Софийски международен панаир на книгата

Джордж Р. Р. Мартин: Ако не ви трогне смъртта на някой от моите герои, значи съм се провалил

Писателят в разговор за феновете, напрежението след края на „Игра на тронове“ и натиска за написването на „Ветровете на зимата“

„Краят на сериала бе освобождаващ, защото сега сам определям темпото си. Имам добри и лоши дни, но стресът е много по-малък, въпреки че все още го има...“, казва писателят Джордж Р. Р. Мартин. Снимка: ЕПА/БГНЕС  - Джордж Р. Р. Мартин: Ако не ви трогне смъртта на някой от моите герои, значи съм се провалил

„Краят на сериала бе освобождаващ, защото сега сам определям темпото си. Имам добри и лоши дни, но стресът е много по-малък, въпреки че все още го има...“, казва писателят Джордж Р. Р. Мартин. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Ако има едно желание, което Джордж Р. Р. Мартин иска да му бъде изпълнено – това би било денонощието да има повече часове, признава той в интервю пред Сара Хюз за „Обзървър“. Внимателно отклоняващ темите за края на сериала „Игра на тронове“, той говори за натиска от феновете за довършването на „Ветровете на зимата“, за дните преди съдбите на Старк, Ланистър и Таргариен да станат мания на милиони зрители по света и за емоционалните реакции след края на телевизионната сага.

Въпросът е за какво пропиля толкова време от „Танц с дракони“ (2011) досега? Мартин има да довършва шестата и предпоследна книга от поредицата „Песен за огън и лед“, трябва да напише седмата „Мечта за пролет“, предстои му втора част на „Огън и кръв“, историята на Таргариените, както и редица телевизионни проекти, сред които предисторията на „Троновете“ с участието на Наоми Уотс (пилотният епизод в момента е на етап постпродукция), телевизионна адаптация на антологичната поредица „Жокери“, на която е редактор и още, и още…

„Започнах да изоставам с всичко, така че сега просто се опитвам да мисля за следващото нещо, което е непосредствено пред мен“, споделя авторът.

Нуждая се от повече часове в денонощието и повече дни в седмицата, и повече месеци в годината, защото времето отминава много бързо“, казва Мартин.

Но въпреки умората, темите, по които отказва да говори, са три – здравето му (писателят е на 70 и мнозина се притесняват, че няма да успее да завърши „Песен за огън и лед“), противоречивият край на „Игра на тронове“ и кога ще бъде готова „Ветровете на зимата“. В разговора си с журналистката обаче писателят засяга и трите, макар и коментарът му за края на сериала се изчерпва с:

Не бива да говорим за това“.

И все пак се съгласява, че с финала на телевизионната адаптация голяма част от напрежението е паднало.

Имаше период от няколко години, в които ако бях завършил книгата, щях да изпреваря сериала – стресът бе огромен. Не мисля, че сериалът ми повлия положително, защото вместо да ме накара да бързам, всъщност ме забави. Всеки ден сядах да пиша и дори да имах добър ден – добър ден за мен е три, четири страници – се чувствах ужасно, защото мислех: „Господи, трябва да завърша книгата. Написал съм само 4 страници, а трябваше да са 40“. Но краят на сериала бе освобождаващ, защото сега сам определям темпото си. Имам добри и лоши дни, но стресът е много по-малък, въпреки че все още го има… Сигурен съм, че когато завърша „Мечта за пролет“, ще трябва да ме вържете с въже за Земята.

ПРАЗНИЧЕН НОВОГОДИШЕН КОНЦЕРТ | „ВДЪХНОВЕНИ ОТ ЗИМАТА”

Колкото до мнението му за сериала на НВО, то не е съвсем категорично – от една страна „напълно промени живота ми“, но от друга „книгите и сериалът не са едно и също нещо, макар и да са много тясно свързани помежду си“.

Категоричен е обаче по друг въпрос – негативното мнение след края на осмия сезон на сериала няма да повлияе на първоначалните му планове за развитие на персонажите.

Споделя, че „Вестерос е станал много голям“, и малките истории, които се крият в криволичещите му улици, са съкровище за някои, но предизвикват раздразнение у други, защото представляват забавяне за завършването на „Песен за огън и лед“.  Но това винаги е бил стилът му, казва самият Мартин. Дори като дете започвал стотици истории, които така и не виждали своя край, защото звучели по един начин в главата му, но на хартия ставали „обикновени“.

