Един писател в СССР, уморен да бъде никой

Филмът „Довлатов“ на Алексей Герман-Младши - история от времето на Застоя

Сръбският актьор Милан Марич в ролята на писателя Сергей Довлатов - Един писател в СССР, уморен да бъде никой

Сръбският актьор Милан Марич в ролята на писателя Сергей Довлатов

Качественото руско кино не се среща много често (както и което и да е друго) и още по-рядко стига до българските екрани. Но този уикенд имаме точно такъв филм – от състезателната програма на „Берлинале“. Ако сте ценител на киното и добрата литература, не бива да пропуснете „Довлатов“ на руския режисьор Алексей Герман-Младши. Можете да го гледате в „Евро синема“, G-8, „Влайкова“, Дома на киното, „Одеон“ и „Кино Култура“.

Ленинград, 1 ноември 1971 г. 60-те години са приключили, заедно с Размразяването, с идеалистичните стремежи и относителната свобода. Веселбата е свършила, започват 70-те с ново Замразяване. Сергей Довлатов (харизматичния сръбски актьор Милан Марич) и неговите приятели-писатели не ги публикува нито едно издателство. Поне не и онези техни текстове, които са написани искрено и сериозно.

„Ние сме забранени. Началството дава вид, че ни няма, а ако в СССР не публикуваш и не си член на Съюза на съветските писатели, ти не съществуваш, няма те. Аз се уморих да бъда никой. Не знам как, но нещо скоро трябва да се промени“, разказва писателят в началото на филма.

По собствените му думи, той е роден в не много задружно семейство, изгонен е от университета, служил е войник три години като надзирател в трудово-изправителен лагер, написал е десетки разкази, но не са му публикували нито един. През 1971-а работи като журналист, предстои му да издаде една книга, чийто тираж ще бъде унищожен по разпореждане на КГБ, а през през 1978-а ще бъде принуден да емигрира. Установява се в САЩ, където до смъртта си през 1990-а ще напише и издаде 11 книги.

Филмът „Довлатов“ на Алексей Герман-Младши представя седем дни от живота на своя герой в края на 1971 г., когато той е неуспешен журналист в заводския вестник „Ленинградски корабостроител“. Седем дни, през които градът се готви да отпразнува годишнината от Октомврийската революция, а героят неловко се старае да оправи отношенията си с жена си и дъщеря си, обикаля черни пазари, за да търси немска кукла, комунални квартири – за да разговаря от душа и сърце с Бродски и други непризнати творци като него, и редакции – за да предлага безуспешно разказите си.

Освен това Довлатов често сънува Брежнев. Насън обсъждат социализма, пият вносен алкохол и Брежнев го моли да напишат заедно книга – щяла да има голям успех.

„Дядо ти през 1937-а веднъж сънува Сталин. После го беше страх да заспи, докато накрая го прибраха“, спомня си майка му.

В една сцена в автобуса пенсионер, очевидно превъртял от тоталната политагитация, гневно заявява на седналия пред него Довлатов:

Майстори на пианото

„Ционистите нямат съвест! А Голда Мейр е ястреб! Съгласен ли сте?“

„Ще им предам обезателно“, опитва се да го успокои писателят.

„На кого?“, не мирясва пенсионерът.

„На ционистите“, отвръща Довлатов. „И на хуманистите. … И на импресионистите, и на социалистите…“.

След кратка пауза завършва абсурдния диалог:

„И на декадентите. За всеки случай“.

В друга сцена Довлатов се представя за капитан от милицията пред търговец на книги на черно, който му предлага:

„Имам Набоков – за забранената любов с американска пионерка. Неприлична, но развлекателна книга. Казва се „Лолита“.

Когато се оказва, че търговецът праща на ченгетата списъци на клиентите си и иска помощ за закупуване на пералня, Довлатов го праща в районното управление с препоръка:

„Ще търсиш капитан Малевич. Ако го няма, питай за Кандински – те са по битовата техника“.

Тази ирония не е само в разговорите му със случайни граждани по улицата. Тя е и в репортажите му, които редакцията на заводската малотиражка отказва да публикува, и в разказите му, които редакторите в литературните списания последователно отхвърлят. В съветските литературни списания има правила. Както казва героят, „Пълната некадърност беше нерентабилна, талантът тревожеше, а гениалността предизвикваше ужас. Най-добре се котираха умерените литературни способности“.

Освен това съветската действителност не може да бъде иронизирана. („Иронията е най-голямото, всъщност единственото оръжие на слабите“, пише той в записките си.) Съветската действителност може – и трябва – само да бъде идеализирана. В творчеството си писателите са длъжни да заемат активна, съзидателна гражданска позиция. В този дух Довлатов получава предложение да напише позитивно стихотворение за работниците от нефтодобивната индустрия.

В тази мрачносива и студена атмосфера ироничните коментари и реакции на Довлатов и някои от приятелите му стоят като слънчеви зайчета, изпратени от палавник, живеещ на по-светло място. А всъщност той е тъжен и страдащ човек, на когото му е толкова лошо, че не може да пише лошо. (Това напомня за една мисъл на Васко Кръпката: „Когато на лош човек му е хубаво, това е чалга, когато на хубав човек му е лошо – това е блус“.)

„Меркантилизмът е замаскирано бездарие. Аз, видите ли, пиша заради парите, правя халтура и т.н. В действителност халтурата не съществува. Съществува, уви, нашето творческо безсилие“, пише Довлатов.

Целта на Алексей Герман-Младши съвсем не е простото разобличение на сивото застойно съветско минало. Филмът не е и биографична драма за писателя, изгонен от родината си за антидържавен песимизъм и депресивен мироглед. Въпреки някои леки сюжетни неясноти (доколкото може да се говори за сюжет), „Довлатов“ е увлекателен, деликатен и светъл, изпъстрен с довлатовска ирония разказ за универсален творчески проблем. И той е как писателят да пише толкова безкомпромисно, че едновременно да го печатат, да го четат и да не се срамува от себе си. И каква е цената за това.

ДС