Един от гениите на нашето време излиза за пръв път на български

Европа го боготвори. Смятан е за един от гениите на нашето време. Всяка година името му присъства в прогнозите за Нобеловите награди. Но той е толкова тайнствен и дистанциран от обществото, защото е отдаден на творчеството и може да бъде опознат основно чрез произведенията си – най-вече пиеси, заради които го наричат „новия Ибсен”, но и заради прозата си, в която напълно отхвърля условностите, включително граматическите.

В България е сравнително непознат. През 2003 г. Петър Стойчев поставя пиесата му „Зима“ в Бургаския театър. Тогава името на Фосе е преведено като Йон, а критиците съсичат играта на младата актриса Мария Топчева, която партнира на Йосиф Сърчаджиев. За пиесата отзивите са, че експлоатира „до болка познат сюжет”. Това е по времето, когато Европа превъзнася Фосе, организират се дори театрални фестивали на негово име и епитетът „новият Ибсен“ трайно го преследва.

Сега за пръв път на български се появява „Трилогия“ – романовата сага на Фосе, която му носи наградата на Нордическия съвет. Съставни елементи на „Трилогия“ са новелите „Бдение“, „Бленуванията на Улав“ и „Отмала“, излезли в самостоятелни издания на новонорвежки през 2007-а, 2012-а и 2014 г. След излизането на „Отмала“ Фосе ги обединява в общия роман „Трилогия“ през 2014 г.

Някои критици наричат „Трилогия” норвежкия вариант на „Сто години самота”, други сравняват експерименталната проза на Фосе с Кнут Хамсун. Трите кратки романа са изследване на човешката драма, която винаги започва с любов, заради която се жертва всичко, включително и бъдещето.

Юн Фосе е роден през 1959 г. в Хаугесюне, Норвегия. Изучавал литературознание в университета в Берген. През 1983 г. дебютира с романа си „Червен, черен“, а първата му пиеса излиза през 1994 г. Оттогава до днес е създал над 30 драматични произведения. Пише романи, повести, стихове, детски книги, есета. Произведенията му са преведени на повече от 40 езика.

Романите на Юн Фосе са толкова лаконични и самобитни, че приличат по-скоро на разкази. Той пише за страст и смърт и търси в тях смисъл извън човешкото битие, като успява да разказва едновременно дистанцирано и със съчувствие. Това е рядка дарба. Но едно от обясненията на това умение е, че Фосе е и един от преводачите на Библията на норвежки език. Фосе е носител на Националния орден за заслуги на Франция (2007), лауреат е на Международната Ибсенова награда (2010), на приза на Нордическия съвет (2015) и на Европейската награда за литература (2014).

Преводът на „Трилогия“ е на Стела Джелепова, която е трябвало да овладее едновременно нестандартната ритмика и диалектното изобилие в прозата на Фосе.

Предлагаме ви откъс от „Трилогия“, предоставен от издателство „Лист“.

На свирача му трябва нещичко за подсилване, казва татко Сигвалд
и Ашле отпива глътка пиво, и връща халбата на татко Сигвалд, и после сяда на ниското столче, и взима цигулката на коленете си, и поглажда струните, и настройва цигулката, и после я слага на рамо и започва да свири, и не звучи никак лошо, и той продължава да свири, и хората започват да танцуват, и той свири, и не спира, и няма да се предаде, ще продължи, ще прогони смазващата скръб, ще накара скръбта да стане лека, ще я накара да олекне и да омекне, да се понесе и да полети нагоре без тежест, така ще стане, и той продължава, свири ли, свири, и накрая достига мястото, където свиренето се въздига, и тогава свиренето се възвисява, да, да, да, възвисява се, да, и тогава вече не е нужно той да продължава, нали свиренето се възвисява във въздуха съвсем самичко и свири собствения си свят, и всички, които могат да го чуят, го чуват, и Ашле вдига очи и вижда, че Алида стои там, стои там с гъстата си вълниста черна коса и с черните си очи. И тя го чува. Тя чува възвисяването и тя е вътре във възвисяването. Тя стои в покой и се възвисява. И после те се възвисяват заедно, сега те се възвисяват заедно, тя и той. Алида и Ашле. И той вижда лицето на татко Сигвалд, и то се усмихва, и в усмивката му се вижда щастие, и татко Сигвалд поднася бъклицата към устата си, и отпива една голяма глътка. И Ашле оставя свирнята да свири. И Алида е с него. В очите ù той вижда, че Алида е с него. И Ашле оставя възвисяването да се възвисява. И тъкмо когато то се възвисява най-леко, той вдига лъка и оставя възвисяването да се възвиси навън, в празнотата. И Ашле се изправя, и подава цигулката на татко Сигвалд, и той обгръща с ръце раменете на Ашле, и го притиска към себе си. И татко Сигвалд остава прав с цигулката в ръка, и притиска Ашле към себе си. И после татко Сигвалд отмята глава, поставя цигулката на рамото си и отмерва такта с крак, и засвирва. И Ашле тръгва към Алида, тя го чака с дългата черна коса и големите тъжни черни очи. И Алида тръгва към него, и Ашле слага ръка на рамото ù, и двамата излизат навън, и никой от двама им не казва нищо, преди да излязат на двора, и там те спират, и Ашле отдръпва ръката си
Ти нали си Ашле, казва Алида

