Летен сезон

Един разказ за съвестта, наистина от Чехов

Днес се навършват 162 години от рождението на големия руски писател

Антон Павлович Чехов с дакела си Хина, 1897 г. Ретуш и оцветяване на снимката: Jecinci - Един разказ за съвестта, наистина от Чехов

Антон Павлович Чехов с дакела си Хина, 1897 г. Ретуш и оцветяване на снимката: Jecinci

Днес премиерът Кирил Петков използва в изказването си пред „Дарик радио“ литературен пример, при това от руската класика. Държим да отбележим, че това е тенденция, която определено има нужда от задълбочаване до превръщането ѝ в ежедневие. Да, премиерът приписа разказ на Толстой на Чехов, но това би могло да мине за подсъзнателна грешка – стихийният социалист Толстой в съзнанието на премиера се е слял с либералния човеколюбец Чехов.

Предлагаме да прочетете един разказ за съвестта, написан от Антон Павлович, който би могъл да бъде използван в следващи интервюта на министър-председателя, защото знаем, че човешката природа трудно се променя, а приликите с хората на съвремието в тази история са на повърхността, независимо че е писана преди около 140 години.

Разговор на човек с куче
Антон П. ЧЕХОВ

Бе лунна, студена нощ. Алексей Иванич Романсов изтръска от ръкава си зеленото дяволче, внимателно отвори вратичката и влезе в двора.

— Човекът — философствуваше той, като заобикаляше помийната яма и пазеше равновесие — е прах, мираж, пепел… Павел Николаич е губернатор, ама и той е пепел. Неговото видимо величие е призрак, дим… Да духнеш веднъж и — отиде!

— Рррр… — достигна до ушите на философа.

Романсов погледна встрани и видя на две крачки от себе си огромен черен пес от породата на степните овчарски кучета, голям колкото цял вълк. Той стоеше до будката на портиера и подрънкваше веригата си. Романсов го погледна, помисли и по лицето му се изписа учудване. После вдигна рамене, поклати глава и се усмихна тъжно.

— Рррр… — повтори кучето.

— Нне разбирам! — разпери ръце Романсов. — Та ти… ти можеш да ръмжиш срещу човек? А? За пръв път в живота си чувам. Бога ми… А нима не знаеш, че човекът е венецът на творението? Виж… Ще дойда по-близо… На, гледай… Нали аз съм човек? Как смяташ? Човек ли съм аз, или не съм човек? Казвай!

— Рррр… Бау!

— Лапата! — протегна Романсов ръка на кучето. — Ллапата! Не я давате? Не желаете? Ами няма нужда. Така и ще отбележим. А сега позволете да ви перна… От обич…

— Бау! Бау! Ррр… бау! Ауау!

— Аааа… хапеш? Много хубаво, добре. Така и ще запомним. Значи, пет пари не даваш, че човекът е венецът на творението… цар на животните? Значи, от това следва, че и Павел Николаич можеш да ухапеш? Така ли? Пред Павел Николаич всички се прекланят, а на тебе ти е все едно дали е той, или е друг предмет? Правилно ли те разбирам? Ааа… Следователно ти тогава си социалист? Чакай, отговори ми… Социалист ли си?

— Рррр… Бау! Бау!

— Чакай, недей да хапеш… За какво собствено говорех?… Ах, да, за пепелта. Да духнеш и — отиде! Пфф!… А за какво живеем, пита се? Раждаме се в майчини болки, ядем, пием, учим се, умираме… а за какво е всичко това? Пепел! Нищо не струва човекът! Ето ти си куче и нищо не разбираш, а да можеше… да надзърнеш в душата! Да можеше да вникнеш в психологията!

Романсов завъртя глава и плю.

— Мръсотия… Струва ти се, че аз, Романсов, колежки секретар… съм цар на природата… Имаш грешка! Аз съм търтей, рушветчия, лицемер!… Аз съм гад!

Алексей Иванич се тупна с юмрук по гърдите и заплака.

— Клеветник, доносчик … Мислиш, Егорка Корнюшкин не го изхвърлиха зарад мене? Ами кой, позволете да ви попитам, завлече двеста рубли комитетски пари и набеди Сургучов? Мигар не бях аз? Гад, фарисей… Юда! Подлизурка, подкупник… мръсник!

Романсов избърса с ръкав сълзите си и зарида.

— Хапи! Дръж! Никой никога разумна дума не ми е казал… Всички само в душата си ме смятат подлец, а открито освен похвали и усмивки — нищичко! Поне веднъж някой да ме цапардоса по мутрата и да ме нахока! Дръж, куче! Хапи! Ссръфай негодника! Плюскай предателя!

Романсов залитна и падна върху кучето.

— Така, точно така! Ръфай мутрището! Не ми е жал! Макар че боли, недей да ме щадиш. На, и по ръцете ме хапи! Аха, кръв тече! Така ти се пада, швабо! Така! Мерси, Жучка… или как те викат? Мерси… Дери и шубата. Няма значение, рушвет е… Продадох ближния си и със спечелените пари си купих шуба… И фуражката с кокардата също… Обаче за какво собствено говорех?… Трябва Да си отивам… Сбогом, кученце… дяволче…

— Рррр…

Романсов погали кучето и като му даде да го ухапе още веднъж по прасеца, загърна се с шубата и олюлявайки се, закрета към своята врата…

Когато се събуди на другия ден по пладне, Романсов видя нещо необикновено. Главата, ръцете и краката му бяха бинтовани. До кревата стояха разплаканата му съпруга и загриженият доктор.

1885


Преводът от руски език е на Катя Койчева – бел. ред.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах