Един незабелязан труп от COVID-19 – медиите

Заради детството си в социализъм ли, заради горчивия опит от задължителното членуване в комсомола ли, или пък просто поради живота в непрекъснато съмнение, който като българи водим, никак не вярвам на обединения. Повече се доверявам на тъжния извод, който съм чувала от по-дълго и мъдро живели от мен сънародници – „един човек е партия, двама са опозиция, а трима – конспирация“. Пък и добре си спомням как дядо ми казваше, че на вълка затова му е дебел вратът, защото си върши работата сам.

В този смисъл от дете не се чувствам особено комфортно в каквито и да е структури, стремящи се да обединят различни хора под една идея. Когато пък се роди нужда тази идея да бъде защитавана, направо се отчайвам. Не защото по принцип не вярвам в революционната сила на подобни граждански или професионални заедности, а защото си знам, че у нас те се саморазпадат. Случва се като в необмислени бракове – с ентусиазъм в началото, леки бунтове от време на време през годините, а накрая – едно монотонно, белезникаво, но стабилно и дългогодишно кротуване и нищонеправене.

В момента сме напът полека да се върнем към някакъв вид нормалност. Поне такава нормалност, каквато я познавахме преди да се затворим в домовете си заради COVID-19. Ясно е, че първоначално всички ще сме като току-що излезли от дълъг престой в болница – крехки, внимателни и леко вманиачени. Но и жадни да си наваксат пропуснатото. И по-важно – като прясно изписани ще се върнем да огледаме истинската реалност на професионалните си занимания. Доскоро ги държахме на нещо като изкуствено дишане. Поддържахме доколкото е възможно функциите им от хоум офиси и на някои дори им се получаваше съвсем добре. На други пък никак. Затихнаха гласовете на артистите – живата публика и светещата точица на камерата не са едно и също. На предна линия и в най-истинския смисъл на професията си останаха лекарите, полицаите, доставчиците на храни. И журналистите.

Малко след като заживяхме в строги ограничения, писах за това как журналистите също заслужават аплодисменти. Не се изненадах колко непопулярна се оказа тезата ми в обществото – та кой в тоя български свой живот не е наплюл „журналята“?! Кой не им се е подигравал, кой не им е крещял през екрана на телевизора, както се попържат слаби футболисти в мач? И сега пък изведнъж да трябва да им признае труда за сериозен, достоен, че и опасен! Айде, моля ви се…

После се случи така, че убиха Милен Цветков. Толкова ужасяващо и стряскащо, че тази катастрофа се превърна в метафора на полека, но сигурно умъртвяваната журналистика у нас. Оказа се, че докато спазва правилата, Милен и автомобилът му се превърнаха в последната преграда, спасила от размазване още шест човешки живота. Жестокостта на случайностите често носи важни послания. В тази тук за себе си видях смайваща прилика със смисъла на журналистиката такъв, какъвто го разбирам – да е предупреждение. И да предпазва, докато защитава живота. Не са големи думи – на журналиста работата му е не да прави каквото трябва, пък да става каквото ще, а да прави повече от това, което трябва, за да стане по-добро.

Покрай обществения и колегиален смут и чистата човешка тъга след убийството на колега истински се надявах, че журналистическата гилдия ще се обедини. Още повече, че в тези по-малко от два месеца в колапс сума медии свиха платната и намериха удобен повод да освободят журналисти. Няма смисъл отново да споменавам имената им – просто направете един бърз преглед наум на основните телевизии и това, което се случи с водещите им журналисти и ще разберете, че чистката си мина направо по мед и масло. Някои вестници отъняха до размери на туристически брошури, голяма част от сайтовете висят на нокти в мрежата и читателите с досада скролват набързо върху апелите им за финансова помощ, а рекламите така изпосталяха, че по едно време се запитах къде изчезнаха всички тия мечти, дето ни ги продаваха, когато уж можехме да си ги купим. Журналистиката е особена дейност – целта ѝ винаги е истината (не вярвам в определението на Милен, че няма истина, а само споделена субективност, защото знам, че науката доказа, че Земята е кръгла, така че това знание не е споделена субективност на хора, които не са плоскоземци, а факт), но пътя за постигането на тази истина тя твърде често е склонна да се продаде. Сега обаче сме на път да станем свидетели на нещо още по-лошо – как българската журналистика се предава.

В ясно очертаващата се икономическа криза, в която влизаме, много бизнеси ще пострадат. Но повечето от тях започнаха да алармират за това и да изискват някаква реакция от държавата почти веднага. Знаем какво искат ресторантьорите и хората в хотелския и туристическия бизнес. Разбрахме какви са страховете на строителния сектор, на транспортните компании, на училищата и университите. Не закъсняха и недоразуменията, при които се оказа, че помощ по системата 60/40 по-скоро получават хотели на милионери с министерско минало, отколкото малки семейни фирми. Разбрахме и че позицията на служител в казино е по-защитена от държавата, отколкото такава в библиотека, частен театър или медия. Дори артистите, въпреки индивидуалностите и виреенето в собствени светове, опитаха да надигнат глас и да изискат от министъра си да намери начин да опази професиите им.