А ти си Алида, казва Ашле
и после стоят така, без да казват нищо
Май досега не сме говорили, казва Ашле
Не сме, казва Алида
и те стоят така, и не казват нищо
Но съм те виждала и преди, казва Алида
И аз теб, казва Ашле
и остават така, и не казват нищо
Свириш много хубаво, казва Алида
Благодаря ти, казва Ашле
Аз съм слугиня тук, в стопанството Лайте, казва Алида
И днес прислужвах на сватбата, но сега, като почнаха танците, съм свободна, казва тя
И моята майка е била слугиня тук, казва Ашле
Да идем ли да се поразходим, казва той
Може, казва Алида
Ей там, да, там, има един рът, откъдето се вижда морето, казва тя
Да идем ли, казва тя
Да, може, казва Ашле
и те тръгват един до друг натам, и Алида сочи, и казва, че ей там, там е Рътът, откъдето се вижда морето, и когато човек е на Ръта, не може да види стопанството Лайте и постройките там, и това му е хубавото, казва тя
Ти нямаш братя и сестри, казва Алида
Нямам, казва Ашле
Аз имам сестра, казва се Улине, казва Алида
Но аз не харесвам сестра си Улине, казва тя
А ти си имаш и майка, и баща, казва тя
Да, казва Ашле
И аз си имах и майка, и баща, но баща ми си замина и не се върна, и оттогава минаха много години, казва Алида
Никой не знае какво е станало с него, казва тя
Да, казва Ашле
Просто изчезна, казва Алида
и те се качват на Ръта и сядат на един голям плосък камък
Да ти кажа ли нещо, казва Алида
Да, казва Ашле
Докато ти свиреше, казва тя
Да, казва Ашле
Докато ти свиреше, чух баща ми да пее, казва Алида
Вечно, когато бях малка, той вечно ми пееше, казва тя
И това е единственото, което помня от моя татко Ашлак, казва тя
Помня гласа му, казва тя
И гласът му прилича на свиренето ти, казва тя

и тя сяда по-близо до Ашле, и те седят така, без да казват нищо
Да, ти си Алида, казва той
Да, аз съм Алида и какво от това, казва тя
и се засмива леко, и казва, че била едва тригодишна, когато татко Ашлак си отишъл и повече не се върнал, и че споменът за пеенето му бил единственият спомен, който има от него, и още, тя не разбира как е станало така, казва, но като чула Ашле да свири, чула и гласа на татко Ашлак в свиренето му, така казва и обляга глава на рамото на Ашле, и заплаква, и обгръща Ашле с ръце, и се притиска към него, и Алида седи така, и плаче до Ашле, и той не знае какво да каже, какво да стори, какво да прави с ръцете си, какво да прави със себе си, и накрая обгръща Алида с ръце и я притиска към себе си, и двамата седят така и чувстват другия, и чувстват, че чуват едно и също и че са заедно във възвисяването, и Ашле чувства, че го е грижа много повече за Алида, отколкото за него си, и че ù желае всичко хубаво, което съществува на света