работя с него отново и нямам търпение на 15 и 16 май да поставим концертът ,,Най-доброто от Андрю Лойд Уебър“ във Варна и София и да почета моя приятел и по някакъв начин собственото си музикално-театрално наследство.

– Ти спомена, че си променил Рам Там Тагър или поне това, което той е бил като звучене. По някакъв начин  ти си Тагър-легенда в света, защото всяка роля, която си играл се помни с това, което си направил с нея. Какво е чувството да създадеш нещо толкова голямо, което ще остане във времето?

– Като артист, винаги искаш да оставиш нещо след себе си, искаме да оставим наследство. Мисля, че всеки артист иска да остави нещо, за и с което да бъде запомнен. И за мен, това ще бъде с музикалния театър. Това е нещото, за което и до днес получавам поздравителни писма от почитатели. Това ме кара да се чувствам горд. Не навлязох в този бизнес с идеята да стана известен или заради парите – не ставаш актьор или артист заради тези неща. Захванах се с това, защото го носех в себе си и независимо с какво се захващах, това щеше да е моето призвание. Фактът, че имах възможността чрез тази си страст да оставя зад себе си нещо, което вдъхновява следващото поколение, означава всичко за мен. И това, по някакъв начин, е което постигнах с ,,Котки“ – фактът, че имах възможността да изиграя ролята и да го поставя на сцена, за да може следващите поколения да гледат отново и отново – това означава всичко за мен, това означава всъщност да „предадеш щафетата нататък“. Това е благодарност, а аз съм безкрайно благодарен за това и нещо, с което много се гордея.

– Как се справяш с балансирането на семейния живот и професионалната ти кариера? Кое е най-трудното в това да си телевизионен и музикално-театрален изпълнител?

– Мисля, че най-трудно е да се справяш с времето. Времето е много ценно и на мен често ми се налага да жонглирам. Когато си многопластов артист като мен, който пее, играе, както по телевизията, така и на сцената, а и откакто спечелих Масър шеф във Великобритания миналата година, пред мен се отвори и кулинарна кариера и понякога ми се струва, че в денонощието няма достатъчно часове. Също така имам брак с партньора ми и имам семейство, което също е много важно за мен и се опитвам да намеря достъчно време за всеки един от тях.

А понякога и да намеря време за себе си, защото като актьор имаш изграден образ пред публиката и трябва често да казваш „Да“. Трябва да обърнеш внимание на хората, които идват да гледат представленията, да отговориш на писмата, които получаваш и често да бъдеш на тяхно разположение. И понякога, когато си на разположение през цялото време, не ти остава такова за самия теб. Това все още е нещо, с което трудно се справям, защото нямам никакво време за губене. Има едно изказване в шоу-бизнеса – „Ти си толкова добър, колкото добре си се представил на последното си представление“ и това по някакъв начин те мотивира – какъв ще е следващият проект? Кое е следващото нещо, с което ще се захвана? Телевизия? Филм? Мюзикъл? Аз имам този проблем, опитвайки се да намеря време за всичко. Включително и за себе си, защото ако не дадеш малко любов на самия себе си, няма как да предадеш любов на другите. Затова все още се затрудявам с това – но, има много по-лоши неща, които се случват по света и ако това е най-лошото, с което аз трябва да се справя в живота ми, мисля, че мога да го приема.

– Има ли определена роля или персонаж, които винаги си искал да играеш, но все още не си успял?

– Има много роли, които съм искал да изпълня, но така и не съм успял – има една, която ще изиграя през есента, за която съм много развълнуван. Но има такава, която все още не са ми предложили и това е преставление, което се казва „Момчето от Оз“, базирано на живота на писателя, текстописец и актьор – Питър Алън. Той почина на 47, така че не ми остава много време да изиграя тази роля. Беше женен за Лайза Минели през 80-те и почина от ХИВ в края на 90-те. Хю Джакмън играеше тази роля – Питър в „Момчето от Оз“, на Бродуей през 2002 и спечели награда „Тони“ за изпълнението си. Това е и единственият път, в който е играна постановката. Никога не е излизала извън Щатите, никога не е играна в Англия и не е правено турне. А аз отчаяно искам да играя тази роля – това е моноспектакъл, с много малко други участници, но историята е уникална. Разказва за най-добрия шоумен, който си отива твърде рано и някак си това се доближава до мен самия, защото съм тук благодарение на Божията воля. Аз съм Рам Там Тагър /смее се/, имам много животи – в момента живея може би осмия си живот. Казват, че котките имат по 9 живота, на мен ми остават още 1-2. Изживял съм вече 7 от тях. Така че, това е ролята, която бих искал да изигря –  Питър Алън в „Момчето от Оз“. Както казах, Хю Джакмън я е играл веднъж, но Хю – идвам да ти взема ролята.

Джон Патридж на фона на НДК, където му предстои концерт на 16 май.

– Как се запознахте с Люси Дяковска?

