Един човек спрял да се радва…

Човекът тяло ли е, или дух, ум или сърце и мускули? Човечеството си задава тези въпроси в различни форми, откакто съществува. Толкова упорито си ги задава, че дори създава религии, на които упорито се доверява, защото се надява да му отговорят.

„Телогинариум” (изд. Точица”) не прилича на свещена книга, но би могла да бъде такава, ако читателят ѝ го заслужава. 15-те истории, събрани в страниците, са невъзможни ежедневия. Авторът Ясен Григоров си е позволил да си играе – със значенията, с невъзможностите, с метафорите и алегориите. Но си е играл толкова чисто, че е създал притчи. Повторил е процес, който се е случвал някъде в свръхдалечното минало и вече е забравен.

Тези нови притчови приказки обаче не са снизходително умилителни. Не са и величаво превъзходни, не карат четящия да коленичи и да ги повтаря като коани. Те са любвеобилни. Малко напомнят приказките на Даниил Хармс, но без самоцелния абсурд.

Фактът, че авторът е илюстрирал сам приказките си, е част от идеята за събирането на човека със себе си – думите и образите са неразделими, в равна мяра невъзможни и реални.

Вдъхновяващо е да разпознаваш хората, затворени в 15-те приказки, да откриваш себе си, да се удивляваш, че си описан и видян откъм страната, която обичайно криеш. Позволява ти да си простиш – още една връзка със свещените книги в идеалното им предназначение.

Тази книга, която се чете за минути и после всеки ден за цял живот, е сред изданията, които е препоръчително да бъдат в домашната библиотека.

Един човек всеки ден четял по една приказка на Ясен Григоров от „Телогинариум”. След няколко дни този човек се събрал с духа си.

Предлагаме ви една от приказките в „Телогинариум”.

Фигура 11

Един човек спрял да се радва. Лицето му станало безизразно, нищо не карало душата му да трепти. Единствените движения, които тялото му извършвало, били свързани с биологичните нужди. Околните започнали да го наричат „сух“. Кръвта на човека се изпарила от вените му, през порите на кожата, заедно с последните му капчици пот. Сърцето му се изпразнило като глинено гърне. Човекът се съсухрил като забравено във ваза цвете. Когато напълно изсъхнал, той се напукал и се разпаднал на фин пясък. Незнайно откъде се надигнал вятър и отвял купчинката пясък. Вятърът отнесъл пясъка над Сахара и го добавил към една дюна. Точно там, където се изсипала новодовятата купчинка пясък, легнала да поспи една изтощена от жегата камила.