В средата на 80-те работи по телевизионни и филмови проекти и винаги е харесвал „големите, недоизчистени и скъпи чернови“ на сценариите си повече, отколкото полираните текстове, в която големите студиа ги превръщат по-късно. Така се ражда и „Песен за огън и лед“ – като предизвикателство към студиата, за да не може да го реализират на екран заради „гигантските замъци, изключително сложния сюжет, вълчищата и драконите“. Колкото и да е „невъзможен за филмиране“, този сюжет по-късно става най-популярният сериал в телевизионната история.

Мартин е силно впечатлен от начина, по който читателите на книгата му не са издали най-големите сюжетни обрати.

Начинът, по който никой не разкри за Червената сватба, е една от най-големите истории в телевизията, защото буквално имаше милиони зрители, които знаеха какво предстои, но не издадоха нищо. Вместо това направиха нещо неочаквано за мен – записаха шока, тревогата на близките си – засмива се той. – Това случвало ли се е в историята на телевизията? Доколкото аз съм запознат, не.

Контактите с хората и това как те реагират на произведенията му, е нещо, което допада на Мартин. Спомня си, например, как една вечер той и съпругата му Парис отишли на вечеря с група фенове от Испания. Това се случило години преди сериала, но писателят истински се сприятелил с тях. Когато била в 20-те си години, прекарвал голяма част от времето си във фенсайтове и бил особено запленен от група от Великобритания, нарекла себе си „Братството без знамена“. Те често организирали събития, ходели по фестивали и дори някои от тях били посветени в рицарство от писателя с франзела. На някои от тези събития можело да бъде забелязан и самият Мартин, който обичал да се среща с новите членове, да прекарва време с тях и да организира викторини.

Беше страхотно, но откакто книгите започнаха да стават все по-успешни, а след това и сериалът стана хит, партитата ставаха все по-големи и все по-претъпкани – казва той и споделя, че все още пази контактите си с хората, с които се е запознал през 2001-а и 2002-а, но вече не може да си позволи да ги посещава. – Сигурен съм, че новите хора са също толкова приятни, колкото и старите, но не искам да ходя на парти, където безкрайна редица от хора ще искат да си направят селфи с мен, защото вече няма да е забавно като преди. Това ще е работа.

А липсват ли му онези дни? След дълга пауза, Мартин отговаря:

Да. Вече не мога да отида в книжарницата, а това бе сред любимите ми неща на света… Днес, когато вляза в книжарница, ме разпознават след 10 минути и вече има тълпа около мен. Така че получаваш много, но и губиш доста.

На въпрос дали се влияе от това какво мислят феновете за книгите му, писателят казва:

В началото бях много поласкан и си мислех: „О, това е хубаво, всички са много ентусиазирани“. Но след това започнах да смятам: „Не, наистина трябва да стоя настрана. Не харесвам факта, че някои хора са се сетили за неща, които са верни, както не харесвам факта, че някои хора са се сетили за грешни сюжетни линии, но това би могло да ми повлияе“. Затова се разграничих от всичко това и оставих феновете да си създават теории, някои от които са правилни, други – грешни. Ще се разбере кои какви са, когато приключа“.

Но писателят твърди, че приема дори негативните реакции към творбите му – или поне така твърди:

Радвам се на емоционалните реакции, независимо дали за книгите, или за сериала, защото именно това е в основата на фикцията – емоцията. Ако искаш да дадеш интелектуален аргумент или да убедиш някого, тогава напиши есе или статия, пиши нехудожествена литература. Фикцията трябва да те кара да изживяваш нещата, които четеш или гледаш. Ако си дистанциран от нея и някой персонаж умре, а на теб не ти пука, тогава до някаква степен авторът се е провалил“.

От този отговор Сара Хюз се сеща за въпроса, който може би огромна част от читателите искат да попитат Мартин: имал ли е някога усещането, че писането му е уцелило десетката. Вероятно мнозина от тях имат предвид Червена сватба или смъртта на Нед Старк, но писателят има друго наум.

Помня речта, която септонът даде пред Бриен за повредените мъже и за това какво ги е повредило. Винаги съм бил доволен, че съм го написал“, отговаря той след кратка пауза.