– Скъпата моя Люси! Когато разбрах, че ще правя тези концерти и отново ще сме на една сцена, се качих на тавана, където имам един албум със снимки на Люси и мен, направени на Великата китайска стена. Можете ли да повярвате – на Великата китайска стена! Но не Великата китайска стена ми направи впечатление когато разглеждах снимките, а това колко млади сме били. Великата китайска стена е една от най-значимите забележителности в света, която дори може да се види от Космоса, но знаете ли какво – на тази снимка може да видите и нас от космоса. Запознах се с Люси в Германия, където и двамата работехме за едно търговско изложение, с което пътувахме за Пекин, което беше преди Китай да отвори вратите си за западните си съседки, както е сега – беше много преди това. Тъкмо се отваряха вратите към Запада и си спомням как с Люси се опитвахме да хапнем нещо в хотела и се смеехме: „Просто го изяж, това е вода с гъби!“. Тогава всъщност се заформи и нашето приятелство. Запознах се с Люси много преди да стане „Ангел“. И никога не съм бил по-горд с Люси, отколкото виждайки я сега – порастнала красива жена, с огромно сърце, топла душа и такъв талант. Знам, че тя е направила предложението на филхармонията да ме поканят като един от солистите, за което съм изключително благодарен!

– ,,Най-доброто от Андрю Лойд Уебрър“ на Плевенска филхармония с участието на Националния филхармоничен хор – 70 души оркестър и 40 души хор, с участието на твои колеги от Германия, Норвегия и Италия, България – какво е чувството внезапно да се окажеш част от нещо, което не си и помислял, че може да се направи?

– Много съм развълнуван да съм част от този концерт. За мен ще е чест да съм в компанията на толкова много професионалисти. Всеки, който ще вземе участие в този концерт, е вече звезда. Всички са на върха на кариерите си и са играли в постановки и концерти на Уебър през различни етапи в кариерното им развитие. Това наистина е възможност, която ти се отдава веднъж в живота. Не съм сигурен кога отново бих имал възможността да участвам в такъв мегаконцерт. За мен беше много емоционално да чуя оркестрациите, изпълнени толкова красиво от Плевенската филхармония на нашата вече състояла се първа репетиция. Признавам си, че не очаквах толкова професионализъм, отдаденост и любов в очите на тези невероятни музиканти. За мен е чест и съм безкрайно развълнуван от поканата на филхармонията да съм част от този проект. Мисля, че всички ще бъдат зашеметени от това, което ще чуят и видят. Песните, които ще се изпълнят, са вечни – това са класики. Един ден ще си спомням за този концерт и за този период от живота ми по същия начин – вечен и класика, също като мен. (смее се)

– С какво ще бъде облечен Рам Там Тагър?

– Тагър ще бъде облечен безупречно! Специално поръчах 2 нови костюма за концертите на 15 май във Варна и на 16 май в София на един от най-легендарните шивачи тук в Лондон – Крис Кър. Той шие костюмите за едни от най-големите филми и едни от най-известните актьори – Том Харди и Том Круз са едни от имената, които мога да спомена. Съвсем наскоро участвах в бродуейския мюзикъл „Чикаго“. Крис уши смокинга ми за ролята на Били Флин и тогава всъщност се запознахме. А сега направи и двата ми нови, за концертите в България. Затова Тагър 2.2, който ще участва в концертите, ще изглежда безупречно!

Тагър ще бъде облечен безупречно, обещава Джон Патридж.

– Последен въпрос – Какво е музиката за теб? Кои са трите думи, с които би описал музиката?

– Музиката пренася във времето – в ранното ти детство, някой хубав момент от живота ти, лош момент от живота ти, сватбата ти, погребение дори – използваме музиката, за да документираме нещо, да разкажем какво се случва в света. Иконични музикални творби като A change is gonna come и I am what I am, както за протести, така и за сплотяване на хората – да ги окуражи, да ги подкрепи. Най-хубавото на Уебър, е че когато чуеш негова творба, Memory, например, си спомняш точно къде си бил физически, когато за първи път си я чул – аз си спомням точно къде бях когато за първи път чух такава песен – Don’t cry for me Argentina – това са песни – икони, но в същото време се отнасят и за теб самия и ги чувстваш близки до себе си и отпределен период от живота ти, който си спомняш. Музиката е могъща. Майка ми почина наскоро – преди 18 месеца от Алцхаймер и въпреки че беше забравила всичко, в момента в който ѝ пуснеш някоя музикална творба, тя ведна си спомняше текста – толкова е могъща музиката.

Ако трябва да избера 3 думи, с които да опиша музиката, това биха били: живот, любов и радост. Когато слушаш музикално изпълнение, това те колко всъщност могъща е музиката, все още не можем да разберем връзката на музиката със съзнанието ни. Но това е един добър пример, който може да ти покаже колко силна може да бъде една песен. Моментите в които настръхваш, когато чуеш някой да пее – музиката просто навлиза в теб и докосва душата ти по начин, по който нищо друго не би могло и никой друг не би могъл. Могъщество! Да си на сцената и да изпълняваш песен пред публика, когато би могъл да чуеш как игла пада на земята – няма нищо по-завладяващо. Мисля, че като изпълнител и артист, това е пристрастяващо – да имаш тази сила, да завладееш публиката, разказвайки тази история чрез песента, чрез тази музикална творба – това е наелектризиращо.

Това е и нещото, което ще видите и почувствате на тези концерти, защото музиката е Уебър е точно толкова могъща. Той е гениален. А за нас е чест, че ще бъдем там за да предоставим това изживяване на публиката. Нямам търпение.