Не и журналистите.

Ние мълчим. Онова нещо, наречено Съюз на българските журналисти (СБЖ), така се е окопало извън полезрението на журналистиката, че даже сме забравили, че някакви хора там взимат заплати, за да ни защитават правата. То те и без това са никому неизвестни в професията, та поддържането на неприсъствие им е органично. Иначе си работим, въпреки тях. Ходим по безконечни брифинги, търчим с маски и микрофони да интервюираме де що трябва – от НОЩ до роднина на болен от коронавирус – пишем повече в профилите си в социалните мрежи, отколкото в медиите, за които работим, и вършим каквото знаем – да даваме гласност на проблемите на другите. Своите обаче преглъщаме като залък сух хляб – трудно, ама поне засища. И запушва устата. Ето така до този момент така и никога не стана дума за условията, при които ще се упражнява нашата професия. Ама не така за чест и слава, както се случва в момента – натирени журналисти без работа да се опитват да държат на повърхността истинския смисъл на това занимание. Говоря за професията такава, каквато следва да бъде в една демокрация – свободна, приемана и изслушвана и, разбира се, с осигурени финансови условия, за да съществува именно такава. Не купена. Не нагласена. И не толкова демонстративно зависима, че чак да си изпълва собствения ефир със самохвалства и тържествено прочитане на списък с „добри дарители“. Както впрочем направи една от най-големите телевизии навръх първи май през интервю в сутрешния блок с участието на своя изпълнителен директор. Мисля, че това интервю трябва да се изучава като демонстрация (и то под шапката на обществена гордост, облечена в дарителска кампания) на лоша зависимост на една медия от силните на деня. И легитимирането на конкретни скандално известни личности като герои на времето поради факта, че от незабелязаните от държавата кражби и далавери са отпуснали по нещичко „за борбата с вируса“. Страшни филантропи, няма що – с отмъкнати европейски пити помени правят! Но на тази телевизия няма как да ѝ се сърдим за тези сутрешни възторзи, в които директорът ѝ дъх не можеше да си поеме от ентусиазъм — частна медия си е и като такава има право да слуша повече повея на вятъра на интересите на собствениците си, отколкото гласа на истината. Да, тук истината всъщност си е точно споделена обективност…

Проблемът е, че говоренето за журналистиката у нас приключва дотук. До самовлюбеността на една вече загубила смисъл частна телевизия, до шумкането из коридорите на обществената кои ще са следващите отстреляни колеги, до тихото издишане на малкото свободни сайтове и фокусирането им просто и през това да успеят за минат… с възможно най-малко компромиси и зацапани съвести.

Брифинг за съдбата на журналистиката и медийната среда няма да има, нали? И да има, там, под носовете на тези, от които тя зависи, ще се разцепим поне на две – за и против нещо – властта, мерките, Бойко, Мойко… И пак ще убегне основното – как изобщо ще поддържаме тази така важна и постоянна корекция на действителността, каквато е журналистиката! Как ще съществуват хората, които я практикуват, защото вярват в смисъла ѝ, а не защото от стажанти кретат зад бюрата на някой вестник и напредват в кариерата с дитирамби за някой и нещо, от което зависи някой друг и нещо друго? Как ще изхранваме и поддържаме жив онзи Вазов Мунчо, който винаги накрая единствен има смелостта да протестира? Или вече сме на етапа, в който и Мунчо трябва да го институционализираме, че нещо колкото и да е олисял и окуцял, гласчето му тук и там пробива.

Чудесно време е за това – през карантинизиране до институционализиране на неудобното. А журналистиката принципно трябва да е неудобна, такава ѝ е кройката. И сега, като няма кой да поиска от демократичната ни държава да осигури правото ѝ на достойно и независимо съществуване, тя от само себе си ще си се зарази и ще умъртви най-задъханите си медии. И за съжаление и тези единици войни в професията, които все още се опитват да я поддържат на апаратно дишане. Ми то „дарителите“ и апарати си накупиха! Нали не си мислите, че биха ги дали да дишат на тези, които в очите им казват, че щедрите им дарения са подаръци, купени с обществени пари?!

Ето така в края на тази изолация и в началото на един незнайно колко дълъг период на поредна криза в крайна сметка ще има още един много важен труп – този на свободното слово. И най-големият виновник ще сме ние, които претендираме, че го защитаваме. Защото така и ще си останем в службогонски зависимости, разделени на „тия“ и „ония“, послушно взимащи „правилни“ интервюта, канещи „удобни“ хора в студиата си, задаващи „точните“ въпроси на властимащи, които могат да ни дърпат столчетата.

И какво беше?!… „Тулупи, които спят до обяд“… Ами все повече ще става вярно.