Миналият месец едни белгиец, починал на 56, бе погребан в брюкселско гробище. Опечалените наблюдаваха спускането на ковчега в гроба под музикалния съпровод на шестима румънски цигани, които свиреха с цигулки, акордеони и цимбалом. Липсваше медийно присъствие или големи тълпи почитатели, нищо повече от музикантите и големите рамкирани потрети, окачени над тях, сочещи, че починалият не е обикновен човек. И все пак Стефа̀н Каро беше гигантска фигура в европейската култура, човек, чиято енергия и визия промениха света на фолка и класическата музика, не на последно място и с откриването на „Тараф де хайдукс“, румънската група, която се развихри веднага след падането на Берлинската стена и продължава да очарова зрителите по целия свят със своята циганска музикална магия, пише Гарт Картрайт в „Ню юръпиън“.
Кариерата на „Тараф де хайдукс“ или „Банда де хайдуци“ („тараф“ е арабската дума за малък оркестър, съществуваща отдавна в румънския език; „хайдукс“ са разбойници, вилнели из планинските райони на Румъния в миналото, сега със статут, подобен на Робин Худ; „де“ отразява, че Каро е френскоговорящ белгийец“), е в стил Пепеляшка в шоубизнеса.
От неизвестността и бедността в селските райони в Румъния, до концертите в Карнеги Хол в Ню Йорк и поканите за частните партита на Джони Деп в Лос Анджелис, славата на „Тараф“ се носеше като легенда сред познавачите. Техните музикални умения бяха на такова ниво, че Йехуди Менухин и квартет „Кронос“ не пестяха супрелативите си към групата, докато диджеи семплираха и ремиксираха парчетата им, а почитатели на всякакви видове музика се тълпяха да видят този най-динамичен и забавляващ ансамбъл.
От есента на 1989 г. до есента на 2016-а Каро беше човекът, който събра, промотира, продуцира, менажира и ръководи „Тараф“ и със своята вяра в колективния им гений създаде пазар за балканската циганска музика, какъвто никога преди това не бе съществувал.
Стефан Каро прекарва двайсетте си години като барабанист в различни брюкселски групи, менажира нощни клубове и попива всичко, свързано с музиката. През 1988-а е омагьосан от един диск с циганска музика – Musique Des Tsiganes De Valachia (издаден от Радио Франс), който включва записи на традиционен селски цигански струнен ансамбъл от Влахия (Влашко), югозападна Румъния. Слушайки отново и отново този албум, който не прилича на нищо, които е чувал дотогава, Каро решава да открие тези мистериозни цигански музиканти.
Той пътува до Румъния в края на 1989 г., където разбира, че в своята параноичност към чужденците режимът на Чаушеску е забранил продажбата на географски карти. Докато се скита от село на село из Влашко в търсене на циганските музиканти, Каро открива, че храната е с купони, а удобства за туристи почти не съществуват. Накрая е насочен към най-бедната махала на Клежани. Там застава в снега и след като започва да имитира, че свири на цигулка, бързо се оказва обкръжен от музиканти.
До 60-те години на XIX век циганите в Румъния са били държани в почти робско положение, а каста музиканти живеела в Клежани от векове. Бащи обучавали синовете си и тези музиканти свирели за аристократи, по местни сватби и панаири. Клежани, осъзнал Каро, бил дом на десетки забележителни музиканти – от тийнейджъри до стари, беззъби мъже, които още помнели как са свирили в Букурещ през 30-те години на ХХ век, когато градът бил известен като Париж на Изтока.
Каро останал няколко седмици, наслаждавайки се на музиката и преди да си тръгне, обещал на музикантите, че ще се опита да ги заведе в Брюксел. Но по времето на Чаушеску това изглеждало невъзможно – диктаторът никога не би позволил цигани да пътуват в чужбина като представители на Румъния. Но през декември 1989 г. режимът рухва, Каро веднага се връща, подбира 11 музиканти, прави ги група, която нарича „Тараф де хайдукс“, води ги в Белгия и сключва договор с „Крамд дискс“ (лейбъл, с който е работил и преди това).
Техните концерти смайват публиката – „Тараф“ са не само виртуозни музиканти, но и остроумни, непочтителни, иновативни и опитни артисти – а дебютният им албум от 1991-а – Musiques де Tziganes де Roumanie (продуциран от Каро) получава международно признание.
През 1994 г. френският режисьор Тони Гатлиф снима музикантите от „Тараф“ заедно с техните съселяни във филма-мюзикъл Latcho Drom (на цигански „Дългият път“). Гатлиф прави и продължение – Latcho Drom with Gadjo Dilo („Дългият път с Лудия чужденец“), игрален филм с участието на Ломен Дюри като млад французин, който се скита из Румъния в търсене на циганската музика (и я намира – заедно с любовта). „Лудия чужденец“ е основан на живота на Каро – той е женен за дъщерята на акордеониста на „Тараф“.
Британската режисьорка Сали Потър кани „Тараф“ във филма си „Мъжът, който плака“ (2000) и тогава музикантите се срещат с Джони Деп. Когато холивудската звезда моли за среща с музикантите, те нямат представа кой е той и се налага Каро да ги излъже нещо, за да приемат срещата. Познанството обаче се оказва полезно, защото Деп така се влюбил в музиката им, че ги хвалел редовно в интервютата си и започнал да ги наема за частните си партита. Това допълнително увеличило публиката им (и довело дотам, че румънски гангстери тръгнали след музикантите, станали много по-богати от повечето си сънародници).
Страстта на Каро към циганската музика и култура го водят да откриването и продуцирането на македонския духов „Кочани оркестър“ и още една румънска група „Махала Рай Банда“. Той живее по същия начин, както и неговите цигански музиканти – верижен пушач и пие много, напълно потопен в страстите и хаоса на най-маргинализираното малцинство в Европа.
Ако годините 1990 – 2003 г. са позлатени от успеха, последните 12 се оказват далеч по-трудни за Каро. Проблемите му започват, когато няколко души от музикалното ядро на „Тараф Де Хайдукс“ почиват един след друг от старост, докато той се занимава с „Кочани оркестър“ и „Махала Рай Банда“.
Раздялата с „Кочани“ идва след края на съвместно европейско турне на македонците с „Тараф De Хайдукс“. Парите от турнето са откраднати и след като Каро не може да им плати, „Кочани“се разпадат. Междувременно „Махала Рай Банда“ си намират нов германски мениджър. След това Каро се скарва с дългогодишния си бизнес партньор и двамата стари стари приятели в продължение на години отказват да си говорят.
Идеите на Каро създадоха публика за балканската музика. Но когато около 2005-а диджеи и рок музиканти започват да добавят цигански елементи в своя саунд, Каро пада духом, защото вижда как на мястото на „Тараф“ започват да се появяват фалшиви цигански оркестри и рокгрупи.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение